От книгата на свещеник Валерий Духанин В какво вярваме Вярата

От книгата на духовник Валерий Духанин „ В какво имаме вяра ”

Вярата е изумителен Божи подарък за индивида. Благодарение на този подарък ние можем да познаваме това, което не виждаме с телесните си очи. Без религия не е допустимо никакво познание. Нали с цел да усвоим с душата си някакви познания, преди този момент би трябвало да повярваме в тези познания, да повярваме, че те фактически могат да разширят нашия мироглед и да обогатят вътрешния ни свят. Ето за какво известният мъдрец Блез Паскал споделя: „ Вярата е силата на сърцето ”, тя прави нашето сърце мощно, способно на дълбоки знания.

Вярата е нужда на човешкото създание, на което е свойствено да има вяра в нещо. Вярата е вътрешно приемане на избрани полезности. Благодарение на вярата у индивида се появява цел, към която той е подготвен да се стреми през целия си живот. Но вярата не всеки път е ориентирана към същинските полезности. Например съществува религия в именити персони, в политически хрумвания, в лъжливи метафизичен концепции. Затова е толкоз значимо да се грижим за вярното деяние на тази нужда, тъй че тя да дава на душата същински полезности. Това е вярата по принцип.

А вярата в Бога е изключително признание на душата на индивида, когато Господ Бог открива Себе Си на откровено търсещия човек. Тогава човек внезапно открива в сърцето си близостта на Небесния Отец с нас и нашата особена нужда от другарство с Него. Той схваща, че битието не се лимитира единствено с материята и че човек е предопределен за вечността, а нашето положение във вечността зависи от близостта ни с Бога.

Съществуват три типа религия – това е доста значимо да се знае, тъй като не всеки път, когато се приказва за религия в Бога, се схваща едно и също. Трите типа религия са своего рода степени на духовно възлизане: религия като убеденост, религия като доверие и религия като честност.

Вярата като увереност – това е разсъдъчното признание на някаква истина. Например някой ще каже: „ Аз съм уверен съм, че Земята е кръгла, и още, уверен съм, че има Бог ”. Това е един тип дълбока увереност в съществуването на нещо. Тук към този момент няма подозрения: да, Бог съществува. Но твоят вътрешен свят не се трансформира доста от това. За подобен човек Бог е просто един от обектите на нашата Вселена: съществува планетата Марс, съществува и Бог. Затова подобен човек не всеки път съотнася вярата със своите действия, не се пробва деликатно да гради своя живот съгласно вярата, а работи съгласно правилото: „ Аз съм самичък за себе си, и Бог е Сам за Себе Си ”. Тоест, това е просто признание с мозъка на обстоятелството на Божието битие.

Втората степен – това е вярата като доверие. Нека да помислим: по кое време един човек се доверява на различен? Тогава, когато му открива своето сърце и когато като че приема другия човек в сърцето си, т.е., когато поражда особена душевна непосредственост. И вярата в Бога като доверие, за разлика от простата увереност, прави индивида непосредствен с Бога. На това равнище на религия човек не просто разсъдъчно се съгласява със съществуването на Бога, само че приема Господа в обителта на своето сърце. Такъв човек усеща Божието наличие и при положение на скърби или житейски компликации безусловно ще си спомни за Бога и ще стартира да Му се моли. Доверието допуска вяра на Бога, както и това, че човек към този момент се стреми да преценява своя живот със своята религия в Бога.

Впрочем, в случай че детето се доверява на своите родители, това още не значи, че то постоянно ще ги слуша. Понякога децата се възползват от родителското доверие, с цел да оправдаят своите действия. И става по този начин, че човек се доверява на Бога, само че самичък не всеки път бива правилен на Бога. Той като че ли споделя: „ Може би, Бог ще ми елементарни моите недостатъци ”, и макар че подобен човек понякога се моли, той не всеки път се стреми да побеждава своите недостатъци, не всеки път е подготвен самичък да пожертва нещо за Бога.

Затова най-възвишената степен – това е вярата като честност. Това е освен признание на Бога, освен доверие към Него със своето сърце, само че и следване на Бога със своята воля. Такава религия допуска същинска, чиста обич, тъй като същинската обич е немислима без верността. Това се показва в жертвеност, когато се стараем да градим своя живот съгласно Божията воля, и за тази цел отсичаме греховните пожелания на своето естество. Такава религия става основа на всички полезности в живота на вярващия човек; и единствено тя е избавителна. Но това допуска и вътрешна работа над себе си, победа над своите пристрастености.

Откъде произлиза атеизмът, къде са скрити неговите корени и за какво той е толкоз резистентен в човешките души?

По принцип, съществуват два типа атеизъм. Първият – това е насилственото обезверение, когато детето просто по този начин е било възпитано, и затова няма визия за духовния свят. В избран миг подобен човек може елементарно (разбира се, в прочут смисъл лесно) да откри вярата: тя се демонстрира в него като забравено, само че не изгубено богатство. В този случай вярата в индивида не е мъртва, а спи; и тя може да се пробуди – при размишления за смисъла на своя живот, при съзерцаване на чудната картина на Вселената, при деликатно наблюдение на образеца на живота на откровено вярващи хора, както и в доста други случаи.

Вторият тип обезверение е идейният атеизъм – това е някаква вътрешна експанзия, злост към духовното, тъй че човек се отвръща от Бога, както имащият заболели очи се отвръща от слънцето. При това самият безбожник от време на време не схваща същността на своя атеизъм. Какво е атеизмът по своята същина? Атеизмът на първо място е опит да се криеш от Бога, да се скриеш, да закриеш очите си с ръце и да кажеш: „ Няма Бог ”, както ние от време на време се опитваме да се скрием от личната си съвест, която е Божият глас в индивида.

Атеизмът е отказване на Бога, само че значимото е да знаем, че това отказване не е наложително да стартира в разсъдъка или разсъдъка, а най-често става някъде в дълбините на падналата душа, в нашето сърце. От Свещеното Писание знаем, че това за пръв път е станало още у първите хора, когато в Рая, откакто нарушили Божията заповед, те се пробвали да се скрият от Божието лице. Господ Бог, обръщайки се към Адам, пита: Адаме, где си? А той дава отговор: Чух гласа Ти в парадайса, и ме достраша, тъй като съм гол, и се скрих (Бит. 3:9-10). Ето, тази греховна голота, тази оголеност от Божията берекет, кара индивида да се крие от Бога. Но повода не е единствено в това. В цялата история атеизмът е и такава философия на живота, при която просто ти е комфортно да няма Бог. Атеистът като че ли разсъждава по този начин: „ Ако няма Бог, то за моите грехове няма да последва нищо, тъй като аз пребивавам в един доста къс откъслек от време; по тази причина е по-добре да си поживея за свое наслаждение, а какво ще стане с душата ми след телесната гибел, това не ме интересува. Материалните богатства можеш да ги докоснеш, а добродетелта – що за богатство е тя? ” И отново, всичко това поражда стихийно в дълбините на падналия дух, и едвам по-късно може да се оформи във тип на логичен подредено материалистично светоусещане.

Можем да отговорим и по този начин, че атеизмът се появява измежду хората и заради това, че те просто не знаят какво богатство, каква наслада, каква цялост на живота и същинско благополучие ще намерят, в случай че се извърнат към Бога. Защото от време на време се надсмиваме над това, чиято полезност не сме познали в личния си живот. Така човек, който в никакъв случай не е познал любовта, се отнася пренебрежително и високомерно към хората, които се обичат между тях, само че когато в личното му сърце се зароди обич, той усеща какъв брой по-богат е станал неговият вътрешен свят и какъв брой по-осмислен е в този момент животът му, който преди е изглеждал незанимателен и отегчителен. Човекът, който не е имал опита на вярата, не схваща и полезността на вярата. И в случай че в дълбините на неговата душа желанието за религия вземе връх над моментните низки влечения, може би с времето това ще се изрази в гореща жадност за религия, а по-късно и в превръщане към Бога. Но човек постоянно просто не желае да бъде набожен, в неговата житейска позиция, отричаща Бога, се показва дълбинното персонално самоопределяне, на което, уви, има право всяко създание, основано със свободна воля.

Обръщането на индивида към Бога – това е, и вероятно постоянно ще бъде, мистерия. Нали светоусещането на вярващия човек толкоз се отличава от това на невярващия, че обръщането от едното към другото постоянно наподобява парадоксално, както наподобява парадоксално прекосяването през дълбока бездна. Но Христос е ходел по водите, а на Своите възпитаници е разкрил, че имащият религия колкото синапово зърно ще може да реалокира и планини (Мат. 17:20). Затова хората се обръщат към Бога даже и в най-неподходящи, бих споделил, условия за това – когато гонят вярата, надсмиват се над религията, пробват се всячески да изкоренят Църквата.

Човек постоянно идва във вярата заради това, че внезапно чува в душата си някакъв вик, нужда от търсене. Човек още не схваща, че му липсва Бог, само че той към този момент усеща, че земното не го удовлетворява. Появява се нещо като търсене на смисъла на живота, защото внезапно се разкрива безсмислието на земната суетност.

Понякога за разбирането на това оказва помощ някаква сериозна житейска обстановка, мощна тъга, стълкновение със гибелта, когато внезапно се разкрива, че не всичко е по този начин, както ни е изглеждало преди, че има нещо, което излиза отвън рамките на нашия веществен свят. Духовният публицист на ХХ век Н. Е. Пестов цитира свидетелството на един от свързочниците, приемащи по радиото бойни известия от съветските военни летци по време на Втората международна война. Този телеграфист казвал, че доста летци, които преди по никакъв начин не са проявявали своята религия, сега, когато били улучени от врага, и самолетът, обзет от пламъци, към този момент падал, внезапно започвали да се молят: „ Господи, приеми душата ми ”. Това се чувало по радиовръзката.

Работата е там, че сериозната обстановка – това е такова събитие в живота, когато пада всичко ненужно и човек остава уединено със себе си. Изчезва всичко наслоено, снема се маската и душата прозира, че съществува нравствен свят, че индивидът не е център на мирозданието, че ние имаме Небесен Отец, без Когото животът не би бил благополучен. Такова просветление не е наложително да настъпи единствено посредством тъга, само че и при допиране до светинята, при среща с плодороден човек, при личните вътрешни търсения и прочие Но в случай че у индивида не настъпи вътрешен прелом, и по-точно, в случай че не настъпи вътрешно събуждане на душата, не се случи нейното прераждане, той няма да стане набожен при каквито и да било причини.

Но на хората е свойствено да постъпват по друг метод, въпреки и да живеят при едни и същи условия, да се възпитават еднообразно и даже да произлизат от едно и също семейство. Ако у индивида липсва вътрешното, въпреки и едва придвижване по посока на Бога, той няма да може да се обърне. И от време на време наподобява, че човек, който отхвърля Бога, е сходен на някой, който в явен, безоблачен ден е затворил очи, закрил ги е с ръце и споделя: „ Няма слънце! ” Такава позиция може да бъде доста рискова. В спомените на княгиня Наталия Владимировна Урусова, заварила революцията и видяла ужасите на новия безверен строй, е разказан следният назидателен случай. В град Ейск по време на дебат за вярата комисарят на града станал и, акцентирайки ръчния си часовник, споделил: „ Ето, в този момент е шест без 10, да забележим дали Бог, в случай че Го има, ще ме накаже за моите думи ”. И незабавно по-късно си разрешил да изрече ужасна нападка срещу Бога и се изсмял. Докато се смеел, звъннал телефонът, който бил на масата пред него. Комисарят взел слушалката, пребледнял и се хвърлил да бяга от събранието. Оказало се, че тъкмо в шест без 10 неговият единствен наследник, десетгодишно момче, инцидентно се е застреляло, играейки си с револвера, който бащата бил не запомнил на масата в кабинета си. Но по-късно комунистът и това очевидно Божие наказване оповестил за случайност и по този начин си останал зложелател на Бога.

Защо някои хора се обръщат към Бога, а други – не, даже в случай че се намират в идентични условия? Защото човек има свободна воля и всеки в този живот реализира свободен избор във връзка с вярата в Бога и духовния живот. Да не забравяме, че равнодушието към Бога също е избор.

Автор: свещ. Валерий Духанин
Превод: Татяна Филева

Източник:
Снимка:

Картина: „ Pilgrims at Emmaus ”, 1648, Rembrandt (Rembrandt Harmenszoon van Rijn) (1606 – 1669), Louvre, Paris - commons.wikimedia.org