Надежда Захариева: Мечтата на Дамян бе да няма бедни и богати
От финансисти слушам, че цъфтим… Остава и да вържем!
– Кое в родната реалност ви е развълнувало най-силно напоследък?
– Неразбирателството. Не единствено сред политиците. Ние не си “казваме кривиците ”, с цел да ги оправим, а с цел да се намразим. Забравяме, че поради “сламката в окото на близък ” не виждаме “гредата ” в своите очи. Прекалено доста приказваме. Това ме кара постоянно да си припомням античната източна мъдрост: “Където има думи, няма сговор. ” Знаем, че Народното събрание е място за говорене, т.е. – говорилня, само че знаем също, че е изключително значимо и какво се приказва там. Ако задачата ни е да потвърждаваме, че “орел, рак и щука ” не могат да теглят “колата ” на България напред, го вършим доста сполучливо.
– Какво разбрахте за себе си като зам.-министър на културата?
– Осъзнах, че не давам отговор на понятието, което по-голямата част от нашия народ схваща под думата “политик ”. Нямам никакво съображение да се тормозя от “политическата ” си кариера. Ако дръзвам да имам вяра на това, което доста хора ми споделят до през днешния ден, в спомените и на екипа, с който работехме в министерството и на работещите в читалищата и в библиотеките в страната, пък и на издателите, оставам като сполучлив зам.-министър на културата. За удивление на мнозина, може би.
– А какво стана с концепцията ви за нова автобиографична книга, в която да споделите детайлности и за този миг от живота ви?
– Книга няма да има. Ще би трябвало да загатна имената на доста хора, на които, няма да им бъде приятно… Те няма да бъдат очерняни, само че, въпреки всичко, се въздържам…
– Вие сте, измежду малцината експолитици, които се возят в градския превоз. Какво ви споделят най-често хората там?
– Вероятно поговорката “Кучето скача съгласно тоягата ” ще прозвучи грубо… Но е вярна. Не мога да си разреша да карам персонален автомобил. Аз съм от хората, които “подяждат ” страната – картата ми за градския танспорт коства 8 лв., по влаковете пътувам с 50% понижение, таксата ми за персонален доктор е единствено 1 лев… Екстра до екстра! Горкичкият ни народен бюджет – толкоз доста сме “пиявиците ”, които го “източват ” по този метод, че напряко ме хваща позор! Шегувам се. Пътувам из София и из страната с публичния превоз. Често се случва да ме заговарят непознати хора. Бедни хора. Имам страница в доста четен вестник за зрелите хора, спечелила съм доверието ми и споделят грижите си с мене. Разказват си неволите и болките.
– Какви са те?
– Най-често слушам какъв дълъг трудов стаж имат, а какви ниски пенсии вземат. Как колкото да свързват двата края. Ако към момента и двамата съпрузи са живи, едната дребна пенсия едвам стига за режийните им разходи, а другата – за храна и за лекарства… Е, от време на време слушам и нелицеприятни реплики по адрес на ръководещите, само че, да си призная, не отвръщам. Управляващите не са паднали от небето, ние сме ги родили, ние сме ги възпитали, ние сме ги избрали… Обичам националните поговорки, по тази причина ще изтъквам тази: “Каквото сме си надробили, това ще сърбаме. ” А пък “попарата ” на тези българи, които, в случай че е правилно това, което чух от устата на прочут икономист, са си били “надробили ” 25 милиарда и 830 милиона $ в офшорни сметки, ще бъде друга от нашата…
– Мислите ли, че Истанбулската спогодба не отвлича вниманието от по-сериозни проблеми като зачестилите случаи с принуждение и експанзия?
– Впрочем, освен Истанбулската спогодба, само че и тематиките за насилието и експанзията, сякаш отклоняват вниманието ни от обществените проблеми… Отбелязваме растеж на стопанската система и много висока междинна заплата, само че голяма част от българите имат приход под виталния най-малко. Затова слушам пътуващите с публичния превоз да разясняват, че статистиката продължавала да бъде стъкмистика. А пък аз си припомням, че след известната мисъл: “Бедността не е недостатък. ”, следва продължението: “…но е люлка на всички пороци. ” Слушам защо си приказват хората. Нито един път не съм чула някой да разисква Истанбулската спогодба. Възрастните приказват за ниските си пенсии, за заболяванията си, за децата, които са в чужбина, за внуците, с които се виждат единствено по скайпа. По-младите са забили очи в смарт телефоните си. Тийнейджърите, които нормално се качват на групички, приказват на всеослушание и диалозите им нямат нищо общо с житейските проблеми, които занимават възрастните.
– Финансовата, или духовната рецесия е по-голяма?
– Не разбирам нищо от финанси, с цел да кажа, че има финансова рецесия. От финансистите слушам, че цъфтим. Остава да… вържем. Не бих се заела с констатацията за всеобща духовна рецесия. Обикновено се счита, че двата типа рецесия зависят една от друга. И да, и не. Духовната рецесия е и въпрос на персонален избор! Израснала съм в оскъдно семейство, бедността не ми е попречила да изучавам, да чета доста повече от това, което се изискваше от просветителната стратегия и да стигна до заключението, че човек става просветен макар образованието, което получава. Знам какво споделям – всяка просветителна стратегия е конюнктурно съобразена. Ролята на учителя е да провокира учениците му да надникнат отвън рамките, в които съответната стратегия има за цел да го натика. Когато триумфът на човек се дефинира от това, което има, а не от това, което е, и най-богатото общество ще бъде бездуховно.
– На 18 януари имаше годишнина от рождението на огромния ни стихотворец и ваш брачен партньор – Дамян Дамянов. Как отбелязвате тази дата във вашето семейство и кои негови стихове обичате да препрочитате?
– Годишнината не беше юбилейна. Отбелязахме я единствено със фамилиите на децата. За страдание, Дамян не доживя да види внуци. Не знае, че с изключение на внучка Десислава, има и внук Дамян. Що се отнася до стихотворенията му, не бих споделила, че имам желания към някоя от тематиките, на които е писал. За всеобща изненада, може би, ще призная, че повече одобрявам философските му стихотворения. Обичам и стиховете му, отдадени на България, която той безпределно обичаше. Когато съм на среща с читатели, постоянно звучат и негови стихове. Много от тях знам наизуст.
– А Дамян – с неговата сензитивност на стихотворец, от какво го болеше най-вече и какво го раняваше?
– Дамян дава отговор на този въпрос в стихотворенията си. Той не е занаятчия единствено на любовна лирика. Беше мечтател. Мечтаеше да няма небогати и богати, да няма страдащи. “Аз няма да съм в никакъв случай цветущ, до момента в който този свят край мене страда… ” и “Аз се усещам отговорен за всички човешки несгоди, дето стават край мене по тази земя… ” “Защо сме зли, за какво сме толкова неприятни? Защо от време на време във толкова неприязън удавени, разделяме парцели, служби и разкоши? Еднакво смъртни всички сме. Забравяме… ” Доста време с Дамян нямахме финансови проблеми. После пристигна време, в което имахме големи финансови проблеми. И той написа: “Все мечтах да остана дрипльо, най-малко тая фантазия ми се сбъдна… ”
– Кои са най-хубавите ви общи мемоари?
– Когато индивидът го няма, всеки спомен, даже неприятният, зазвучава по някакъв метод приятно… Просто тъй като индивидът възкръсва!
– Дамян е казвал, че творчеството е стриптийз на душата. Така ли е в действителност?
– Има и стихотворение с такова заглавие. Ако поезията не е стриптийз на душата, надали създателят й би имал триумф измежду читателите. Фалшът се усеща. Веруюто на Дамян беше: “Поетът – нито демон, нито Господ, е задължен както мисли, така да написа. ”
– Някога ревнувала ли сте от стиховете му, отдадени на други дами?
– Как да демонстрирам ревнивост, когато в нашата литература от дълго време имаме образец каква покруса може да провокира женската ревнивост. И да не ми е било доста прелестно, стиховете, отдадени на други дами, съм се старала да одобрявам единствено като стихове, а не като автодоноси на Дамян. В края на краищата, ние си отиваме, стиховете остават.
– В една от песните на Лили Иванова по текст на Дамян се пее: “Когато от обърканост премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища премазани – нов път си направи и отново тръгни! Има ли съответна преживелица, която бе въодушевила този текст?
– Не бих нарекла тези стихове текст. Това стихотворение е от книгата “Още съм жив! ”, написана в най-черното време от Дамяновия живот, когато го хулеха безмилостно и пророкуваха, че никой няма да го чете повече. Лили се обади, пристигна вкъщи и изиска Дамян да є даде стихотворения, с цел да си избере някое за ария. Дамян є отговори, че тези, които е написал, не стават. Тя настоя да ги прочете. Избра четири стихотворения. Между тях беше и “Към себе си ” – “Когато си на дъното на пъкъла… ” Дамян я попита дали не се опасява да пее песни по стихове на “комунист ”. Лили отговори: “Какво ме интересува кой е болшевик, и кой не е! Интересува ме дали е стихотворец! ” Ако всички “комунисти ” бяха идеалисти като Дамян, нямаше в този момент да си приказваме тези неща…
– А каква е историята на една от най-известните песни по ваш текст – “Може би ”, изпълнявана от Доника Венкова и “Сигнал ”?
– Историята е разказана в текста – инцидентна среща със остаряло гадже. Той ме излъга за нещо. Аз мигновено пуснах “гилотината ” на наранената си горделивост. След много време инцидентно го срещнах. Той ме попита за какво съм побързала да се омъжа. Отговорих, че не съм бързала – беше минала повече от година от “гилотинирането ” на нашата връзка. Разминахме се. И мигновено зазвучаха думите на “Може би ”. Тончо Русев ми беше дал музиката. До този миг знаех единствено, че “Може би ” ще звучи на местата, на които звучи.
– Вие сте написала красиви текстове, които останаха в годините и за попфолк реализатори, за което сте получавали и доста нападки. На кого му пречеше това и нараняваха ли ви тези рецензии?
– Когато фантазията на Дамян да остане дрипльо се сбъдна, писах и за попфолка, продавах и книги на базара против хотел “Плиска ”. Много ме “плюеха ”, само че брачната половинка на “комуниста ” трябваше да изкарва хляба на фамилията. С доста дребни изключения, не се срамя от текстовете, които съм написала. Предполагам, че “плюнките ” бяха артикул на илюзията, че получавам доста пари. Не бяха доста. Бяха срамно малко. Но вероятността “А я хич… ”, не ми позволяваше да се върша на велика поетеса. Не съм. Обикновен човек съм, по това време грижещ се за един невероятен, откъдето и да го погледнеш, човек и за към момента нестъпилите крепко на краката ни деца.
– Отчайвала ли сте се в миналото?
– Огорчение е имало и несъмнено ще има, само че обезсърчение – не. За какво да се обезверявам? Ясно е, откакто сме се родили, ще пристигна мигът, в който ще си отидем. Човек не би трябвало да се вкопчва в нищо, в живота също не би трябвало да се вкопчва. Зарежда ме мисълта, че нямам право да хлипам. Вярвам, че душата има неизчерпаема сила. Че колкото повече се раздаваме духом, толкоз повече получаваме.
– Някои от артистите, с които сте работили, подавали ли са ви ръка в сложни моменти?
– Ако става дума дали са изпълнявали песни по мои стихове, да. И Лили Иванова, и Силвия Кацарова, и Стефка Берова… С Илия Луков имаме албум “Обичам те ” с авторски песни въз основата на македонския фолклор. Композитор е Ристо Краповски от Скопие. Александър Александров – Алекс изпя до момента две авторски песни на фолклорна основа. В момента приготвяме трета, този път шлагерна.
– Вие сте се срещали няколко пъти с Ванга. Кои нейни думи в никакъв случай няма да забравите?
– “Тежко ти и горко на тебе! ”, изречени на 8 септември 1989 година на поляната пред Роженския манастир. Питала съм се какво ли ще е това “тежко и горко ” – доста претърпях през тези съвсем 30 години, когато чух тези думи, а за нито едно “тежко ” не бих споделила, че е “горко ”. Не че не е било такова, само че не ме е уплашило. Приемам всичко за обикновено – щом се е случило, значи е трябвало да се случи. Ако в сложни моменти запазим хладнокръвие, в случай че не кажем: “Край, всичко свърши ”, виждаме, че нищо не е непоправимо.
– Успяваше ли пророчицата да повдигне духът на Дамян?
– Колкото и да е необичайно, Дамян нямаше самочувствие на огромен стихотворец. Вероятно поради комплексите си, че е “увреден ” физически. Преди излизането на всяка нова книга ме караше да отидем до Рупите да попита вуйна Ванга дали ще има успех… Тя споделяше “Да, ке има. ” Повдигането на духа беше краткотрайно, обаче… Проблемът му беше нелечим.
– Усещате ли наличието на Дамян или на огромния ви наследник – Петър, който към този момент не е сред нас?
– Говоря си всеки ден с тях.
– В какво вярвате най-силно и защо се молите?
– Опитвам се да имам вяра в себе си. Моля се да продължа да обичам хората, каквито са, да съм търпелива и толерантна. В последно време се апелирам, в случай че може, да поживея толкоз, че и дребният Дамян да ме запомни. Сутрин благодаря, че осъмвам, вечер – че замръквам. Благодаря, че съм имала тези родители, че съм родила тези деца, че съм живяла този живот.
– Любима мисъл?
- ”Който се опасява да почине, той се опасява да живее. ” – Артър Милър.
Нашият посетител
Известната поетеса Надежда Захариева има издадени 17 стихосбирки, измежду които “Ако не бързаш толкоз ”, “Ти и аз ”, “Казвам се Надежда ”, “Загубих си усмивката ”, “Пепел от пристрастеност ”, “Любов?!? ” и “Гълъб ме споходи на Игнажден ”. Бившата зам. министърка на културата признава, че цели 15 години не й достигала храброст да издаде първата от тях – “Непредвидени стихотворения ”, живеейки под един покрив с огромния ни стихотворец Дамян Дамянов. Ако се бе родила на Запад, автобиографичната й книга в две елементи – “Смет за сливи ”, описваща взаимния им живот, несъмнено от дълго време щеше да се е трансформирала в сюжет за филм. Двамата остават дружно тридесет и пет години, изпълнени с цялата палитра от страсти, допустима сред две креативен персони. Освен лирика и прозаичност, Надежда Захариева е писала текстове за доста от най-популярните родни реализатори, като Лили Иванова, Йорданка Христова, Силвия Кацарова, Роси Кирилова, група “Сигнал ”, Стефка Берова, Райко Кирилов, Софи Маринова и Илия Луков. Преди две години тя става притежател на огромната премия “Христо Г. Данов ” на Министерството на културата за повсеместен принос към националната ни словесност и литература.
– Кое в родната реалност ви е развълнувало най-силно напоследък?
– Неразбирателството. Не единствено сред политиците. Ние не си “казваме кривиците ”, с цел да ги оправим, а с цел да се намразим. Забравяме, че поради “сламката в окото на близък ” не виждаме “гредата ” в своите очи. Прекалено доста приказваме. Това ме кара постоянно да си припомням античната източна мъдрост: “Където има думи, няма сговор. ” Знаем, че Народното събрание е място за говорене, т.е. – говорилня, само че знаем също, че е изключително значимо и какво се приказва там. Ако задачата ни е да потвърждаваме, че “орел, рак и щука ” не могат да теглят “колата ” на България напред, го вършим доста сполучливо.
– Какво разбрахте за себе си като зам.-министър на културата?
– Осъзнах, че не давам отговор на понятието, което по-голямата част от нашия народ схваща под думата “политик ”. Нямам никакво съображение да се тормозя от “политическата ” си кариера. Ако дръзвам да имам вяра на това, което доста хора ми споделят до през днешния ден, в спомените и на екипа, с който работехме в министерството и на работещите в читалищата и в библиотеките в страната, пък и на издателите, оставам като сполучлив зам.-министър на културата. За удивление на мнозина, може би.
– А какво стана с концепцията ви за нова автобиографична книга, в която да споделите детайлности и за този миг от живота ви?
– Книга няма да има. Ще би трябвало да загатна имената на доста хора, на които, няма да им бъде приятно… Те няма да бъдат очерняни, само че, въпреки всичко, се въздържам…
– Вие сте, измежду малцината експолитици, които се возят в градския превоз. Какво ви споделят най-често хората там?
– Вероятно поговорката “Кучето скача съгласно тоягата ” ще прозвучи грубо… Но е вярна. Не мога да си разреша да карам персонален автомобил. Аз съм от хората, които “подяждат ” страната – картата ми за градския танспорт коства 8 лв., по влаковете пътувам с 50% понижение, таксата ми за персонален доктор е единствено 1 лев… Екстра до екстра! Горкичкият ни народен бюджет – толкоз доста сме “пиявиците ”, които го “източват ” по този метод, че напряко ме хваща позор! Шегувам се. Пътувам из София и из страната с публичния превоз. Често се случва да ме заговарят непознати хора. Бедни хора. Имам страница в доста четен вестник за зрелите хора, спечелила съм доверието ми и споделят грижите си с мене. Разказват си неволите и болките.
– Какви са те?
– Най-често слушам какъв дълъг трудов стаж имат, а какви ниски пенсии вземат. Как колкото да свързват двата края. Ако към момента и двамата съпрузи са живи, едната дребна пенсия едвам стига за режийните им разходи, а другата – за храна и за лекарства… Е, от време на време слушам и нелицеприятни реплики по адрес на ръководещите, само че, да си призная, не отвръщам. Управляващите не са паднали от небето, ние сме ги родили, ние сме ги възпитали, ние сме ги избрали… Обичам националните поговорки, по тази причина ще изтъквам тази: “Каквото сме си надробили, това ще сърбаме. ” А пък “попарата ” на тези българи, които, в случай че е правилно това, което чух от устата на прочут икономист, са си били “надробили ” 25 милиарда и 830 милиона $ в офшорни сметки, ще бъде друга от нашата…
– Мислите ли, че Истанбулската спогодба не отвлича вниманието от по-сериозни проблеми като зачестилите случаи с принуждение и експанзия?
– Впрочем, освен Истанбулската спогодба, само че и тематиките за насилието и експанзията, сякаш отклоняват вниманието ни от обществените проблеми… Отбелязваме растеж на стопанската система и много висока междинна заплата, само че голяма част от българите имат приход под виталния най-малко. Затова слушам пътуващите с публичния превоз да разясняват, че статистиката продължавала да бъде стъкмистика. А пък аз си припомням, че след известната мисъл: “Бедността не е недостатък. ”, следва продължението: “…но е люлка на всички пороци. ” Слушам защо си приказват хората. Нито един път не съм чула някой да разисква Истанбулската спогодба. Възрастните приказват за ниските си пенсии, за заболяванията си, за децата, които са в чужбина, за внуците, с които се виждат единствено по скайпа. По-младите са забили очи в смарт телефоните си. Тийнейджърите, които нормално се качват на групички, приказват на всеослушание и диалозите им нямат нищо общо с житейските проблеми, които занимават възрастните.
– Финансовата, или духовната рецесия е по-голяма?
– Не разбирам нищо от финанси, с цел да кажа, че има финансова рецесия. От финансистите слушам, че цъфтим. Остава да… вържем. Не бих се заела с констатацията за всеобща духовна рецесия. Обикновено се счита, че двата типа рецесия зависят една от друга. И да, и не. Духовната рецесия е и въпрос на персонален избор! Израснала съм в оскъдно семейство, бедността не ми е попречила да изучавам, да чета доста повече от това, което се изискваше от просветителната стратегия и да стигна до заключението, че човек става просветен макар образованието, което получава. Знам какво споделям – всяка просветителна стратегия е конюнктурно съобразена. Ролята на учителя е да провокира учениците му да надникнат отвън рамките, в които съответната стратегия има за цел да го натика. Когато триумфът на човек се дефинира от това, което има, а не от това, което е, и най-богатото общество ще бъде бездуховно.
– На 18 януари имаше годишнина от рождението на огромния ни стихотворец и ваш брачен партньор – Дамян Дамянов. Как отбелязвате тази дата във вашето семейство и кои негови стихове обичате да препрочитате?
– Годишнината не беше юбилейна. Отбелязахме я единствено със фамилиите на децата. За страдание, Дамян не доживя да види внуци. Не знае, че с изключение на внучка Десислава, има и внук Дамян. Що се отнася до стихотворенията му, не бих споделила, че имам желания към някоя от тематиките, на които е писал. За всеобща изненада, може би, ще призная, че повече одобрявам философските му стихотворения. Обичам и стиховете му, отдадени на България, която той безпределно обичаше. Когато съм на среща с читатели, постоянно звучат и негови стихове. Много от тях знам наизуст.
– А Дамян – с неговата сензитивност на стихотворец, от какво го болеше най-вече и какво го раняваше?
– Дамян дава отговор на този въпрос в стихотворенията си. Той не е занаятчия единствено на любовна лирика. Беше мечтател. Мечтаеше да няма небогати и богати, да няма страдащи. “Аз няма да съм в никакъв случай цветущ, до момента в който този свят край мене страда… ” и “Аз се усещам отговорен за всички човешки несгоди, дето стават край мене по тази земя… ” “Защо сме зли, за какво сме толкова неприятни? Защо от време на време във толкова неприязън удавени, разделяме парцели, служби и разкоши? Еднакво смъртни всички сме. Забравяме… ” Доста време с Дамян нямахме финансови проблеми. После пристигна време, в което имахме големи финансови проблеми. И той написа: “Все мечтах да остана дрипльо, най-малко тая фантазия ми се сбъдна… ”
– Кои са най-хубавите ви общи мемоари?
– Когато индивидът го няма, всеки спомен, даже неприятният, зазвучава по някакъв метод приятно… Просто тъй като индивидът възкръсва!
– Дамян е казвал, че творчеството е стриптийз на душата. Така ли е в действителност?
– Има и стихотворение с такова заглавие. Ако поезията не е стриптийз на душата, надали създателят й би имал триумф измежду читателите. Фалшът се усеща. Веруюто на Дамян беше: “Поетът – нито демон, нито Господ, е задължен както мисли, така да написа. ”
– Някога ревнувала ли сте от стиховете му, отдадени на други дами?
– Как да демонстрирам ревнивост, когато в нашата литература от дълго време имаме образец каква покруса може да провокира женската ревнивост. И да не ми е било доста прелестно, стиховете, отдадени на други дами, съм се старала да одобрявам единствено като стихове, а не като автодоноси на Дамян. В края на краищата, ние си отиваме, стиховете остават.
– В една от песните на Лили Иванова по текст на Дамян се пее: “Когато от обърканост премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища премазани – нов път си направи и отново тръгни! Има ли съответна преживелица, която бе въодушевила този текст?
– Не бих нарекла тези стихове текст. Това стихотворение е от книгата “Още съм жив! ”, написана в най-черното време от Дамяновия живот, когато го хулеха безмилостно и пророкуваха, че никой няма да го чете повече. Лили се обади, пристигна вкъщи и изиска Дамян да є даде стихотворения, с цел да си избере някое за ария. Дамян є отговори, че тези, които е написал, не стават. Тя настоя да ги прочете. Избра четири стихотворения. Между тях беше и “Към себе си ” – “Когато си на дъното на пъкъла… ” Дамян я попита дали не се опасява да пее песни по стихове на “комунист ”. Лили отговори: “Какво ме интересува кой е болшевик, и кой не е! Интересува ме дали е стихотворец! ” Ако всички “комунисти ” бяха идеалисти като Дамян, нямаше в този момент да си приказваме тези неща…
– А каква е историята на една от най-известните песни по ваш текст – “Може би ”, изпълнявана от Доника Венкова и “Сигнал ”?
– Историята е разказана в текста – инцидентна среща със остаряло гадже. Той ме излъга за нещо. Аз мигновено пуснах “гилотината ” на наранената си горделивост. След много време инцидентно го срещнах. Той ме попита за какво съм побързала да се омъжа. Отговорих, че не съм бързала – беше минала повече от година от “гилотинирането ” на нашата връзка. Разминахме се. И мигновено зазвучаха думите на “Може би ”. Тончо Русев ми беше дал музиката. До този миг знаех единствено, че “Може би ” ще звучи на местата, на които звучи.
– Вие сте написала красиви текстове, които останаха в годините и за попфолк реализатори, за което сте получавали и доста нападки. На кого му пречеше това и нараняваха ли ви тези рецензии?
– Когато фантазията на Дамян да остане дрипльо се сбъдна, писах и за попфолка, продавах и книги на базара против хотел “Плиска ”. Много ме “плюеха ”, само че брачната половинка на “комуниста ” трябваше да изкарва хляба на фамилията. С доста дребни изключения, не се срамя от текстовете, които съм написала. Предполагам, че “плюнките ” бяха артикул на илюзията, че получавам доста пари. Не бяха доста. Бяха срамно малко. Но вероятността “А я хич… ”, не ми позволяваше да се върша на велика поетеса. Не съм. Обикновен човек съм, по това време грижещ се за един невероятен, откъдето и да го погледнеш, човек и за към момента нестъпилите крепко на краката ни деца.
– Отчайвала ли сте се в миналото?
– Огорчение е имало и несъмнено ще има, само че обезсърчение – не. За какво да се обезверявам? Ясно е, откакто сме се родили, ще пристигна мигът, в който ще си отидем. Човек не би трябвало да се вкопчва в нищо, в живота също не би трябвало да се вкопчва. Зарежда ме мисълта, че нямам право да хлипам. Вярвам, че душата има неизчерпаема сила. Че колкото повече се раздаваме духом, толкоз повече получаваме.
– Някои от артистите, с които сте работили, подавали ли са ви ръка в сложни моменти?
– Ако става дума дали са изпълнявали песни по мои стихове, да. И Лили Иванова, и Силвия Кацарова, и Стефка Берова… С Илия Луков имаме албум “Обичам те ” с авторски песни въз основата на македонския фолклор. Композитор е Ристо Краповски от Скопие. Александър Александров – Алекс изпя до момента две авторски песни на фолклорна основа. В момента приготвяме трета, този път шлагерна.
– Вие сте се срещали няколко пъти с Ванга. Кои нейни думи в никакъв случай няма да забравите?
– “Тежко ти и горко на тебе! ”, изречени на 8 септември 1989 година на поляната пред Роженския манастир. Питала съм се какво ли ще е това “тежко и горко ” – доста претърпях през тези съвсем 30 години, когато чух тези думи, а за нито едно “тежко ” не бих споделила, че е “горко ”. Не че не е било такова, само че не ме е уплашило. Приемам всичко за обикновено – щом се е случило, значи е трябвало да се случи. Ако в сложни моменти запазим хладнокръвие, в случай че не кажем: “Край, всичко свърши ”, виждаме, че нищо не е непоправимо.
– Успяваше ли пророчицата да повдигне духът на Дамян?
– Колкото и да е необичайно, Дамян нямаше самочувствие на огромен стихотворец. Вероятно поради комплексите си, че е “увреден ” физически. Преди излизането на всяка нова книга ме караше да отидем до Рупите да попита вуйна Ванга дали ще има успех… Тя споделяше “Да, ке има. ” Повдигането на духа беше краткотрайно, обаче… Проблемът му беше нелечим.
– Усещате ли наличието на Дамян или на огромния ви наследник – Петър, който към този момент не е сред нас?
– Говоря си всеки ден с тях.
– В какво вярвате най-силно и защо се молите?
– Опитвам се да имам вяра в себе си. Моля се да продължа да обичам хората, каквито са, да съм търпелива и толерантна. В последно време се апелирам, в случай че може, да поживея толкоз, че и дребният Дамян да ме запомни. Сутрин благодаря, че осъмвам, вечер – че замръквам. Благодаря, че съм имала тези родители, че съм родила тези деца, че съм живяла този живот.
– Любима мисъл?
- ”Който се опасява да почине, той се опасява да живее. ” – Артър Милър.
Нашият посетител
Известната поетеса Надежда Захариева има издадени 17 стихосбирки, измежду които “Ако не бързаш толкоз ”, “Ти и аз ”, “Казвам се Надежда ”, “Загубих си усмивката ”, “Пепел от пристрастеност ”, “Любов?!? ” и “Гълъб ме споходи на Игнажден ”. Бившата зам. министърка на културата признава, че цели 15 години не й достигала храброст да издаде първата от тях – “Непредвидени стихотворения ”, живеейки под един покрив с огромния ни стихотворец Дамян Дамянов. Ако се бе родила на Запад, автобиографичната й книга в две елементи – “Смет за сливи ”, описваща взаимния им живот, несъмнено от дълго време щеше да се е трансформирала в сюжет за филм. Двамата остават дружно тридесет и пет години, изпълнени с цялата палитра от страсти, допустима сред две креативен персони. Освен лирика и прозаичност, Надежда Захариева е писала текстове за доста от най-популярните родни реализатори, като Лили Иванова, Йорданка Христова, Силвия Кацарова, Роси Кирилова, група “Сигнал ”, Стефка Берова, Райко Кирилов, Софи Маринова и Илия Луков. Преди две години тя става притежател на огромната премия “Христо Г. Данов ” на Министерството на културата за повсеместен принос към националната ни словесност и литература.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ