"Дойче веле": Побоища, убийства… обезлюдяване на села – престъпленията на комунизма в България
Още в интервала 1944-1947 година едрите и междинните производители на земеделска продукция в Народна република България са оповестени за „ кулаци “, „ дребна буржоазия “ и „ експлоататори “, написа в собствен разбор "Дойче веле ".
По това време в селата живеят близо 80% от българите, а над 3/4 от стопанската система напълно зависи от земеделското произвеждане.
Именно селските региони са бастион на към момента съществуващата антикомунистическа съпротива в Народното събрание, където 100 депутати отпред с Никола Петков водят неравна борба против настъплението на новата тирания, направлявана от Москва и подкрепяна от окупационната Червена войска.
След обесването на Никола Петков, опозиционните партии са разформирани. Наместниците на Москва Георги Димитров, Вълко Червенков и Трайчо Костов насочват ударите на режима и към заграбването на индустриалната, банковата и едрата градска благосъстоятелност.
Бруталните дейности против селяните
Още през 1948 година тези комунистически дейци формулират и основната задача: до 1953 година в Народна република България да завърши „ огромният скок “ на сталинската колективизация, като най-малко 2/3 от поземлената благосъстоятелност премине от ръцете на стопаните във властта на комунистическата номенклатура.
По напътствие от Москва разправата би трябвало да стартира с „ експлоататорската класа “ в българското село, която по сметки на Българска комунистическа партия възлиза на към 100 000 междинни и относително заможни производители на храни за пазара.
За „ кулаци “ са обявявани в някои случаи даже притежатели на по 40-60 декара земя и няколко крави. На тях първо им лишават стопанските постройки, инвентара и всички ниви, които не могат да бъдат обработвани без наемен труд. След това както по-заможните, по този начин и бедните са принудени да извършват непостижими дежурства за доставка на месо и зърно в интерес на централната власт.
Съдбата на „ кулаците “ в действителност е подпечатана незабавно след ликвидирането на опозицията в Народното събрание през 1947 година: те са обречени на икономическо и физическо заличаване.
Оцелелите след „ разкулачването “ минават през репресиите в така наречените Трудово-възпитателни общежития на Министерство на вътрешните работи и са подложени на всевъзможни гаври.
Насилията внезапно нарастват след 1948 година, акцентира шефът на Държавна организация „ Архиви “ доцент Михаил Груев. Той е документирал някои от методите на комунистическите функционери, изпратени по селата в Северозападна България, с цел да „ пропагандират “ селяните да влязат с имуществото си в ТКЗС-тата по руски пример.
„ Някои от нежелаещите да подпишат са били търкаляни в бъчви по нанадолнища. Имало е случаи на опити за давене в Дунав през зимата. Най-обичайната процедура обаче е била нежелаещите да бъдат затваряни, постоянно за повече от денонощие, и да не бъдат пускани, до момента в който не подпишат “.
Изследователят на колективизацията проф. Владимир Мигев написа, че по-упоритите стопани постоянно били изкарвани през нощта с камиони отвън селата, с цел да повярват, че може да не се върнат живи, в случай че не подпишат декларациите за отвод от имуществото си.
Въпреки старанието и репресиите, до края на 1949 година са основани ТКЗС-та в едвам 847 села – от всички 5600 в страната. В тези колхози са обхванати 11% от земеделските стопани. Обикновено това са най-бедните селяни с по 20-40 декара земя, а също и селските комунисти, заставени да влязат по заповед от локалните партийни организации.
Разгромът на частното земеделие в страната е поверен на ново трио, ръководено от Вълко Червенков, в което влизат още секретарят на Централен комитет по въпросите на селското стопанство Тодор Живков и земеделският министър Титко Черноколев.
В началото на 1950 година Черноколев създава нова тактика за смазване на „ кулаците “ и по-заможните селяни, отказващи да влязат в Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Ударът е ориентиран към производителите в най-плодородните околии на страната – най-вече в Тракийската равнина и Добруджа. Въведен е стръмно възходящ подоходен налог, с който се лишават до 46% от приходите на „ кулаците “. Редом с него внезапно са повишени и нарядите за зърно.
Мигев привежда образец със земеделец от добруджанската околия Генерал-Тошево, който е трябвало да съобщи на страната освен цялото зърно от своите 100 декара пшеница, само че и в допълнение да закупи над 19 тона зърно на свободния пазар, с цел да се издължи на управляващите.
Новият проект за заличаване на селската „ буржоазия “ е наведен в деяние през лятото на 1950 година. Под милиционерска защита изпълнителите секвестират преди малко овършаното зърно още на харманите. От къщите на неиздължилите се до дъно по-заможни селяни са конфискувани всички хранителни ресурси – без значение от обстоятелството, че хората остават без прехранване и семена до новата годишна продукция.
Вторият човек на режима Георги Чанков декларира на висок глас: „ …ще разплачем и децата в утробите на кулашките майки, само че ще съберем зърнените дежурства! “. Оставени без издръжка, селяните на доста места провеждат спонтанни протести, в които има убити и ранени.
Лично Тодор Живков взе участие в потушаването на протестите в Северозападна България през 1951 година, поради което е определен за член на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, припомня Груев. И прибавя, че неслучайно горянското придвижване доближава своя пик точно през 1950-1951 година, като над 80% от хората в четите са селски стопани, оставени без обикновени средства за битие.
Когато селата започнаха да се обезлюдяват
Репресиите против селяните и българското земеделие не престават до 1962 година, когато и последните ниви и пасища в планините стават „ общонародна благосъстоятелност “.
Четири години преди този момент са отстранени и мизерните ренти, които се изплащат на псевдокооператорите. Започва всеобщо бягство от селата, траяло до края на комунизма. От средата на 1950-те до края на 1960-те средногодишно сред 80 000 и 100 000 селски поданици се трансформират в „ градски пролетариат “.
Целта и резултатите от най-мащабното закононарушение на комунизма против българите, засегнало към 75% от хората в Народна република България, са разказани с необикновен цинизъм в отчета на Титко Черноколев, който е основен проектант на селско-стопанската колективизация. През ноември 1950 година Черноколев рапортува пред партийните началници и руските им надзорници:
„ На редица места, изключително в Добруджа, са били признати доста кулаци в Трудово-кооперативно земеделско стопанство (…) Сега от Трудово-кооперативно земеделско стопанство всеобщо изключват тези кулаци. Съгласно устава на Трудово-кооперативно земеделско стопанство, не им връщат добитъка и инвентара, заради което кулаците не могат да обработват оставената им земя.
Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират налога по общия приход от тези кулаци, само че тъй като те не могат да го платят, им разказват и вземат къщите, което към този момент е еднакво на цялостно разкулачване “.
Това е тъжната история на българското село, което бе унищожено преди 70 години.
Източник: DW
По това време в селата живеят близо 80% от българите, а над 3/4 от стопанската система напълно зависи от земеделското произвеждане.
Именно селските региони са бастион на към момента съществуващата антикомунистическа съпротива в Народното събрание, където 100 депутати отпред с Никола Петков водят неравна борба против настъплението на новата тирания, направлявана от Москва и подкрепяна от окупационната Червена войска.
След обесването на Никола Петков, опозиционните партии са разформирани. Наместниците на Москва Георги Димитров, Вълко Червенков и Трайчо Костов насочват ударите на режима и към заграбването на индустриалната, банковата и едрата градска благосъстоятелност.
Бруталните дейности против селяните
Още през 1948 година тези комунистически дейци формулират и основната задача: до 1953 година в Народна република България да завърши „ огромният скок “ на сталинската колективизация, като най-малко 2/3 от поземлената благосъстоятелност премине от ръцете на стопаните във властта на комунистическата номенклатура.
По напътствие от Москва разправата би трябвало да стартира с „ експлоататорската класа “ в българското село, която по сметки на Българска комунистическа партия възлиза на към 100 000 междинни и относително заможни производители на храни за пазара.
За „ кулаци “ са обявявани в някои случаи даже притежатели на по 40-60 декара земя и няколко крави. На тях първо им лишават стопанските постройки, инвентара и всички ниви, които не могат да бъдат обработвани без наемен труд. След това както по-заможните, по този начин и бедните са принудени да извършват непостижими дежурства за доставка на месо и зърно в интерес на централната власт.
Съдбата на „ кулаците “ в действителност е подпечатана незабавно след ликвидирането на опозицията в Народното събрание през 1947 година: те са обречени на икономическо и физическо заличаване.
Оцелелите след „ разкулачването “ минават през репресиите в така наречените Трудово-възпитателни общежития на Министерство на вътрешните работи и са подложени на всевъзможни гаври.
Насилията внезапно нарастват след 1948 година, акцентира шефът на Държавна организация „ Архиви “ доцент Михаил Груев. Той е документирал някои от методите на комунистическите функционери, изпратени по селата в Северозападна България, с цел да „ пропагандират “ селяните да влязат с имуществото си в ТКЗС-тата по руски пример.
„ Някои от нежелаещите да подпишат са били търкаляни в бъчви по нанадолнища. Имало е случаи на опити за давене в Дунав през зимата. Най-обичайната процедура обаче е била нежелаещите да бъдат затваряни, постоянно за повече от денонощие, и да не бъдат пускани, до момента в който не подпишат “.
Изследователят на колективизацията проф. Владимир Мигев написа, че по-упоритите стопани постоянно били изкарвани през нощта с камиони отвън селата, с цел да повярват, че може да не се върнат живи, в случай че не подпишат декларациите за отвод от имуществото си.
Въпреки старанието и репресиите, до края на 1949 година са основани ТКЗС-та в едвам 847 села – от всички 5600 в страната. В тези колхози са обхванати 11% от земеделските стопани. Обикновено това са най-бедните селяни с по 20-40 декара земя, а също и селските комунисти, заставени да влязат по заповед от локалните партийни организации.
Разгромът на частното земеделие в страната е поверен на ново трио, ръководено от Вълко Червенков, в което влизат още секретарят на Централен комитет по въпросите на селското стопанство Тодор Живков и земеделският министър Титко Черноколев.
В началото на 1950 година Черноколев създава нова тактика за смазване на „ кулаците “ и по-заможните селяни, отказващи да влязат в Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Ударът е ориентиран към производителите в най-плодородните околии на страната – най-вече в Тракийската равнина и Добруджа. Въведен е стръмно възходящ подоходен налог, с който се лишават до 46% от приходите на „ кулаците “. Редом с него внезапно са повишени и нарядите за зърно.
Мигев привежда образец със земеделец от добруджанската околия Генерал-Тошево, който е трябвало да съобщи на страната освен цялото зърно от своите 100 декара пшеница, само че и в допълнение да закупи над 19 тона зърно на свободния пазар, с цел да се издължи на управляващите.
Новият проект за заличаване на селската „ буржоазия “ е наведен в деяние през лятото на 1950 година. Под милиционерска защита изпълнителите секвестират преди малко овършаното зърно още на харманите. От къщите на неиздължилите се до дъно по-заможни селяни са конфискувани всички хранителни ресурси – без значение от обстоятелството, че хората остават без прехранване и семена до новата годишна продукция.
Вторият човек на режима Георги Чанков декларира на висок глас: „ …ще разплачем и децата в утробите на кулашките майки, само че ще съберем зърнените дежурства! “. Оставени без издръжка, селяните на доста места провеждат спонтанни протести, в които има убити и ранени.
Лично Тодор Живков взе участие в потушаването на протестите в Северозападна България през 1951 година, поради което е определен за член на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, припомня Груев. И прибавя, че неслучайно горянското придвижване доближава своя пик точно през 1950-1951 година, като над 80% от хората в четите са селски стопани, оставени без обикновени средства за битие.
Когато селата започнаха да се обезлюдяват
Репресиите против селяните и българското земеделие не престават до 1962 година, когато и последните ниви и пасища в планините стават „ общонародна благосъстоятелност “.
Четири години преди този момент са отстранени и мизерните ренти, които се изплащат на псевдокооператорите. Започва всеобщо бягство от селата, траяло до края на комунизма. От средата на 1950-те до края на 1960-те средногодишно сред 80 000 и 100 000 селски поданици се трансформират в „ градски пролетариат “.
Целта и резултатите от най-мащабното закононарушение на комунизма против българите, засегнало към 75% от хората в Народна република България, са разказани с необикновен цинизъм в отчета на Титко Черноколев, който е основен проектант на селско-стопанската колективизация. През ноември 1950 година Черноколев рапортува пред партийните началници и руските им надзорници:
„ На редица места, изключително в Добруджа, са били признати доста кулаци в Трудово-кооперативно земеделско стопанство (…) Сега от Трудово-кооперативно земеделско стопанство всеобщо изключват тези кулаци. Съгласно устава на Трудово-кооперативно земеделско стопанство, не им връщат добитъка и инвентара, заради което кулаците не могат да обработват оставената им земя.
Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират налога по общия приход от тези кулаци, само че тъй като те не могат да го платят, им разказват и вземат къщите, което към този момент е еднакво на цялостно разкулачване “.
Това е тъжната история на българското село, което бе унищожено преди 70 години.
Източник: DW
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ