Още преди години една приятелка неколкократно ме предупреждаваше, че всяко

Още преди години една другарка неколкократно ме предупреждаваше, че всяко физическо неразположение, което усещам, е знак за някакъв проблем – сигнал да поспра най-малко за малко. Опитвах се неколкократно да се вслушам в препоръките й, ясно осъзнавайки, че няма метод да не е права, само че в никакъв случай не стопирах. Вечните главоболия, неочаквани болки в кръста и честите ми стомашни неразположения не съумяха да ме накарат да се вслушам в изтерзаното си тяло. Независимо от напъните му да ме вразуми, да ме накара да понижа оборотите и да обърна внимание на себе си, резултат нямаше.

Докато преди към месец то, тялото ми, не реши, че повече няма да ми загатва, а ще работи безкомпромисно и ще ми покаже, че животът не е единствено работа и гледане на деца. Не можете да си визиите, какъв брой безотказно проработи проектът му.Изведнъж всичко се сгромоляса – не можех да работя, не можех да обръщам внимание на сина си, не можех да хапвам, не можех да обичам.Всичко стартира един следобяд, когато взех решение, че мога да си разреша един сладолед тъкмо преди да си потегли от работа. Изяждайки го по пътя за у дома, започнах да усещам извънреден дискомфорт, а коремът ми стартира да се подува заплашително и бързо. Още преди да стигна до у дома, вместо плосък и лепнат за гърба стомах получих подобен, характерен за жена, бременна в осмия месец – повярвайте ми, знам какво съставлява подобен стомах, няма пресилване. Силите ми се изчерпаха, колкото да стигнах до дома си, а това не е огромно разстояние, в естествен ден го пропътувам за не повече от десетина минути. Ура! Успях – прибрах се! Нагълтах една шепа медикаменти, известни със своите качества да оказват помощ в такива случаи. Събитията започнаха да се развиват на бързи обороти; ситуацията ми освен не се подобряваше, а се утежняваше – неизбежното беше реалност, към среднощ към този момент бях в ИСУЛ.

Последваха всевъзможни съвещания, проучвания и съпътстващите ги лекувания. Прекарах близо месец в полуживо положение. Постоянните болки, големият стомах, лишенията и неизбежното лежане превзеха живота ми. Изведнъж всичко се сгромоляса – не можех да отивам на работа, не можех да обръщам внимание на сина си, не можех да хапвам, не можех да обичам, нямах предпочитание да се усмихна. Всичко стана тъмно, черно и омразно. Консултациите с общоизвестни гастроентеролози се трансфораха в същинско изтезание. Особено зле се по почувствах, когато един от тях ме попита: „ Имали ли сте някакви сходни недоволства в предишното? ”, а аз трябваше да отговоря: „ Не мисля, че съм имала, най-малко нищо съществено. Само вечер коремът ми постоянно е издут, само че това... ” Тогава той не съумя да се овладее и реагира не изключително въздържано: „ Е, да ясно – една активия и казусът е решен! ”

Иронията му ме втрещи и в това време ме изкара от самосъжалението, на което се бях отдала. Осъзнах, че и аз като всички модерни хора непрекъснато пренебрегвам признаците на своето тяло. Не съумях да проумея по какъв начин аз, претендиращата за над приблизително интелектуално равнище жена, попаднах в тази обстановка. Дали не бях подсъзнателно повлияна от заливащите ни рекламни послания, които показват казуса с подутия стомах като незначителен и решим с едно придвижване? Защо не съумях да слага себе си пред всички останали и не обърнах внимание на жадуващото си за помощ тяло?

Сега, връщайки се обратно, съзнавам, че би трябвало:
да съм признателна за навременната интервенция на тялото ми, без да упреквам никой различен с изключение на себе си за това;да премисля метода си на живот и да преподредя за следващ път целите си;да се науча да желая помощ от заобикалящите ме без да ме е боязън, че ще откажат;да се науча да пребивавам и почивам пълноценно, осланяйки се на всички сигнали на тялото си.
Момичета, тялото ни приказва! Слушайте го!