Октомври - месецът, в който се ражда и угасва животът

Октомври - месецът, в който се ражда и угасва животът на задълбочения ценител на българската психика Иван Хаджийски. Роден на 13 октомври 1907 година в Троян, приключил „ Философия “ и „ Право “ в Софийския университет, той работи като публицист и юрист. От 1937 до 1942 година разгласява в списание „ Философски обзор “ студиите, които четем в „ Оптимистична доктрина за нашия народ “. Фундаменталното му проучване „ Бит и психика на нашия народ “ е родено след дългогодишните му обиколки из България - пешком и на колело, а самият той го дефинира като труда на живота си. „ Изпълних дълга си към литературата с написването на това проучване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот. “  На 4 октомври 1944 година Хаджийски умира като боен сътрудник в стълкновение с елементи на СС дивизията „ Принц Ойген “. Лобното му място е на кота 807 на връх Висока чука край Власотинци, Сърбия където е заровен. През ноември същата година другари придвижват тленните му остатъци в България. Дори и на фронта интензивно работи над третия том от скъпото си проучване „ Бит и психика ”. 

(1907 г. ~ 1944 г.)

Парвенюто

Парвенюто (внезапно съумелият, новобогаташев) е тип персона от времето на цивилизацията (на собствеността).

Душевността на индивида се дефинира от публичния му обичай. Но съществува разграничение в подвижността (скоростта) на бита и душевността. В публичния живот на първо време, (като основни) се откриват стопанските връзки, след тях - политическите и дълго време по-късно съответната им психика измества остарялата. Човек може да направи сполучлив скок в публичното си състояние (стопанство, власт, просвета, изкуство). Съобразно с това той трансформира и държанието си. Но превръщането на това външно належащо държание в персонален манталитет, в плът и кръв, заради относителна самостойност на мозъка, не става със същата експедитивност - минава известно време в подражателство, в подражаване. В тази разлика в скоростите се корени онази психика, която ние назоваваме „ парвенюшка “ и която, съчетана в известно съответствие, дава на носителите си прозвището „ новобогаташ “. Парвенюто е персона, направила сполучлив скок в публичното си състояние, само че не можеща да усвои по едно и също време и съответния му манталитет.

Парвенютата никнат (като гъби) в мътни времена, във времена на стопанска и политическа контрабанда, когато публичният живот дава опция за бързо успяване. Новите нагли и дръзки благоприятни условия нормално позапират хората от остарялото умерено време с неговите открити похвати. Те се боят да свържат името си с открит аферизъм и нескриваеми кавги. Боят се от морални и законни отговорности.

Парвенюто се хвърля без всевъзможен честен риск в битката за своето процъфтяване. То не рискува загубването на име, авторитет, минало, тъй като ги няма. За него не съществуват нравствени спирачки, нито съображения за авторитет. Той се бои единствено от физическата глоба на закона, която обаче в такива времена не е доста деловита.

Създавайки се нормално при такива условия, парвенюто е оголена от всяка добродетелност (аморална) персона. Колкото едни пътища за процъфтяване са по-преки, по-бързи и по-лесни, толкоз повече се приближават до най-откритите и безусловни типове на пиратството: стопанско и духовно (демагогията).

Създавайки се нормално като икономически мошеник; създавайки си връзки и въздействие посредством единствената притежавана от него мощ - парите (чрез рушвет или почтено заплащане), - парвенюто взема за мярка на индивида себе си и става един от най-мнителните хора. За него всички са лъжци и мошеници. Тежко и горко да си повереник на новобогаташ.

Правейки подобен замайващ скок, преварвайки мнозина, парвенюто почва да обожествява себе си, да се счита за нещо извънредно и да се отнася към другите като към стадо некадърници. Първата жертва на неговото пренебрежение е личната му жена, с която се е свързал, когато е бил нищо.

Гледайки от достигнатия връх низините, от които е почнал, парвенюто изпитва освен естественото в тази ситуация зашеметяване. У него се получава зашеметяване от личните му сили и благоприятни условия. Той почва да губи граници сред вероятното и невъзможното. За него да успееш значи: да желаеш и да вярваш. Поради това животът неведнъж превива врата на парвенюто и то се сгромолясва със същата експедитивност и звук, с каквито се е основало.

Събуждайки се всяка заран с възприятие, че влиза в приказния сън на непредвидения си триумф, в душата на парвенюто бълбука неудържима наслада и горделивост от личната му персона. Тази наслада го разпъва. Тя е буйна, тъй като е първична, би трябвало да бъде споделена, отреагирана. Тук стартира отвратителното фукане на парвенюто. Всеки диалог се почва, повива и свършва с новата ос на земята: „ Аз “, „ Аз “ и „ Аз “.

Времето на цивилизацията сътвори цялостен боеприпас от средства за показ, за подчертаване силата на личността: скъпо облекло, украшения, конюнктура, въобще всички предмети на лукса. Нищо по-полезно и нищо по-необходимо от това не е създавано за потребностите на парвенюто. То се хвърля върху тези средства за показ със същата примамка, с каквато се хвърля в борбата за своето основаване. Но за употребяване на тези средства за показ не са потребни единствено пари. Трябва и прочут усет. И тъй като магазини за усет няма, парвенюто потегля да купува единствено с кесията си и купува единствено скъпи неща, и то единствено тъй като са скъпи.

Но в света, в който влиза парвенюто, се занимават с изключение на със покупко-продажби още и с просвета и изкуство: слуша се музика, посещават се изложения, върви се на спектакъл, четат се стихове и романи. Мебели може да ни купи и различен. Те имат сами безмълвно сладкодумство. Вещите не се нуждаят от пояснения. Но по въпросите за изкуството би трябвало да се приказва. Мълчанието е гражданска гибел. Пък и парвенюто нормално не е човек, който се помирява да мине за неразбиращ и от по-тънки работи. Но таман тук, където парвенюто би трябвало да получи най-силния искра на своя триумф в живота, аз го напускам… от страдание за по този начин прахосаната му за персонален, а не публичен излаз витална енергия… тъй като тук той е най-жалък.

Из: „ Оптимистична доктрина за нашия народ “, Иван Хаджийски, изд. „ Отечество “, 1997
Снимки: troyan-museum.com