Някога книгопродавачите не търсели изгода от работата си. Водели ги

Някога книгопродавачите не търсели полза от работата си. Водели ги чисти патриотични усеща, а това не се харесвало на останалите търговци. Те ги считали за странни, непрактични, даже неспособни за по-сериозна работа.

В свои мемоари Пандели Кисимов от Велико Търново, един от създателите на Българския скришен централен комитет и редактор на вестник „ Отечество “ написа: „ Книжарството у нас в това време се считаше от най-последна степен комерсиално предсказание, и то на западнали и несъстоятелни друго да правят хора. Книжарите ни тогава, по образеца на първия книгоиздател и книгопродавец по всея Словеноболгария Найдена поклонника и прочие и прочие ходяха с книжките си да се скитат от град на град и от панаир на панаир с бедната си книжна търговия. Такъв беше някой си Пенчо Раданов, по-после някой си Гърдов и други “.

Споменатият Гърдов е в действителност Георги Дончев Гърдев от Калофер. И той като другите книгопродавачи едвам свързвал двата края. Кога е роден – не се знае, само че е известно, че към 1848 година отворил в Калофер своя книжарница. За съжалние тя нямала триумф и книжарят банкрутирал.
Информация за Георги Дончев може да се открие в негово писмо до Найден Геров. То е изпратено от Перущенския манастир „ Св. Теодор “ през зимата на 1850 година Книгопродавачът написа на възрожденския публицист, лингвист, фолклорист и държавник за мизерията, в която съществува. „ Аз в тоя манастир пребивавам за един самун и да науча церковното правило… обаче поради дрешките доста се нуждая… и видите в този момент зимен ден; ще ма изидат гад… “

Сред непокътнатите документи на Геров има и други писма от Георги Дончев. Три от тях са изпратени от Калофер, което демонстрира, че той вероятно е научил „ церковното предписание “ или към този момент не е можел да понася мизерията в манастира и се е прибрал при своите в родния си град. Това е моментът, в който се отдава на книжарската работа. През 1852 година той е прочут в търговията с книги. За това може да се съди от обстоятелството, че като спомоществовател на „ Смесна китка “ от Петко Р. Славейков името му е записано „ Георги Дончев, книгопродавец от Калофер “. Според други откриватели той се е занимавал с книжарство най-малко от 10 години, само че е изгубил в търговията. Вероятно е почнал тази си работа към 1848-1849 година, прекъсва за година, две и след напускането на Перущенския манастир се отдава още веднъж на нея.

Успехът не го навестил и с издаването на две книги през 1859 година Става въпрос за „ Българска граматика “ от Теодор Т. Хрулев и „ Разговори французко-български и правила за произношението на французките букви “ на Атанас П. Гранитски. И от това си начинание още веднъж не можал да завоюва пари. Средствата е заел от доктор Георги Атанасов, Стефан Иванович и Стефан х. Панталиу, на които благодари в „ Цариградски вестник “. Георги Дончев е продавал книги, писани от самия Найден Геров. Вземал е също книги от цариградския печатар арменец Тадей Дивитчиан, които разпространявал у нас. Продавал е книги и от други печатари и издатели, до момента в който най-после изцяло банкрутирал.

Българският печатар, книжар и издател Димитър Паничков написа: „ Георги Дончев – или както в Калофер го назовават Качето – взе да продава и други книги от печатницата на Александър Екзарх в Цариград: апостоли, евангелия и прочие, занесе ги на Узунджовския панаир, но направи доста разходи, изгуби и побягна във Влашко. В 1864 година в гостилницата ми в Браила и той квартирува няколко време със сина си Спиридона. После и двамата отпътуваха към Бесарабия. Георги настани Спиридона в Одеса да се учи, поддържал го някой паралия русин “.

Книгопродавецът доживял Освобождението на България. Установил се в Пловдив. Живеел изцяло самичък в тясна и мръсна стая в долния етаж на Панаир хан. На горния етаж се помещавал друг български книжар, дядо Иван Добровски, редактор на тогавашното „ Мирозрение “. Двамата възрастни книжари били цялостна диаметралност. Иван Добровски с дълга и рошава брада, тъмен и безмълвен. Държал се недостъпно с хората. А дядо Георги Дончев дребничък мъж, с късо подстригана бяла коса, без брада и с подстригани мустаци. Весело старче, обичал да се майтапи с пловдивчани. И зиме, и лете носел изтъркани шаячни френски облекла и дълго овехтяло палто. Друг кат облекла нямал, а и тези прикривали скъсаните под тях. Как се е издържал Георги Дончев, при какви условия живеел в Панаир хан е незнайно.

Писателят, историк, библиограф и етнограф Никола Начов споделя: „ По едно време той беше до такава степен изпаднал, че бе се принудил да продава едно лято със дамаджана вода из пловдивските улици – това, което правеха със саките си на коне турци и роми. Трогателно! В освободена България, когато за толкова други учени и недоучени хора, заслужили и незаслужили народу, се откри работа – един стар и пропаднал книжар трябваше да продава и на гърци, и на турци вода, с цел да не почине от апетит, тъй като не искаше да подлага ръка за унизителна милостиня! “

Георги Дончев умира в Пловдив в същинска бедност.

Писателят Иван Вазов познавал книгопродавача още преди Освобождението. Вазов го е виждал по пловдивските улици. Неговата тежка орис го трогва. Тогава написа стихотворението си „ Старий книгопродавец “, което отпечатва в стихосбирката си „ Гусла “, издадена през 1881 година в Пловдив.

Когато разговарял един път с проф. Иван Шишманов, Вазов му споделил, че стихотворението е написал под въздействието на Некрасов. И добавил, че то се отнася до „ един остарял преподавател “, който продавал „ в мехове вода на пловдивските улици “. Всъщност „ чичо Гърди “, на който Вазов посвещава стихотворението си е таман Георги Дончев, който обезсмъртява в творбата си. То остава единствен монумент на този чист и честен чавек, отдал живота си на книгите.