Любовта е илюзия, но… най-сладката илюзия |
Нуждата да бъдем обичани…
Какво е това?
От къде идва?
Родени ли сме с него или след това ни научaват?
Защо вехнем от пристрастеност да го имаме?
Защо се усещаме непълноценни, в случай че го нямаме?
Защо в никакъв случай не можем изцяло да го опишем?
Защо в никакъв случай изцяло не го притежаваме?
Защо бързо му се насищаме?
Защо с лека ръка го пускаме?
Не е ли любовта най-първичният конструктивен подтик?
Не е ли заварка на живата материя?
Защо тогава може да прави безпределно благополучен, само че и безпределно трагичен?
Чудо ли е любовта?
Затова ли е неподвластна на правила?
Без обич животът осиротява. Става безпаричен, блудкав. Едва ли бих срещнал несъгласие.
Как тогава да я осезаем?
Как да я съхраним?
Как да я виждаме през всичките ѝ превъплъщения?
Как да ѝ се любуваме макар променливостта ѝ?
Как да сме сигурни, че я имаме?
А в случай че любовта е заблуда?
Ако е самозалъгване?
Фата моргана на мозъка?
Автосугестия?
Самовнушение против самотност?
А в случай че е грандиозна корист с доверие? С нашето доверие!
А в случай че е неистина, държаща ни в пленничество?
Уф, какъв брой ненавиждаме лъжите! Колко ненавиждаме лъжците! Колко мощно желаеме да познаваме света подобен, какъвто е! Както и той да ни знае като тези, които сме! Как желаеме почтено да живеем в него, без да лъжем и бъдем лъгани! Та ние сме доброжелателни – не заслужаваме ли същото?
Но в случай че лъжата изчезне – била тя машинация от вън или самозалъгване – не изчезва ли подправката на живота?
Не става ли животът монотонен?
Не става ли нетърпимо отегчителен?
Не става ли банална константа?
Изчезването на променливостта, несигурността, съмнението, любознанието, откривателството не прави ли живота безутешна вкаменелост?
Тривиален фосил?
И допустима ли е обич без колебливост, неустановеност, съмнение, любознание, откривателство?
Тази въртележка от въпроси към любовта е безкрайна. Самата обич е въртележка от субективни положения. Въртележка от променливи вярвания. Въртележка от безчет отворени въпроси. Въпроси, отворени за безчет вероятни отговори. И във всеки един миг отговорът е друг. И всяко любовно начало, считащо се за реализиране, за отговор, скоро осъзнава, че е единствено следващ въпрос. И по този начин до края на света.
Да, колкото и да не ни се желае, любовта е заблуда. Сладка, изкусителна заблуда, само че …илюзия. Постановката „ Илюзии “ на Иван Вирипаев в спектакъл Азарян ни развежда из нейните ефимерности. Неотдавна бе премиерата ѝ. Вирипаев ни среща с мисли и вярвания на две другарски двойки, които в преклонна възраст – всички над 80 – са на прага на гибелта. Животът свършва. Трупането на опит и мъдрост е завършило. Остава ретроспективата. Остава осмисляне на претърпяното. А в центъра му е любовта. Любовта през тези четири дълги живота е сюжетната линия. Никой не може да упрекне героите на Вирипаев, че описват безконтролно. Че са незрели и неопитни. Че заради това от тях мъдрост не може да се чака. Това са остарели хора, които в прощален час нямат какво да губят. Нямат какво да крият. Само могат да се разкрият. Докрай…
Очакваме симпатичните баби и дядовци да са улегнали и индиферентни. Суетите да са се разбягали пред наближаващата гибел. Очакваме да милеят за претърпяното, да са наясно с постигнатото. Не! Оказва се, че и на 80 - даже в ретроспектива, тематиката обич провокира съмнение. Бълтаене. Болезнена нерешителност. Дори когато се касае за любовта на живота, с която си прекарал по-голямата му част.
Режисьорът Младен Алексиев и актьорският му квартет трансформират представлението в катарзис на пристрастеността. Палят жарави. След което поливат със студена вода. И, още преди съскащите въглени на страстите да угаснат, още веднъж разпалват. Емоцията дотам е отпред на действието, че видях не един и двама фенове облени в сълзи. Във време на невъзмутим цинизъм, Младен Алексиев знае по какъв начин да стопли премръзналата зрителска душа. Знае по какъв начин да приласкае залинели копнежи. И сигурно прави една от най-вълнуващите постановки на сезона.
Пиесата насочва и провокация към сантиментални наивности. Превръща се в зрелостен изпит за фена. Проверка на вярвания по въпросите на любовта. Не! Назовавайки любовта заблуда представлението не я принизява. Точно противоположното! Вирипаев демонстрира животоосмислящата ѝ мощ. За това в действителност е пиесата му. Вирипаев просто закачливо подшушва, че нещата не стоят тъкмо по този начин, както ни се коства. Призовава да сме подготвени за неуловимости…
След представлението имах удоволствието да беседвам с актрисата Неда Спасова, изпълнителка на една от основните функции.
Неда, за какво съгласно теб Младен Алексиев реши да сложи „ Илюзии “ тъкмо в този миг? Пресметливото съвремие интересува ли се откровено от обич?
С Младен се срещнах едвам когато започнахме подготовки. Така се случи, че лятото той ме предложения в плана си, само че не остана време да се забележим онлайн и да си поговорим. Запознаването с неговите хрумвания и възгледи към пиесата започнах да узнавам в процеса на подготовките. Младен искаше да направи „ топъл “ и „ галещ “ театър, изхождайки най-много от безпределно „ нетоплото “ и „ негалещо “ време, в което живеем. Казваше, че му се желае в същото време на пандемия, на физическа отдалеченост и на психическа изолираност, на боязън – да сътвори театър, носещ топлото обръщение за любовта, нейните измерения, проекции и проявления.
А дали пресметливото ни съвремие се интересува откровено от обич? Ами то всяко съвремие е пресметливо. Времената си менят козината, само че нрава – не. Сменя се модата, облеклата, прическите, колите, електронните устройва, само че това което вълнува смислените хора – остава. Казвам го с усмивка и намигане. Любовта е единственият смисъл на тази планета. И тук не приказвам единствено за интимната обич сред двама души.
Измежду младите ни актриси, си една от тези, които на сцена най-вълнуващо пресъздават деликатност и страст. Как млада жена като теб обаче съумява да се придвижи в чувствата на хора минали 80-те – хора, готвещи се да си отидат от този свят? Има ли съгласно теб безконечни страсти, които възрастта не трансформира?
Имам баба на 92 години. Преди 10 години дядо ми умря. Имаха над 50 години брак. Няма ден, в който тя да не мисли за него. А той споделяше приживе, че в случай че баба ми си отиде първа, той ще почине без нея. Това звучи като текст от пиесата ни, само че е действителността на моите баба и дядо и имам щастието да съм очевидец на тази обич. По време на подготовките доста постоянно се сещах за диалозите с нея. Виждах доста прилики с нашите герои в „ Илюзии “. В неискането на вещественост, в простите занимания, желания. В простичкия общ път, който са градили и извървели.
Героите, за които описваме са родени през 30-тте/ 40-тте години на предишния век. Индиректно самият Вирипаев отваря носталгично тематиката за оня метод на взаимоотношения и лоялност, по който са живели нашите баби и дядовци. Сега елементарно се развеждаме, елементарно сменяме сътрудници, елементарно си изневеряваме, елементарно разпадаме фамилиите си... И доста по-малко се борим за оцеляването на връзката. Може би просто тогава времената и обществената конюнктура не са разрешавали до дъно подобен тип независимост. Сега никой не те сочи с пръст, че си се развел, оженил си се още веднъж и имаш още едно семейство. Това стана нещо естествено и обикновено.
„ Илюзии “ беше комплициран план за мен. Аз надали имам елементарен, тъй като сама си комплицирам работата, гонейки химеричен абсолютизъм. Като стартираме с името на плана и изповедите на нашите герои – постоянно имах подозрения дали споделят истината. С екипа взехме решение да им се доверим изцяло и да знаем, че това, което споделят е истина. Дълго време имах подозрения в тази тенденция. Те си бяха моя персонална битка, тъй като си споделях, че не може да съществуват толкоз откровени хора, даже на смъртния си одър. В последна сметка им се доверих.
„ Аз изживях този живот, с цел да узная, че има обич. Любовта е могъща мощ. Любовта побеждава гибелта. “ – споделя един от героите ни. Вярвам му. Ако гибелта побеждаваше любовта, щеше ли моята баба на 92 всеки ден да мисли за починалия си брачен партньор и да споделя какъв брой доста го обича?
Като жена чувстваш ли се подразнена от това, че Вирипаев демонстрира любовта като заблуда?
Това звучи като въпрос, заложен от Калигула в края на едноименната пиеса от Камю, който споделя, че дори любовта не може да го избави. Шегувам се, несъмнено. По скоро си мисля, че Вирипаев показва любовта като опция за заблуда. Когато всичко е съвършено сред двама души, си казваш: „ Това ли е? “. Мисля, че зрелите и доста мислещи човешки същества сме устроение да подлагаме всичко на подозрение. Твърде доста опит сме натрупали, доста разочарования, изменничества, провали.
Съмнението е предпазен механизъм. И да, от време на време оказва помощ, само че и постоянно унищожава това, което имаме. И когато ни се случи нещо хубаво се питаме: „ Това ли е? Това ли беше? “ Не получаваме отговор, а почваме да разпадаме това, което сме имали. Ако бяхме като децата и можехме да бъдем в мислите си деца за цялостен живот – щяхме да сме по-щастливи хора. Децата не подлагат на подозрение щастието си. Те се любуват на мига и са щастливи от това. Ние, възрастните, мъчно се задоволяваме. Искаме още и още... Сякаш това, което имаме е недостатъчо, а то постоянно е повече от задоволително...
Смяташ ли че твоето потомство и още по-младите ще схванат „ Илюзии “? Технологичното пренасищане оставя ли съгласно теб изобщо място за дълбоки, трайни страсти? Технократският неолиберален капитализъм не издига ли в фетиш равнодушието, прочувствения пост?
Щом аз разбирам, по мой си метод, този текст – моето потомство ще разбере спектакъла. Да, аз може би съм учена на отваряне на емоционалността, от време на време даже на свръхемоционалност, на искреност – това е моята специалност, по този начин са ме учили в НАТФИЗ, само че не считам, че „ Илюзии “ има място единствено в съзнанията на по-зрялата аудитория. Ще дам образец с моята племенница за по-младото потомство, въпреки че тя е напълно дребна и „ Илюзии “ не е въпреки всичко театър за деца. Тя е на 7 и естествено нещата, които я вълнуват са влогърите, които постоянно показват увлекателно наличие, от което надали ще научиш нещо свястно. Но оня ден я подпитах класическия шегаджийски въпрос от възрастните дали си има гадже и тя ми сподели, че си има и че го обича.
Попитах я какво му харесва и тя сподели, че е благ, сладостен и дисциплиниран. И последният въпрос беше какво вършат като са гаджета и тя ми сподели, че той я бута по коридорите. Спомням си като бях дете по какъв начин момчетата, които бяха „ влюбени “ в мен ме ядосваха непрекъснато, с цел да им обръщам внимание – бутаха ме, биехме се, карахме се... Проявленията на детската обич не са доста нежни, това е истината. Но ми направи усещане, че тя използва прилагателни, с които разказва обекта на любовта си. Това значи, че тя го следи. И въпреки и на 7 – мисли за обич. Да, тази детската обич дето се бутаме и бием, само че обич!
Ще ми се да имам вяра, че децата ни носят архетипи, които са оттатък софтуерното пренасищане и носят предпочитание за живот в действителния свят.
Разкажи ми нещо и за бъдещите си планове. Какво да чакаме от Неда Спасова през новата година?
На 29.01. е премиерата на „ Пер Гюнт “ от Ибсен в Театър „ София “. Изключителен текст и моя фантазия – да работя Ибсен. Заповядайте!
Краят на годината е време на равносметка. Как ще наподобява тя при теб?
2021 беше сполучлива година за мен. Снимах два кино лентата, довърших трети, имах две министър председатели в театъра, в този момент ми следва трета. Здрава съм. И съм признателна!
Какво е това?
От къде идва?
Родени ли сме с него или след това ни научaват?
Защо вехнем от пристрастеност да го имаме?
Защо се усещаме непълноценни, в случай че го нямаме?
Защо в никакъв случай не можем изцяло да го опишем?
Защо в никакъв случай изцяло не го притежаваме?
Защо бързо му се насищаме?
Защо с лека ръка го пускаме?
Не е ли любовта най-първичният конструктивен подтик?
Не е ли заварка на живата материя?
Защо тогава може да прави безпределно благополучен, само че и безпределно трагичен?
Чудо ли е любовта?
Затова ли е неподвластна на правила?
Без обич животът осиротява. Става безпаричен, блудкав. Едва ли бих срещнал несъгласие.
Как тогава да я осезаем?
Как да я съхраним?
Как да я виждаме през всичките ѝ превъплъщения?
Как да ѝ се любуваме макар променливостта ѝ?
Как да сме сигурни, че я имаме?
А в случай че любовта е заблуда?
Ако е самозалъгване?
Фата моргана на мозъка?
Автосугестия?
Самовнушение против самотност?
А в случай че е грандиозна корист с доверие? С нашето доверие!
А в случай че е неистина, държаща ни в пленничество?
Уф, какъв брой ненавиждаме лъжите! Колко ненавиждаме лъжците! Колко мощно желаеме да познаваме света подобен, какъвто е! Както и той да ни знае като тези, които сме! Как желаеме почтено да живеем в него, без да лъжем и бъдем лъгани! Та ние сме доброжелателни – не заслужаваме ли същото?
Но в случай че лъжата изчезне – била тя машинация от вън или самозалъгване – не изчезва ли подправката на живота?
Не става ли животът монотонен?
Не става ли нетърпимо отегчителен?
Не става ли банална константа?
Изчезването на променливостта, несигурността, съмнението, любознанието, откривателството не прави ли живота безутешна вкаменелост?
Тривиален фосил?
И допустима ли е обич без колебливост, неустановеност, съмнение, любознание, откривателство?
Тази въртележка от въпроси към любовта е безкрайна. Самата обич е въртележка от субективни положения. Въртележка от променливи вярвания. Въртележка от безчет отворени въпроси. Въпроси, отворени за безчет вероятни отговори. И във всеки един миг отговорът е друг. И всяко любовно начало, считащо се за реализиране, за отговор, скоро осъзнава, че е единствено следващ въпрос. И по този начин до края на света.
Да, колкото и да не ни се желае, любовта е заблуда. Сладка, изкусителна заблуда, само че …илюзия. Постановката „ Илюзии “ на Иван Вирипаев в спектакъл Азарян ни развежда из нейните ефимерности. Неотдавна бе премиерата ѝ. Вирипаев ни среща с мисли и вярвания на две другарски двойки, които в преклонна възраст – всички над 80 – са на прага на гибелта. Животът свършва. Трупането на опит и мъдрост е завършило. Остава ретроспективата. Остава осмисляне на претърпяното. А в центъра му е любовта. Любовта през тези четири дълги живота е сюжетната линия. Никой не може да упрекне героите на Вирипаев, че описват безконтролно. Че са незрели и неопитни. Че заради това от тях мъдрост не може да се чака. Това са остарели хора, които в прощален час нямат какво да губят. Нямат какво да крият. Само могат да се разкрият. Докрай…
Очакваме симпатичните баби и дядовци да са улегнали и индиферентни. Суетите да са се разбягали пред наближаващата гибел. Очакваме да милеят за претърпяното, да са наясно с постигнатото. Не! Оказва се, че и на 80 - даже в ретроспектива, тематиката обич провокира съмнение. Бълтаене. Болезнена нерешителност. Дори когато се касае за любовта на живота, с която си прекарал по-голямата му част.
Режисьорът Младен Алексиев и актьорският му квартет трансформират представлението в катарзис на пристрастеността. Палят жарави. След което поливат със студена вода. И, още преди съскащите въглени на страстите да угаснат, още веднъж разпалват. Емоцията дотам е отпред на действието, че видях не един и двама фенове облени в сълзи. Във време на невъзмутим цинизъм, Младен Алексиев знае по какъв начин да стопли премръзналата зрителска душа. Знае по какъв начин да приласкае залинели копнежи. И сигурно прави една от най-вълнуващите постановки на сезона.
Пиесата насочва и провокация към сантиментални наивности. Превръща се в зрелостен изпит за фена. Проверка на вярвания по въпросите на любовта. Не! Назовавайки любовта заблуда представлението не я принизява. Точно противоположното! Вирипаев демонстрира животоосмислящата ѝ мощ. За това в действителност е пиесата му. Вирипаев просто закачливо подшушва, че нещата не стоят тъкмо по този начин, както ни се коства. Призовава да сме подготвени за неуловимости…
След представлението имах удоволствието да беседвам с актрисата Неда Спасова, изпълнителка на една от основните функции.
Неда, за какво съгласно теб Младен Алексиев реши да сложи „ Илюзии “ тъкмо в този миг? Пресметливото съвремие интересува ли се откровено от обич?
С Младен се срещнах едвам когато започнахме подготовки. Така се случи, че лятото той ме предложения в плана си, само че не остана време да се забележим онлайн и да си поговорим. Запознаването с неговите хрумвания и възгледи към пиесата започнах да узнавам в процеса на подготовките. Младен искаше да направи „ топъл “ и „ галещ “ театър, изхождайки най-много от безпределно „ нетоплото “ и „ негалещо “ време, в което живеем. Казваше, че му се желае в същото време на пандемия, на физическа отдалеченост и на психическа изолираност, на боязън – да сътвори театър, носещ топлото обръщение за любовта, нейните измерения, проекции и проявления.
А дали пресметливото ни съвремие се интересува откровено от обич? Ами то всяко съвремие е пресметливо. Времената си менят козината, само че нрава – не. Сменя се модата, облеклата, прическите, колите, електронните устройва, само че това което вълнува смислените хора – остава. Казвам го с усмивка и намигане. Любовта е единственият смисъл на тази планета. И тук не приказвам единствено за интимната обич сред двама души.
Измежду младите ни актриси, си една от тези, които на сцена най-вълнуващо пресъздават деликатност и страст. Как млада жена като теб обаче съумява да се придвижи в чувствата на хора минали 80-те – хора, готвещи се да си отидат от този свят? Има ли съгласно теб безконечни страсти, които възрастта не трансформира?
Имам баба на 92 години. Преди 10 години дядо ми умря. Имаха над 50 години брак. Няма ден, в който тя да не мисли за него. А той споделяше приживе, че в случай че баба ми си отиде първа, той ще почине без нея. Това звучи като текст от пиесата ни, само че е действителността на моите баба и дядо и имам щастието да съм очевидец на тази обич. По време на подготовките доста постоянно се сещах за диалозите с нея. Виждах доста прилики с нашите герои в „ Илюзии “. В неискането на вещественост, в простите занимания, желания. В простичкия общ път, който са градили и извървели.
Героите, за които описваме са родени през 30-тте/ 40-тте години на предишния век. Индиректно самият Вирипаев отваря носталгично тематиката за оня метод на взаимоотношения и лоялност, по който са живели нашите баби и дядовци. Сега елементарно се развеждаме, елементарно сменяме сътрудници, елементарно си изневеряваме, елементарно разпадаме фамилиите си... И доста по-малко се борим за оцеляването на връзката. Може би просто тогава времената и обществената конюнктура не са разрешавали до дъно подобен тип независимост. Сега никой не те сочи с пръст, че си се развел, оженил си се още веднъж и имаш още едно семейство. Това стана нещо естествено и обикновено.
„ Илюзии “ беше комплициран план за мен. Аз надали имам елементарен, тъй като сама си комплицирам работата, гонейки химеричен абсолютизъм. Като стартираме с името на плана и изповедите на нашите герои – постоянно имах подозрения дали споделят истината. С екипа взехме решение да им се доверим изцяло и да знаем, че това, което споделят е истина. Дълго време имах подозрения в тази тенденция. Те си бяха моя персонална битка, тъй като си споделях, че не може да съществуват толкоз откровени хора, даже на смъртния си одър. В последна сметка им се доверих.
„ Аз изживях този живот, с цел да узная, че има обич. Любовта е могъща мощ. Любовта побеждава гибелта. “ – споделя един от героите ни. Вярвам му. Ако гибелта побеждаваше любовта, щеше ли моята баба на 92 всеки ден да мисли за починалия си брачен партньор и да споделя какъв брой доста го обича?
Като жена чувстваш ли се подразнена от това, че Вирипаев демонстрира любовта като заблуда?
Това звучи като въпрос, заложен от Калигула в края на едноименната пиеса от Камю, който споделя, че дори любовта не може да го избави. Шегувам се, несъмнено. По скоро си мисля, че Вирипаев показва любовта като опция за заблуда. Когато всичко е съвършено сред двама души, си казваш: „ Това ли е? “. Мисля, че зрелите и доста мислещи човешки същества сме устроение да подлагаме всичко на подозрение. Твърде доста опит сме натрупали, доста разочарования, изменничества, провали.
Съмнението е предпазен механизъм. И да, от време на време оказва помощ, само че и постоянно унищожава това, което имаме. И когато ни се случи нещо хубаво се питаме: „ Това ли е? Това ли беше? “ Не получаваме отговор, а почваме да разпадаме това, което сме имали. Ако бяхме като децата и можехме да бъдем в мислите си деца за цялостен живот – щяхме да сме по-щастливи хора. Децата не подлагат на подозрение щастието си. Те се любуват на мига и са щастливи от това. Ние, възрастните, мъчно се задоволяваме. Искаме още и още... Сякаш това, което имаме е недостатъчо, а то постоянно е повече от задоволително...
Смяташ ли че твоето потомство и още по-младите ще схванат „ Илюзии “? Технологичното пренасищане оставя ли съгласно теб изобщо място за дълбоки, трайни страсти? Технократският неолиберален капитализъм не издига ли в фетиш равнодушието, прочувствения пост?
Щом аз разбирам, по мой си метод, този текст – моето потомство ще разбере спектакъла. Да, аз може би съм учена на отваряне на емоционалността, от време на време даже на свръхемоционалност, на искреност – това е моята специалност, по този начин са ме учили в НАТФИЗ, само че не считам, че „ Илюзии “ има място единствено в съзнанията на по-зрялата аудитория. Ще дам образец с моята племенница за по-младото потомство, въпреки че тя е напълно дребна и „ Илюзии “ не е въпреки всичко театър за деца. Тя е на 7 и естествено нещата, които я вълнуват са влогърите, които постоянно показват увлекателно наличие, от което надали ще научиш нещо свястно. Но оня ден я подпитах класическия шегаджийски въпрос от възрастните дали си има гадже и тя ми сподели, че си има и че го обича.
Попитах я какво му харесва и тя сподели, че е благ, сладостен и дисциплиниран. И последният въпрос беше какво вършат като са гаджета и тя ми сподели, че той я бута по коридорите. Спомням си като бях дете по какъв начин момчетата, които бяха „ влюбени “ в мен ме ядосваха непрекъснато, с цел да им обръщам внимание – бутаха ме, биехме се, карахме се... Проявленията на детската обич не са доста нежни, това е истината. Но ми направи усещане, че тя използва прилагателни, с които разказва обекта на любовта си. Това значи, че тя го следи. И въпреки и на 7 – мисли за обич. Да, тази детската обич дето се бутаме и бием, само че обич!
Ще ми се да имам вяра, че децата ни носят архетипи, които са оттатък софтуерното пренасищане и носят предпочитание за живот в действителния свят.
Разкажи ми нещо и за бъдещите си планове. Какво да чакаме от Неда Спасова през новата година?
На 29.01. е премиерата на „ Пер Гюнт “ от Ибсен в Театър „ София “. Изключителен текст и моя фантазия – да работя Ибсен. Заповядайте!
Краят на годината е време на равносметка. Как ще наподобява тя при теб?
2021 беше сполучлива година за мен. Снимах два кино лентата, довърших трети, имах две министър председатели в театъра, в този момент ми следва трета. Здрава съм. И съм признателна!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ