Новата книга “Царичина – съдбовен контакт на феномена Елисавета Логинова

Новата книга “Царичина – съдбоносен контакт ” на феномена Елисавета Логинова (издателство “Кибеа ”) споделя за загадъчната подземна експедиция на военните, която тя води до неочакваното й закриване през 1992 година През годините от този момент случилото се към Царичина си остава едно от най-вълнуващите и необясними неща в актуалната ни история. Днес ви предлагаме със съкращения фрагмента “Командировка в Израел ”.

Получихме доказателства, че сме под наблюдаване


През април министърът на защитата Димитър Луджев ни извика с военачалник Динев в кабинета си и сподели, че в Президентството е получено позволение на израелското държавно управление и покана да заминем. Спомена също, че било доста необичайно, тъй като от много време интензивно се работело по организирането на негово посещаване в Израел, а ние, наподобява, сме щели да бъдем първите представители на военно министерство, посетили Израел след Десети ноември. По това време Димитър Луджев беше благосклонен към плана в Царичина, само че по-късно също се дистанцира.

През идващия месец трябваше да се образува групата за Израел. Организираха ни среща със експерти по антични езици и култури – египтолога Сергей Игнатов и проф. Емил Боев. Срещата се състоя в Центъра по източни езици и култури към Софийския университет, който (Център) професор Боев тогава ръководеше. Отидохме двамата с военачалник Динев. Той небрежно ги срещна с нашата работа и им сподели моите текстове, които те разгледаха много обширно. И двамата изрично обявиха, че знаците са от разнообразни типове книжовност.

Какви тъкмо, не можеха да дефинират. Сергей Игнатов изследва няколко страници от тетрадката и допусна, че става дума за северноегипетското писмо демотика. По-късно той даже беше опитал да направи превод на едната страница. Учените се съгласиха да се включат в екипа за Израел. Когато към този момент се определяше кой да пътува, нашите управляващи отхвърлиха да пуснат археолога Димитър Овчаров. Аксиния Джурова също получи отвод поради татко си Добри Джуров, а престижът й на добър експерт и академик със международно самопризнание остана на втори проект. Тя познаваше специалисти и откриватели в целия свят и ние доста искахме да пристигна, само че, за жалост, не се получи. Когато царичинският план изпадна в недружелюбност, Сергей Игнатов, сполетян от странна амнезия, твърдеше, че е получил поканата за Израел в последния миг и даже не е знаел с каква цел ще се върви в Йерусалим.

В началото на май 1992 година нашата група в състав професор Емил Боев, Сергей Игнатов, военачалник Динев и аз отпътува за Израел. Охраняваха ни двама полковници от НСО.

Наистина се оказа, че първата делегация, която след измененията в България отпътува за Израел, беше нашата. Господин Луджев отиде доста по-късно.

През цялото време охраняващите ни офицери имаха чувството, че Мосад ни следи. Коментираха, че “онези са съвършени експерти, в действителност най-хубавите ”, и че на практика не можеш да засечеш по какъв начин те шпионират. Твърдяха също: “Знаем, че ни държат под око, само че и те знаят, че ние знаем. Наясно са също, че сме защита, тъй че изненади не се чакат ”. Получихме и очевидно доказателство, че сме под наблюдаване. Веднъж бяха влизали през нощта в моята стая, до момента в който дремя. Бяха оставили вратата открехната, единствено на верига. Когато на сутринта видях полуотворената врата, изпитах неизразим боязън. От нашата защита бяха сигурни, че са влизали и преднамерено са оставили вратата като знак, че сме следени. Защо обаче бяха влизали?

Сутринта на втория ден беше първата ни среща в хотела с представител на тяхното Външно министерство. Той беше съставил плътна работна стратегия по дни и часове: срещи с израелски учени и специалисти, посещаване в The Jewish National and University Library – най-голямата в тези години цифровизирана библиотека за древноеврейски книги и ръкописи, разглеждане на античните свитъци от Мъртво море, достъпът до които е стеснен поради специфичните условия на предпазване.
[…]

Всеки път чакахме следващия специалист най-малко двадесетина минути. Повечето срещи прекосяваха някак монотонно, без нещо запаметяващо се. Единственият човек, който очевидно се заинтересува от текстовете, беше професор Ирен Ибър, тя съществено просрочи времето, несъмнено за срещата. По това време организираше експедиция в Северен Китай, където предстоеше да изследва антично севернокитайско писмо, намерено върху стените на огромна пещера. В едната тетрадка тя стартира да разчита някои от знаците, защото разпозна знаци от това севернокитайско писмо. “Има обаче и демотика (както смяташе и египтологът Сергей Игнатов), и други писмености. За мен ще бъде забавно да работим дружно ”. Другата впечатляваща среща беше с равин от тайната кабалистична библиотека. Беше един доста миличък възрастен мъж с бяла коса и дълга, също бяла, брада. Много непретенциозно и спретнато облечен, той излъчваше успокоение и покорност.

Направи ми усещане, тъй като не прояви нито неуважение, нито песимизъм, нито натрапчиво любознание или опити да ни “пробута ” объркваща информация – все неща, с които се сблъскахме при другите специалисти. Когато влезе, седна и сподели единствено: “Аз няма да приказвам. Искам да знам кой написа тези текстове и в случай че не ми кажете, си потеглям ”. Всички преди и след него знаеха кой изписва текстовете, само че се разсейваха; влизаха едвам разясняват какво мислят и си излизаха. Докато тук се искаше да бъда посочена. Равинът се обърна към мен, поклони се и попита: “Какво ще ни кажат? ”.

Аз се включих и получих информация, която беше преведена и записана в засекретените тетрадки. Нямам право да я цитирам; мога да загатна единствено, че се отнасяше до зараждането на живота на земята. Каза ни се, че е пристигнал моментът тя да ни бъде предадена, тъй като е значима за Земята. Стана ясна и най-важната причина за визитата ни в Израел: трябвало да се срещна “лично с учителите от кабалистичната библиотека ”, с цел да установя с тях контакт. Равинът стана, поклони ми се още веднъж и сподели: “Няма да разясня. Всичко е ясно и вие го знаете. Благодаря, че се срещнахме, Елисавета! ”. И си потегли. Това бяха по-особените срещи, които оставиха бездънен отпечатък в моето схващане.

Най-накрая се случи нещо необичайно. Когато се прибирахме към България, на тяхното летище ни разделиха и всеки поотделно беше подложен на разпит. Защо сме били в Израел? С кого сме се срещали? Какво носим в това куфарче? Какво написа в тези тетрадки?

Бяхме подредени в колона един след различен, като пред всеки от нас на дребно бюро седеше представител на израелските служби, който “си беседваше ” с обособен човек. Разпитът ни продължи до последните 10 минути преди излитането на самолета. Не отговорихме на въпросите им, изтъкнахме само, че сме с дипломатически паспорти, че сме в Израел по покана на тяхното държавно управление и че нямат право да ни разпитват. Не отворихме куфарчето с текстовете. Наложи се да пристигна представител от тяхното Министерство на външните работи и чак тогава ни пуснаха. С кортежна кола ни закараха до самолета, който чакаше единствено нас. Целта на тази режисура по този начин и не ни стана ясна.