Нобелова лекция по литература (откъс) Преди четвърт век се ражда,

Нобелова лекция по литература
(откъс)

Преди четвърт век се ражда, с цел да извърши великите очаквания на човечеството, Организацията на Обединените Нации. Но, уви! - в безнравствения свят и тя израсна безнравствена. Това не е организация на Обединените Нации, а Организация на Правителствата, където се намират на една повърхност и свободно определените, и принудително наложените, и взелите с оръжие властта. С користно користолюбие множеството от членките на Организация на обединените нации ревностно се грижат за свободата на едни нации и надменно се отнасят към свободата на други. С угодническо гласоподаване тя отхвърля разглеждането на частни тъжби, изпълнени със стонове, крясъци и молби на обособени дребни хора, просто хора, прекомерно дребни буболечки за такава велика организация. Дори най-хубавият документ за двадесет и пет годишното си битие - Декларацията за правата на индивида - ООН не си направи труда да показа като наложително изискване за участие пред държавните управляващи, осъждайки по този метод дребните хора да се подчиняват на волята на неизбраните от тях държавни управления.

А изглеждаше, че образът на актуалния свят напълно е в ръцете на учените, от които зависят всички механически стъпки на човечеството; изглеждаше, че точно от международното съдействие сред учените, а не от политиците би трябвало да зависи в каква посока да върви светът; още повече че образецът на обособения човек демонстрира какъв брой доста биха постигнали всички дружно. Но не! Учените не направиха незабравим опит да станат значима независимо настояща мощ на човечеството. Провеждането на десетки конгреси сподели, че те се отдръпват от непознатите страдания; по-уютно е да се остане единствено в рамките на науката.

Какви са мястото и ролята на писателя в този нечовечен, динамичен, взривоопасен свят, на границата на неговите 10 разновидността за крах? Нали ние изобщо не изстрелваме ракети, не треперим даже над последното, което ни е останало, и изобщо провокираме единствено пренебрежение у тези, които почитат само материалната мощ. Не е ли естествено и ние да отстъпим, да загубим религия в непоколебимото положително, в единната истина и единствено като странични наблюдаващи да разкриваме пред света горчивите си наблюдения за това, какъв брой безнадеждно накриво е лицето на човечеството, какъв брой дребнави са станали хората и какъв брой мъчно е на самотните, изтънчени, красиви души да живеят измежду тях?

Но и бягството е немислимо за нас. Станали един път прислужници на словото, към този момент е невероятно да се отклоним: писателят не е равнодушен арбитър на съотечествениците и съвременниците си, той е неразделна част от цялото зло, осъществено от неговата татковина или народ. И в случай че танковете на родината му са залели с кръв асфалта на непозната столица, нейните тъмнокафяви петна вечно са оставили следите си върху лицето на писателя. И в случай че в съдбоносна нощ са удушили спящия лековерен другар, върху дланите на писателя са останали синини от това въже. И в случай че неговите млади съграждани безогледно акцентират превъзходството на разврата пред скромния труд, стават наркомани или отвличат самолети, това зловоние се смесва с дъха на писателя.

Ще намерим ли в себе си смелост да заявим, че не сме виновни за язвите на днешния свят?

Из: „ Нобелова лекция по литература “, Александър Солженицин, ИК „ Венисон “, Перник, 1993 година
Снимки: Wikimedia Commons