Пет истории на писателя Николай Табаков
Николай Табаков е публицист, създател на 13 прозаични книги - сборници с разкази и романи. Два от романите: " Няма да е все по този начин " и " Нула време " са избирани за Роман на годината, надлежно през 2009 и през 2019 година. Носител e на националната литературна премия " Проф. Димитър Димов " за изцяло творчество.
-------------------
1. ДОКТОР ТОНИ ГЕОРГИЕВ
С този човек сме другари от години. Ми ще се гордея, що да не се гордея? Първо - доцент Антони Георгиев (Тони Коляното) е травматолог от най-висока класа, в действителност - най-хубавият в своята специалност. И второ - няма еднакъв на себе си като човек. Ще илюстрирам тези две изказвания ето по този начин:
Няма и година откогато цъфнах в кабинета му с контузено рамо и много нащърбено самочувствие. Оказа се, че би трябвало да ми слагат инжекция в ставата, специфична работа за доценти. Набутаха ме в амбулаторията, старшата сестра - строга като стенен часовник - незабавно ми подреди да се съблека до кръста. Опитах да стачкувам, споделих, че в случай че би трябвало да съблюдаваме някакъв паритет, хубаво би било и тя да се съблече. Шегички. А тя най-сериозно ме запита дали няма да припадна. Глупости, разсърдих се аз. Появи се Тони, рече да се отпусна и се стартира една процедура, не ти е, майко, работа. Започнах да мисля, че и онази работа със гибелта е сходна. Човек търпи болежка, търпи тъга, търпи напреднала възраст. Само че най-после му омръзва и като тегли една на всички, вземе че си отиде. В този миг болката стана толкоз непоносима, че в действителност щях да припадна. Като в дрямка чух гласа на доцента. Боли ли? - пита ме. Отговарям почтително - Ъъъ... докторе... боли, мамка му!
- Е - споделя сякаш успокоително той. - Такъв е животът.
На това ли му викат приятелско отношение?
Друг спомен - седяхме си в ресторанта ние тримата - Докторът, аз и художникът Греди Асса. Ние все по този начин си седим - другарски. Като по-млади говорехме за дами, като по средняци - за работа, като поостаряхме - захванахме за болежки. Преходна, значи, история. Но както си седяхме, чух Докторът да приказва за вечносттта, а щом чуя някой да подхваща тази щекотлива тематика, незабавно заострям уши. Защото - в случай че би трябвало да бъда почтен - нямам книга, в която да не дрънча за вечността. " Само едно нещо е постоянно - рече в същото време лекар Тони Георгиев. - И това е другарството. Всичко останало е преходно. "
И животът не ни е даден за наслада, повече му е болката, и другарството, в случай че е такова, в действителност е постоянно.
- Прав си, Докторе, доста си прав!
2. ЗА ПАНТЕВ, РАЗБИРА съдебна експертиза!
Ние - една разнолика тайфа интелектуалци - се събирахме всеки вторник. На тези събирания гвоздеят на програмата, кибритената съчка под газовата бутилка, бомбата на вечерта, новогодишната заря с шампанското се наричаше Андрей Пантев. Боже, на какви нелепости съм се наслушал! Казах " фриволното ", все едно че споделих " Пантев ". Истории за дами, истории за вино и дами, истории за филми и дами, истории за дами в лодки, от време на време и без лодки, истории за историчността на историята, наречена " жена ". Случваха се и истории без дами. Но рядко.
Всъщност една недотам съвършена линия - приказването. Голямото говорене.
Почти съм уверен, че след гибелта на Петър Увалиев Андрей Пантев е другият човек, който знае (и може) да употребява всички нюанси на блестящия (и изискан) български език. Говоренето му се катери и спуска по стръмните крайбрежия на българския лексикален релеф с такава лекост, че на слушателите им се завива свят. Високият жанр се сменя ненадейно и слиза до пародийно-бравурна гротеска. Изобщо - чудеса!
Няма да не помни една среща в град Брегово, Видинско. Случи се празник на града, а бай Андрей бе поканен да произнесе тирада. Той не знаеше защо тъкмо ще приказва, тематиката му я " подадоха " в придвижване. България и европейските полезности. Или нещо от сорта. " Добре ", сподели и застана зад катедрата. Триста индивида. Триста чифта очи. Андрей Пантев е това, не е смешка работа. И се стартира. Като ви споделям, че в залата муха да бръмнеше, щяха да я линчуват, нищо не споделям. Вниманието на хората беше налепено върху Пантев като каучуков клей. Европейските полезности се оказаха познати. Българските пък - основополагащи. Отглеждането на децата, почитта към старите и мъдрите, какво ли не. В този миг обаче звънна мобилният телефон на оратора. Засечка. Без ни минимум да се смути, Пантев извади слушалката, сподели няколко учтиви изречения и затвори. Публиката не смееше да шукне.
- Е, какво да се прави - повдигна плещи той. - И мен ме познават някои дами.
И продължи лекцията.
3. ИВАН БОЖИЛОВ
Висок, синеок, тежък темперамент. По това време най-почитаният византолог освен до Драгоман, а въобще по света. Като другар - незаместим. Като експерт - да не си му отсреща. Та този Иван Божилов сътвори книга, в действителност тежка артилерия. Седемстотин страници съществено научно изследване със заглавие " Византийският свят ". А аз - доверчив човек - подарят ли ми книги, чета. И както загатнах, възпламених се. Естествено за Византия. И започнах да съветвам не с кого да е, а със самия Божилов. Разбира се, работата се оказа комплицирана. В скоби би трябвало да вметна, че в случай че човек желае да е почтен със своите читатели, ще би трябвало хубавичко да уважи. Ето по тази причина моята си работа постоянно се обръща на нещо като дребен университет, хайде - дано е читалня.
Веднъж, би трябвало да е било през онази вълшебна пролет, когато цъфнаха налъмите, Иван скочи от бюрото си много сърдит.
- Какво е това? - запита гневно, сочейки с пръст личния ми ръкопис, по който някой (той) беше задраскал с алено цялостен откъс. - Откъде взе тези данни? Че по времето на Юстиниан в Константинопол имало 427 скулптури, от тях единствено 80 християнски. Отгоре на всичко си добавил " отмъкнати или откраднати от целия свят ". Това е небивалица!
- Не е небивалица - съвзех се, даже се поухилих малко. - Тези обстоятелства ги има в книгата " Византийският свят " на страница 279, горе, вдясно.
- Ха! - сподели той и се втурна към лавиците зад бюрото, отрупани с литература.
Грабна " Византийският свят ", запрелиства нетърпеливо. И да. " На страница 279 ", освен това " горе ", още повече " вдясно " изброените обстоятелства си бяха там, дори надстърчаха предизвикателно. Мислех да му кажа да не си прави труда, само че не посмях.
Все отново разлистваше личната си книга.
4. КОГАТО НИКОЛА РАДЕВ ХОДЕШЕ ПО… ВОДАТА
Никола Радев беше аристократ.
Нито повече, нито по-малко.
Беше висок (не приказвам за растеж, а за висотата на човешкия дух). Можеше да прости, можеше да изслуша, можеше и да те сложи намясто не с думи, а със личното си държание. Ако не те е позор, че Никола Радев ти е другар – прави дивотии.
Да де – само че те е позор.
Знам – в този момент ходя през загатна като старозаветен панегирик. Вървя като „ Развейте още флагове “. Вървя като „ Осанна “. Но по този начин си беше. И никой не може да избяга от истината. А тя от време на време се крие в думите. В цитатите. Те ни припомнят, че пишем за индивида, а не за бог, който по този начин и не стопира да се разхожда в близост. Затова - ето цитати:
- Мислех си: на транспортен съд, на който си бил, и при жена, която си обичал, не се връщай. Миналото не се повтаря в никакъв случай.
- Ти не ме гледай, че нямам бъдеще… Ако знаеш какво минало имам!...
- И доста пъти се случваше, Вася, поради водката да пропусна да уважа някоя жена, почтена за крепко почитание, и с това, естествено, да я обидя. Признавам си: дами съм обиждал, само че водката – в никакъв случай!
Да, да – за водката. Споменът ми е напълно явен, не се съмнявайте. Имах делова среща в кръчмата на културния дом „ Лиляна Димитрова “. Там, обаче, на една от масите в ъгъла, към този момент седяха Никола Радев и поетът Андрей Андреев – и двамата съветски (или съветски) литературни ученици. Изобщо не ме видяха, бяха се разгорещили, коси стърчаха, очи блестяха, длани потупваха по масата – спорят. Пътем споделих на сервитьорката да занесе „ ей на тези там, спорещите “ по една водка от мен. Поседях, поседях – чаках си срещата, но по едно време се обърнах, с цел да видя какъв е резултатът от моята почерпушка. А те, но и двамата, втренчили ядосани погледи в мен, ще ме изядат.
- Какво, бе? – крещя им. – Водка почерпих, не съм ви изял десерта.
- Почерпи – съгласяват се те. – Ама тази ни е шестата.
И отново гледат ядосано. Седнах при тях, срещата ми пропадна... Кой ги знае какви дами не са почели тази нощ!
Спомени значи – идват, отлитат.
А Никола Радев го няма. Не виждам усмивката му, не пием водка, единствено понякога слушам гласа му. Когато разтворя „ Седем ключа на вода “. Когато се засмея с „ Господ по земята “. Когато бленувам, мечтая, сънувам.
Ето - слушам гласа му!
5. ДВА ЛЕВИ БОТУША
Дотук имам тринайсет книги, а единствено един път съм употребявал първообраз, т.е. - човек, който служи за основаване на книжовен воин. Обикновено героите ми са събирателни облици, жертви на насъбрани усещания от прът и въже. А този не посмях да го пипна. Защо ли? Ами тъй като когато Господ сътворява чешити, творенията му не подлежат на редактиране.
Със Сашо Цветков, наименуван още Бизи, се срещнах в кръчмата на крайдунавското село Гомотарци. Беше тежка зима, снегът бръснеше както оня от Севиля, реката Дунав димеше в падащия здрач. Бяхме излезли с моторница по течението с вярата да стреляме диви патици, само че когато от брега блеснаха светлини и ние видяхме гостилницата - приклекнала в снега и топла като домашна питка - нямахме потребност от подканяне. Скочихме на брега и...
И таман тогава попаднахме на следите!
В началото не обърнахме внимание, всичко изглеждаше наред, даже доста естествено си изглеждаше. После внезапно схванахме грешката. Ама че работа - от водата, като че ли от нищото, излизаха човешки стъпки и поемаха към кръчмата. Как по този начин? Този човек, в случай че въобще е човек, не беше оставил противоположни следи. Снегът нагоре и надолу по реката изглеждаше чист, непорочен, недокосван. Не можеш да излезеш от водата, в случай че въобще не си влизал в нея, нали?
На всичко от горната страна следите бяха от два леви ботуша. За похлупак, дето се вика.
Какво, демон го взел, се случваше? Воден дух ли излизаше от водата, или присъствахме на оживяла радичковска история? Втурнахме се по следите, та право в кръчмата. Вътре народ, раздвижване, риболовен лакърдии - не можеш се провря сред тях. Аз обаче се проврях и захванах да повдигам покривките на масите, да диря двата леви ботуша. Открих ги, кръстосани на пода, след това подвигнах очи и се вторачих в притежателя им. Млад човек, синеок, с изсветляла коса и руси мустаци. Веднага запитах за какво е с два леви ботуша, а той най-невинно ми рече, че по-бързо износвал десните.
- Що не си купиш нови тогава?
- А пари от кое място? Дай пари и ще си купя.
Премигах. Бях се хванал в клопката на личното си любознание. Ами в този момент?
- Ще ти кажа какво да направиш - влезе ми в ситуацията оня с ботушите. - Турни ме в идната си книга и ме използвай за първообраз. Ама би трябвало да викнеш две бири.
- Ъ?
- В този живот всичко се заплаща! - изтърси дълбокомислено той.
Съгласих се. Животът си коства парите. Затова седнах и написах книжката " Ветровете ни мраморни ". Там, несъмнено, всичко е обяснено. И следите. И загадките. И водните духове.
Ама би трябвало да викнете две бири.
-------------------
1. ДОКТОР ТОНИ ГЕОРГИЕВ
С този човек сме другари от години. Ми ще се гордея, що да не се гордея? Първо - доцент Антони Георгиев (Тони Коляното) е травматолог от най-висока класа, в действителност - най-хубавият в своята специалност. И второ - няма еднакъв на себе си като човек. Ще илюстрирам тези две изказвания ето по този начин:
Няма и година откогато цъфнах в кабинета му с контузено рамо и много нащърбено самочувствие. Оказа се, че би трябвало да ми слагат инжекция в ставата, специфична работа за доценти. Набутаха ме в амбулаторията, старшата сестра - строга като стенен часовник - незабавно ми подреди да се съблека до кръста. Опитах да стачкувам, споделих, че в случай че би трябвало да съблюдаваме някакъв паритет, хубаво би било и тя да се съблече. Шегички. А тя най-сериозно ме запита дали няма да припадна. Глупости, разсърдих се аз. Появи се Тони, рече да се отпусна и се стартира една процедура, не ти е, майко, работа. Започнах да мисля, че и онази работа със гибелта е сходна. Човек търпи болежка, търпи тъга, търпи напреднала възраст. Само че най-после му омръзва и като тегли една на всички, вземе че си отиде. В този миг болката стана толкоз непоносима, че в действителност щях да припадна. Като в дрямка чух гласа на доцента. Боли ли? - пита ме. Отговарям почтително - Ъъъ... докторе... боли, мамка му!
- Е - споделя сякаш успокоително той. - Такъв е животът.
На това ли му викат приятелско отношение?
Друг спомен - седяхме си в ресторанта ние тримата - Докторът, аз и художникът Греди Асса. Ние все по този начин си седим - другарски. Като по-млади говорехме за дами, като по средняци - за работа, като поостаряхме - захванахме за болежки. Преходна, значи, история. Но както си седяхме, чух Докторът да приказва за вечносттта, а щом чуя някой да подхваща тази щекотлива тематика, незабавно заострям уши. Защото - в случай че би трябвало да бъда почтен - нямам книга, в която да не дрънча за вечността. " Само едно нещо е постоянно - рече в същото време лекар Тони Георгиев. - И това е другарството. Всичко останало е преходно. "
И животът не ни е даден за наслада, повече му е болката, и другарството, в случай че е такова, в действителност е постоянно.
- Прав си, Докторе, доста си прав!
2. ЗА ПАНТЕВ, РАЗБИРА съдебна експертиза!
Ние - една разнолика тайфа интелектуалци - се събирахме всеки вторник. На тези събирания гвоздеят на програмата, кибритената съчка под газовата бутилка, бомбата на вечерта, новогодишната заря с шампанското се наричаше Андрей Пантев. Боже, на какви нелепости съм се наслушал! Казах " фриволното ", все едно че споделих " Пантев ". Истории за дами, истории за вино и дами, истории за филми и дами, истории за дами в лодки, от време на време и без лодки, истории за историчността на историята, наречена " жена ". Случваха се и истории без дами. Но рядко.
Всъщност една недотам съвършена линия - приказването. Голямото говорене.
Почти съм уверен, че след гибелта на Петър Увалиев Андрей Пантев е другият човек, който знае (и може) да употребява всички нюанси на блестящия (и изискан) български език. Говоренето му се катери и спуска по стръмните крайбрежия на българския лексикален релеф с такава лекост, че на слушателите им се завива свят. Високият жанр се сменя ненадейно и слиза до пародийно-бравурна гротеска. Изобщо - чудеса!
Няма да не помни една среща в град Брегово, Видинско. Случи се празник на града, а бай Андрей бе поканен да произнесе тирада. Той не знаеше защо тъкмо ще приказва, тематиката му я " подадоха " в придвижване. България и европейските полезности. Или нещо от сорта. " Добре ", сподели и застана зад катедрата. Триста индивида. Триста чифта очи. Андрей Пантев е това, не е смешка работа. И се стартира. Като ви споделям, че в залата муха да бръмнеше, щяха да я линчуват, нищо не споделям. Вниманието на хората беше налепено върху Пантев като каучуков клей. Европейските полезности се оказаха познати. Българските пък - основополагащи. Отглеждането на децата, почитта към старите и мъдрите, какво ли не. В този миг обаче звънна мобилният телефон на оратора. Засечка. Без ни минимум да се смути, Пантев извади слушалката, сподели няколко учтиви изречения и затвори. Публиката не смееше да шукне.
- Е, какво да се прави - повдигна плещи той. - И мен ме познават някои дами.
И продължи лекцията.
3. ИВАН БОЖИЛОВ
Висок, синеок, тежък темперамент. По това време най-почитаният византолог освен до Драгоман, а въобще по света. Като другар - незаместим. Като експерт - да не си му отсреща. Та този Иван Божилов сътвори книга, в действителност тежка артилерия. Седемстотин страници съществено научно изследване със заглавие " Византийският свят ". А аз - доверчив човек - подарят ли ми книги, чета. И както загатнах, възпламених се. Естествено за Византия. И започнах да съветвам не с кого да е, а със самия Божилов. Разбира се, работата се оказа комплицирана. В скоби би трябвало да вметна, че в случай че човек желае да е почтен със своите читатели, ще би трябвало хубавичко да уважи. Ето по тази причина моята си работа постоянно се обръща на нещо като дребен университет, хайде - дано е читалня.
Веднъж, би трябвало да е било през онази вълшебна пролет, когато цъфнаха налъмите, Иван скочи от бюрото си много сърдит.
- Какво е това? - запита гневно, сочейки с пръст личния ми ръкопис, по който някой (той) беше задраскал с алено цялостен откъс. - Откъде взе тези данни? Че по времето на Юстиниан в Константинопол имало 427 скулптури, от тях единствено 80 християнски. Отгоре на всичко си добавил " отмъкнати или откраднати от целия свят ". Това е небивалица!
- Не е небивалица - съвзех се, даже се поухилих малко. - Тези обстоятелства ги има в книгата " Византийският свят " на страница 279, горе, вдясно.
- Ха! - сподели той и се втурна към лавиците зад бюрото, отрупани с литература.
Грабна " Византийският свят ", запрелиства нетърпеливо. И да. " На страница 279 ", освен това " горе ", още повече " вдясно " изброените обстоятелства си бяха там, дори надстърчаха предизвикателно. Мислех да му кажа да не си прави труда, само че не посмях.
Все отново разлистваше личната си книга.
4. КОГАТО НИКОЛА РАДЕВ ХОДЕШЕ ПО… ВОДАТА
Никола Радев беше аристократ.
Нито повече, нито по-малко.
Беше висок (не приказвам за растеж, а за висотата на човешкия дух). Можеше да прости, можеше да изслуша, можеше и да те сложи намясто не с думи, а със личното си държание. Ако не те е позор, че Никола Радев ти е другар – прави дивотии.
Да де – само че те е позор.
Знам – в този момент ходя през загатна като старозаветен панегирик. Вървя като „ Развейте още флагове “. Вървя като „ Осанна “. Но по този начин си беше. И никой не може да избяга от истината. А тя от време на време се крие в думите. В цитатите. Те ни припомнят, че пишем за индивида, а не за бог, който по този начин и не стопира да се разхожда в близост. Затова - ето цитати:
- Мислех си: на транспортен съд, на който си бил, и при жена, която си обичал, не се връщай. Миналото не се повтаря в никакъв случай.
- Ти не ме гледай, че нямам бъдеще… Ако знаеш какво минало имам!...
- И доста пъти се случваше, Вася, поради водката да пропусна да уважа някоя жена, почтена за крепко почитание, и с това, естествено, да я обидя. Признавам си: дами съм обиждал, само че водката – в никакъв случай!
Да, да – за водката. Споменът ми е напълно явен, не се съмнявайте. Имах делова среща в кръчмата на културния дом „ Лиляна Димитрова “. Там, обаче, на една от масите в ъгъла, към този момент седяха Никола Радев и поетът Андрей Андреев – и двамата съветски (или съветски) литературни ученици. Изобщо не ме видяха, бяха се разгорещили, коси стърчаха, очи блестяха, длани потупваха по масата – спорят. Пътем споделих на сервитьорката да занесе „ ей на тези там, спорещите “ по една водка от мен. Поседях, поседях – чаках си срещата, но по едно време се обърнах, с цел да видя какъв е резултатът от моята почерпушка. А те, но и двамата, втренчили ядосани погледи в мен, ще ме изядат.
- Какво, бе? – крещя им. – Водка почерпих, не съм ви изял десерта.
- Почерпи – съгласяват се те. – Ама тази ни е шестата.
И отново гледат ядосано. Седнах при тях, срещата ми пропадна... Кой ги знае какви дами не са почели тази нощ!
Спомени значи – идват, отлитат.
А Никола Радев го няма. Не виждам усмивката му, не пием водка, единствено понякога слушам гласа му. Когато разтворя „ Седем ключа на вода “. Когато се засмея с „ Господ по земята “. Когато бленувам, мечтая, сънувам.
Ето - слушам гласа му!
5. ДВА ЛЕВИ БОТУША
Дотук имам тринайсет книги, а единствено един път съм употребявал първообраз, т.е. - човек, който служи за основаване на книжовен воин. Обикновено героите ми са събирателни облици, жертви на насъбрани усещания от прът и въже. А този не посмях да го пипна. Защо ли? Ами тъй като когато Господ сътворява чешити, творенията му не подлежат на редактиране.
Със Сашо Цветков, наименуван още Бизи, се срещнах в кръчмата на крайдунавското село Гомотарци. Беше тежка зима, снегът бръснеше както оня от Севиля, реката Дунав димеше в падащия здрач. Бяхме излезли с моторница по течението с вярата да стреляме диви патици, само че когато от брега блеснаха светлини и ние видяхме гостилницата - приклекнала в снега и топла като домашна питка - нямахме потребност от подканяне. Скочихме на брега и...
И таман тогава попаднахме на следите!
В началото не обърнахме внимание, всичко изглеждаше наред, даже доста естествено си изглеждаше. После внезапно схванахме грешката. Ама че работа - от водата, като че ли от нищото, излизаха човешки стъпки и поемаха към кръчмата. Как по този начин? Този човек, в случай че въобще е човек, не беше оставил противоположни следи. Снегът нагоре и надолу по реката изглеждаше чист, непорочен, недокосван. Не можеш да излезеш от водата, в случай че въобще не си влизал в нея, нали?
На всичко от горната страна следите бяха от два леви ботуша. За похлупак, дето се вика.
Какво, демон го взел, се случваше? Воден дух ли излизаше от водата, или присъствахме на оживяла радичковска история? Втурнахме се по следите, та право в кръчмата. Вътре народ, раздвижване, риболовен лакърдии - не можеш се провря сред тях. Аз обаче се проврях и захванах да повдигам покривките на масите, да диря двата леви ботуша. Открих ги, кръстосани на пода, след това подвигнах очи и се вторачих в притежателя им. Млад човек, синеок, с изсветляла коса и руси мустаци. Веднага запитах за какво е с два леви ботуша, а той най-невинно ми рече, че по-бързо износвал десните.
- Що не си купиш нови тогава?
- А пари от кое място? Дай пари и ще си купя.
Премигах. Бях се хванал в клопката на личното си любознание. Ами в този момент?
- Ще ти кажа какво да направиш - влезе ми в ситуацията оня с ботушите. - Турни ме в идната си книга и ме използвай за първообраз. Ама би трябвало да викнеш две бири.
- Ъ?
- В този живот всичко се заплаща! - изтърси дълбокомислено той.
Съгласих се. Животът си коства парите. Затова седнах и написах книжката " Ветровете ни мраморни ". Там, несъмнено, всичко е обяснено. И следите. И загадките. И водните духове.
Ама би трябвало да викнете две бири.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ