Симона Халачева: Все още не смея да снимам хора, струва ми се сложно
Неведнъж са ни се пресичали пътищата с нежната и толкоз изящна актриса Симона Халачева . Гледала съм я на сцената на спектакъл „ София “, където играе в „ Анна Каренина “, „ Питър Пан “, „ Апети за череши “ и още няколко представления, а в този момент за следващ сезон ще бъде част от сериала „ Откраднат живот “ по Нова телевизия. Този път обаче мотивът да се забележим, е една изцяло нова и друга нейна роля – тази на фотограф. От известно време проследявам красивите фотоси, които разгласява в обществените мрежи, които в този момент са събрани вкупом и показани в първата й независима галерия в изложба Portrait. Само ден преди формалното й разкриване точно там „ нахлухваме “ за малко в напрегнатото й всекидневие сред подготовки, фотоси и подреждането на фотографиите й, с цел да ни опише за новата си пристрастеност, за пътуванията, до които тя я води, и за нещата, които съумява да преодолее, макар страховете си.
Как стартира това с фотографията и по какъв начин се стигна до първата ти галерия?
Симона: Предстои ми да завърша магистратура по Фотография в Художествената академия. Оказа се, че с цел да придобиеш механически умения, свързани с лентовата снимка, няма доста благоприятни условия, които да предлага благата ни столица. Но даже и да има, на мен ми е комплицирано поради работния ми график. Беше въпрос на време. От доста време желая да се занимавам с снимка, фотографирам и за мен това образование беше едно от най-смислените и най-хубавите решения, които съм взимала за себе си. Научих доста неща – и като история, и като умения. А по какъв начин се стигна до галерията? Юлия, която е притежател на изложба Portrait, ме предложения да направя галерия, тъй като с нея се познаваме около клуба на Mini. В него се събират разнообразни хора, които имат разнообразни специалности. И тя ме предложения, тъй като следи нещата, които качвам във фейсбук и знаe, че се занимавам с товa.
Виждам, че изложбата е разграничена на две елементи.
Симона: Да, като черно-бялата е класическа лентова снимка, до момента в който тази с цветята съм я кръстила „ Цветята на моето самообладание “ – това е процесът на цветята в тяхното увяхване. Всичко потегли от едни лалета у дома. Покрай театъра се случва да ми подаряват цветя и аз обичам. Но те в един миг увяхват и открих действителна изгода от това. Започнах да ги фотографирам и да ги употребявам до последно.
Защо „ Цветята на моето самообладание “? Как избра думите, с които си кръстила обособените фотографии на цветята – „ Съмнение “, „ Свян “, „ Меланхолия “...
Симона: Както споделих всичко потегли от тези лалета. Помня, че чаках да ми се обадят за работа или беше след кастинг, само че по този начин и не ми звъняха, а аз доста се вълнувах и желаех нещо да се случи. Минавайки всеки ден около тези лалета, забелязах по какъв начин те стартират да увяхват и колкото повече вехнеха, толкоз повече се успокоявах и се помирявах, че това няма да се случи. Така направих паралел сред психическото ми положение и цветята, те бяха някакъв израз. Такова значение им придадох тогава. Например „ Съмнението “ е една кала, която е към този момент загнила, като подозрението, което по принцип те изяжда, стартира да те обзема последователно. „ Суетата “ е било едно толкоз диво цвете, което стартира да се проскубва, до момента в който при „ Меланхолията “ самото цвете доста ми припомня това чувство. „ Ревност “ (едно алено цвете) първо го бях кръстила „ Гняв “, само че ми се стори малко по-точно, в случай че е ревнивост, тъй като и тя е една такава алена и остра, и завладяваща.
Следя те и аз от много време във фейсбук по какъв начин се разхождаш с една Mamiya (бел. ред. – модел лентов фотоапарат). Не ти ли тежи? Знам, че е извънредно тежка, изключително за нежно момиче като теб...
Симона: Да, непрекъснато получавам възпаления на гърба. Но особено поради фотографията си направих няколко пътувания. Това, което обаче посветих напълно на снимането, беше до Париж, където отидох напълно сама. Това са нови неща за мен. Изминавала съм самия път сама, само че постоянно съм отивала при някого, постоянно е имало някой, който да ме чака. Сега беше хем стресиращо, хем успокояващо, че имам мотив да го направя. Другото ново беше, че си бях наела Airbnb, беше стая от апартамент и в него живееха хора, което също беше ново за мен. Бях изплашена, само че толкоз доста ми хареса.
Спомням си по какъв начин нямах самообладание да стана, беше още мрачно, оправих се и през целия ден снимах на открито. Бях два цялостни дни и след тях не можех да вървя една седмица. Гръб, кръст, крайници, всичко ме болеше.
Изцяло с нея ли снимаш?
Симона: Да, само че имам и цифров. Това е казусът, че нося раници, които ужасно доста ми тежат. В началото на деня не ги усещаш, само че след известно време е... И все ме боли, и все не мога да се лиша от фотоапарата, тъй като си представям, че ще мина около нещо, което е извънредно красиво, и няма да мога да го снима.
Имаш ли си обичана фотография?
Симона: Може би от черно-белите имам няколко, които са ми по-любими. От Париж имам една и даже се изненадах, че съм я снимала аз. Защото, когато снимаш с лента, не виждаш, не знаеш какво се е получило и минава доста време преди да я видиш. Реално 40 дни откакто ги оставих за проявление, ги получих. Тогава гледаш безусловно независимо, тъй като нямаш спомен, че си бил, че си снимал, че си видял, само че когато го видиш... това неспокойствие е необикновено.
Има още...
Как стартира това с фотографията и по какъв начин се стигна до първата ти галерия?
Симона: Предстои ми да завърша магистратура по Фотография в Художествената академия. Оказа се, че с цел да придобиеш механически умения, свързани с лентовата снимка, няма доста благоприятни условия, които да предлага благата ни столица. Но даже и да има, на мен ми е комплицирано поради работния ми график. Беше въпрос на време. От доста време желая да се занимавам с снимка, фотографирам и за мен това образование беше едно от най-смислените и най-хубавите решения, които съм взимала за себе си. Научих доста неща – и като история, и като умения. А по какъв начин се стигна до галерията? Юлия, която е притежател на изложба Portrait, ме предложения да направя галерия, тъй като с нея се познаваме около клуба на Mini. В него се събират разнообразни хора, които имат разнообразни специалности. И тя ме предложения, тъй като следи нещата, които качвам във фейсбук и знаe, че се занимавам с товa.
Виждам, че изложбата е разграничена на две елементи.
Симона: Да, като черно-бялата е класическа лентова снимка, до момента в който тази с цветята съм я кръстила „ Цветята на моето самообладание “ – това е процесът на цветята в тяхното увяхване. Всичко потегли от едни лалета у дома. Покрай театъра се случва да ми подаряват цветя и аз обичам. Но те в един миг увяхват и открих действителна изгода от това. Започнах да ги фотографирам и да ги употребявам до последно.
Защо „ Цветята на моето самообладание “? Как избра думите, с които си кръстила обособените фотографии на цветята – „ Съмнение “, „ Свян “, „ Меланхолия “...
Симона: Както споделих всичко потегли от тези лалета. Помня, че чаках да ми се обадят за работа или беше след кастинг, само че по този начин и не ми звъняха, а аз доста се вълнувах и желаех нещо да се случи. Минавайки всеки ден около тези лалета, забелязах по какъв начин те стартират да увяхват и колкото повече вехнеха, толкоз повече се успокоявах и се помирявах, че това няма да се случи. Така направих паралел сред психическото ми положение и цветята, те бяха някакъв израз. Такова значение им придадох тогава. Например „ Съмнението “ е една кала, която е към този момент загнила, като подозрението, което по принцип те изяжда, стартира да те обзема последователно. „ Суетата “ е било едно толкоз диво цвете, което стартира да се проскубва, до момента в който при „ Меланхолията “ самото цвете доста ми припомня това чувство. „ Ревност “ (едно алено цвете) първо го бях кръстила „ Гняв “, само че ми се стори малко по-точно, в случай че е ревнивост, тъй като и тя е една такава алена и остра, и завладяваща.
Следя те и аз от много време във фейсбук по какъв начин се разхождаш с една Mamiya (бел. ред. – модел лентов фотоапарат). Не ти ли тежи? Знам, че е извънредно тежка, изключително за нежно момиче като теб...
Симона: Да, непрекъснато получавам възпаления на гърба. Но особено поради фотографията си направих няколко пътувания. Това, което обаче посветих напълно на снимането, беше до Париж, където отидох напълно сама. Това са нови неща за мен. Изминавала съм самия път сама, само че постоянно съм отивала при някого, постоянно е имало някой, който да ме чака. Сега беше хем стресиращо, хем успокояващо, че имам мотив да го направя. Другото ново беше, че си бях наела Airbnb, беше стая от апартамент и в него живееха хора, което също беше ново за мен. Бях изплашена, само че толкоз доста ми хареса.
Спомням си по какъв начин нямах самообладание да стана, беше още мрачно, оправих се и през целия ден снимах на открито. Бях два цялостни дни и след тях не можех да вървя една седмица. Гръб, кръст, крайници, всичко ме болеше.
Изцяло с нея ли снимаш?
Симона: Да, само че имам и цифров. Това е казусът, че нося раници, които ужасно доста ми тежат. В началото на деня не ги усещаш, само че след известно време е... И все ме боли, и все не мога да се лиша от фотоапарата, тъй като си представям, че ще мина около нещо, което е извънредно красиво, и няма да мога да го снима.
Имаш ли си обичана фотография?
Симона: Може би от черно-белите имам няколко, които са ми по-любими. От Париж имам една и даже се изненадах, че съм я снимала аз. Защото, когато снимаш с лента, не виждаш, не знаеш какво се е получило и минава доста време преди да я видиш. Реално 40 дни откакто ги оставих за проявление, ги получих. Тогава гледаш безусловно независимо, тъй като нямаш спомен, че си бил, че си снимал, че си видял, само че когато го видиш... това неспокойствие е необикновено.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ