Парадоксът на Времето: Как мозъкът възприема хода на времето?
Нео – героят от кино лентата „ Матрицата ” може да забавя хода на времето. В действителността хората, претърпели страшни събития, също споделят за сходно закъснение в миг на произшествие
Възможно ли е да претърпяваме събитията като на каданс?
Не, настояват откриватели от медицинския лицей „ Бейлър ” в Хюстън, които учат усещането на хората за време при свободно рухване от 30-метрова височина върху ситуирана под тях мрежа. Макар че участниците в опита споделят, че рухването им продължава с 1/3 по-дълго, в сравнение с при другите участници, те не претърпяват повече събития. Продължителността на полета е единствено трик на паметта, а не действително закъснение на времето.
„ Хората постоянно описват, че времето като че ли забавя своя ход по време на автомобилна повреда – споделя доктор Дейвид Игълман, доцент по неврология, психиатрия в медицинския лицей „ Бейлър ”. – Как мозъкът възприема хода на времето? ”
Игълман и студентите му Чес Стетсън и Матю Фиеста вземат решение да създадат опит със свободно рухване, където доброволци скачат от 50-метрова кула и се приземяват върху избавителна мрежа. Скоростта по време на трисекундното рухване доближава до 110 км/час.
„ Това е най-страшното, което съм изпитвал в миналото – споделя Игълман. – Но е отличен метод да позволиш на хората да усетят, че процесът лишава доста повече време, в сравнение с в реалност. ”
Експериментът се състои от две елементи. В първата участниците благодарение на секундомер възпроизвеждат какъв брой време е лишило рухването на другите участници и какъв брой – тяхното спобствено. Повечето правят оценка продължителността на рухването си с 36% повече от тази на другите.
Въпреки това, с цел да се дефинира значи ли такава разлика във времето, че хората са претърпели повече събития, Игълман и студентите му създават персептивен хронометър, който се закрепва на китката на доброволеца. На екрана, наподобяващ екран на часовник, се демонстрират числа. Учените усилват скоростта на появяване на числата, до момента в който участникът едвам може да ги разграничи.
Според теорията им, в случай че усещането за време фактически се забавя, числата ще се появяват с такава скорост, че участникът да може да ги разграничи по време на рухването
В хода на опита учените откриват, че по време на рухване участниците елементарно четат числата, появяващи се с естествена скорост, и не могат да ги разграничат въобще, когато те присветват доста бързо.
„ Установихме, че хората не са като Нео от „ Матрицата “, който се отмества от патрона, забавяйки времето. Парадоксът се състои в това, че на участниците в опита им се коства, че рухването им е лишило доста време. Обяснението би могло да е следното: възприятието за време и паметта са взамиосвързани. Доброволците единствено си мислят, че рухването е траяло по-дълго ”, споделя Игълман.
По време на страховитото рухване региона от мозъка, наричана амигдала, стартира да работи по-активно, създавайки втори пласт мемоари, които пораждат наред с тези, за които дават отговор другите елементи на мозъка.
„ В този случай страшното събитие се асоциира с по-наситени и мощни мемоари. И кол-кото по-добре помните произшествието, толкоз по-дълго съгласно вас е траяло то ”, изяснява Игълман.
Учените стигат до извода, че възприемането на времето не е единственото събитие, което се забавя или форсира. „ Мозъкът не работи като видеокамера “, обобщава Игълман. Този извод е доказан и в лаборатория. Експериментът се състои в деформиране на усещането за време. Например, когато демонстрират на екрана три пъти обувки, по-късно цвете и по-късно още веднъж обувки, доброволците настояват, че цветето е останало на екрана по-дълго, въпреки че в реалност то е било там тъкмо толкоз, колкото и обувките. Така Игълман потвърждава, че усещането за време се изкривява, а всички останали времеви аспекти не се трансформират.
Заключението на двамата откриватели е: може да ни се коства, че времето се е влачило извънредно дълго, само че това не значи, че количеството изживяно време фактически се усилва.
Това е обвързвано и с обстоятелството, че когато пораствате, ви се коства, че времето форсира своя ход. В детството за всяко събитие у вас се отсрочват ярки мемоари, а с възрастта спомените стават по-малко, защото към този момент сте претърпели доста и доста знаете. Когато детето в края на ваканцията си напомни миналото лято, му се коства, че то е траяло цяла безкрайност. За възрастните обаче летните дни изминават като момент.
