Наскоро завърших Лайла или Изследване на нравствеността на Робърт Пърсиг.

Наскоро приключих Лайла или Изследване на нравствеността на Робърт Пърсиг. Не я бях чел. Обогатен съм.

Тук не поставям кавички на заглавието, тъкмо както Джойс в Одисей не поставя кавички примерно на кръчмата Капитана – той е изпитвал омерзение от тоя граматически педантизъм, осакатяващ живостта на описанието. Лайла е събитие, а не нещо, което да сложиш в кавички.

Някой ще се зачуди: не е ли вярно да се изпише Лейла? Не, не е. Англосаксонското име Лейла няма общо с Лайла, което по-скоро идва от санскрит. И сред песента Лейла на Ерик Клептън и романа Лайла на Робърт Пърсиг също няма доста общо, въпреки че са крайъгълни камъни на една и съща ера.
Това е книга, в която Пърсиг още веднъж приказва за Качеството. За Качеството като първична субстанция, която поражда всичко останало. В най-общи линии Пърсиг споделя: в случай че нещо няма Качество – то просто не Е. Него го няма.

Едва ли книга като Лайла може да се разтълкува и дори да се осъзнае с един размах. Или с два. Тя е от книгите, предизвикващи непрестанно връщане – дали посредством припомняне или посредством четене отново; непрестанно възсъздаване на благосъстоянието, получено от нея. Някой раздразнителен хитрец би споделил, че тя е просто едно не доста професионално бродене из философията – от източната към западната, с опити да се сътвори лична Метафизика (вж. Метафизика на Качеството). И ненапълно реваншистко възмездие на един неуспешен да влезе в „ професионалните среди ” „ домакински ” мъдрец. Защото, доколкото съумях да науча, Пърсиг не е съумял да вземе научна степен по философия в никой американски университет. Учил е и източна философия в Бенарес – Индия. Но в Съединени американски щати е останал бакалавър. Както и да е. Само че Лайла никога не е единствено философия – в случай че сме незадълбочено осведомени с полифоничната естетика на Роман Ингарден, ще се досетим, че Лайла влияе на доста нива; тя е и едно отлично поетично произведение, въздействащо с облиците си, освен с концепциите си.

В Лайла Пърсиг изключително въодушевено приказва за Динамичното качество. Доколкото си припомням – той (само че в Дзен или изкуството да поддържаме мотоциклет – първата му книга) го съпоставя с режещия борд на предното колело на локомотив. То захапва Новото, то реже Непознатото – опира се, въртейки се безкрайно, в релса, до която никоя друга част на локомотива не се е опирала. Динамичното качество е, също по този начин, като режещия борд на ледоразбивача – пробива леда на Неизследваното. Или казано с други думи – Динамичното качество е присъщо за нещо, което възприемаме (тук думата „ възприемаме ” основава изключително съмнение у мен, само че точно то е ценно) като Добро, само че още не знаем Защо е Добро!

Още нямаме одобрени „ статични модели ”, с цел да оценим това ново Добро като Добро. Но въпреки всичко го „ усещаме ” като Добро!

Човек прави оценка едно нещо като такова или онакова – опирайки се на построени модели. Пърсиг ги назовава точно „ статични модели ”.

Примерно ние оценяваме една картина като доста хубава, тъй като, съпоставена с Мона Лиза на Леонардо, е също толкоз майсторски изписана, само че е по-жива, а също по този начин и по-съвременна. Но ние изрично би трябвало да я съпоставим! Ние я съпоставяме с Мона Лиза – т.е. – със статичния, одобрен модел.

Движейки се в животите си, ние разполагаме с голямо количество „ статични модели ” – за хубаво, грозно, идеално, жалко, неуместно, занимателно, скучно, смешно, красиво и дори вкусно. Ние оценяваме Света посредством тях.

Но Динамичното качество е това, което няма още на какво да се опре. Когато „ усещаме ”, че нещо си го бива, само че не знаем още по какъв метод да го оценим. Това може да се показа посредством българския вицов фолклор по следния метод: шопът вижда жираф и казва  " Е, те такова животно нема... обаче доста ми харесва и изобщо не знам за какво! "

И по този начин. Сега – малко за българската политика.

Мисля, че Пърсиг с неговото Динамично качество би ни оказал помощ да оценим и да осмислим актуалната политическа обстановка в България.

Мисля, че се досещате по какъв начин: ние непрестанно, с цел да оценим „ какво става сега в страната ”, търсим някакви „ статични модели ”, на които да се облегнем. На които да оприличим актуалната обстановка и по този начин да ѝ дадем оценка. Съвсем рефлекторно ние тръгваме към схемата „ това ми наподобява на това и това – значи е неприятно ”. Или „ това ми наподобява на това и това – значи е положително ”. Търсим неприятни и положителни образци в багажа от исторически записи в паметта си – и намираме нещо... ненапълно наподобяващо. Отново като във вица - шопът бил в зоологическа градина и след това разказва " Виждал ли си магаре? Е, зебрата е като магаре, обаче с черни и бели линии. А за камилата – е, и тя е като магаре, единствено че с една голеема гърбица на гърба. А за крокодила - " Нали си виждал магаре? – Е, нема нищо общо с магаре. "

Та и ние сме малко като в обстановката с магарето и крокодила.

Нема нищо общо с магарето, т.е. с всичко виждано до момента от нас.

Бихме могли да оценим, фактически, актуалната обстановка, употребявайки някакви забавни и доста засукани образци от далечната и по-близката история, само че това сравняване/оценяване ще донесе единствено неприятно възприятие за незадоволеност у по-взискателния разум. Да – няма нищо общо. Настоящето в действителност – и то освен в съответния смисъл, а изобщо. Настоящето няма в никакъв случай нищо общо с предишните събития. То единствено незадълбочено, далечно и неясно прилича с нещо към този момент случвалите се неща.

Та по кое време са се сблъсквали ректор на университет с висш арбитър с пенсиониран водач на американски самолети (МиГ не са американски, само че от нас да мине) в една изборна сесия? Хм. Мисля – в никакъв случай.

И по кое време две новопоявили се партио-котерии, пръкнали се от нищото, са успявали да вземат изборна победа, една след друга, в интервал от една година? Хм. Май в никакъв случай.

Затова – да се опитаме да бъдем малко Пърсиг. И да не се опитваме да оценяваме посредством „ статични модели ”, а посредством Динамичното качество.

Знам ли по какъв начин става това? Може би посредством дзен будистко освобождение от „ статичните модели ”? Или просто посредством наша си, българска вътрешен глас? По-скоро – второто. Тоест – да се оставим. Да се отпуснем... Да... хаха, това не е реклама, само че въпреки всичко – да освободим сетивата си... и да се опитаме да оценим Новото и Случващото се Сега – без да го съпоставяме с Нищо Друго. Чисто интуитивно.

Мислейки за Динамичното Качество на великия Робърт Пърсиг. За този режещ борд на ледоразбивача, който пори леда на Неизвестното.

Да усетим нещата такива, каквито са – напълно нови и в никакъв случай неслучвали се до момента. И да усетим Качеството им.

Възможно ли е?

Препоръчвам въпреки всичко първо да прочетем Лайла на Пърсиг. Политиците – първи. Колкото и неуместно да звучи това благопожелание.