Трябва ли да лъжем децата, че дядо Коледа съществува?
Наскоро имах диалог по тематиката с една другарка, майка на 9-годишна госпожица. Докато аз на всеослушание разясних по какъв начин в детската градина се търси Дядо Коледа за тържеството, тя ми изшътка: " Тихо, щерка ми още има вяра в Дядо Коледа! ". Бях изумена и много обезпокоена какво ще стане, в случай че 5-годишната ми щерка реши да разяснява въпроса с нейното дете. И двете ми деца знаят, че подобен човек не съществува. Приятелката ми от своя страна беше неприятно сюрпризирана от мен: " Защо лишаваш децата от детство? Нека да имат вяра в чудеса още малко! ". Приключихме диалога небрежно, тъй като стартира да става прекомерно развълнуван, само че у дома се замислих още веднъж дали решението ми е вярно. Защото аз съм срещу Дядо Коледа, Феята на зъбчетата и говорещите котенца и зайчета. Или по-точно съм срещу децата да имат вяра, че те в действителност съществуват.
Спомням си доста ясно от кое място стартира всичко – бях новоизпечена майка на 3-годишен наследник, който влетя в стаята и с тригодишна убеденост и жар съобщи: " Аз съм Батман и отивам да скоча от покрива ". Това към този момент ми пристигна допълнително. Отнех му пилата, която използваше вместо сабя, до момента в който беше Зоро, криех смеха си, до момента в който се опитваше да се покатери по стената като Спайдърмен, само че въобще не бях се сетила за вероятните рискове, когато внезапно превключи на Черния рицар. Набързо му обясних, че това са приказни герои, че те не съществуват в действителност и че в случай че се опита да скача от място, по-високо от 50 см, ще има съществени неприятности, с изключение на неизбежните контузии от скока.
След тази преживелица стартира да ми се коства все по-нереално да увещавам сина си в неща, които знам, че не са правилни. Защото въпреки всичко говорещи котета и кучета не съществуват, а костенурките рядко се сприятеляват с плъхове. Като родител считам, че е мое обвързване да изучавам сина си на положително и неприятно, на истина и неистина. Аз съм индивидът, който би трябвало да му опише за света и живота и да го научи да разграничава истината от фантазията. Затова и избрах постоянно ясно да му споделям кое е приказка, а кое – действителност. Да, ние четем приказки с говорещи животни, само че децата ми знаят, че това е просто история, и не се пробват да заговарят всяко срещнато коте. И по този начин стигаме до Дядо Коледа. Какво в действителност съставлява тази " приказка ", " фикция ", " традиция " или не знам по какъв начин тъкмо да го назовем. (И дано оставим настрани обстоятелството, че в действителност е произтекъл от рекламна акция на марка безалкохолни питиета.)
Дядо Коледа е добър дъртак, който носи дарове един път в годината на всички послушни деца. Да пренебрегнем и очевидната неспособност и нечестност на събитието – за една нощ дарове на всяко дете по света. Това поверие носи куп погрешни и даже неприемливи за мен изказвания:
- Защо би трябвало да изучавам детето си, че би трябвало да е чинно, с цел да получи дарове? Според мен то би трябвало да е чинно, тъй като по този начин е редно и всички се усещаме по-добре, а не поради някаква бъдеща, и то материална полза.
- Защо би трябвало да внушавам респект детето си с непознат човек? Редно е аз и татко му да сме хората, с които то да преценява дейностите си, а не с хипотетична, непозната фигура. Аз не желая да трансферирам отговорностите си на различен. В фамилията чакам да се почитаме и разбираме, тъй като си имаме вяра и се обичаме един различен.
- Как ще обясня на детето си, когато пристигна времето (и по кое време тъкмо е то), че съм го заблуждавала, или да си кажем напряко – лъгала? Опитвам се да си показва по какъв начин ще обясня за какво съм го направила – аз го направих, с цел да се чувстваш по-добре, затова и ти можеш да го правиш, когато прецениш. И какво тъкмо ще му кажа – Дядо Коледа не съществува, чудеса не съществуват? Оттам и идващият ми аргумент:
- Защо детето ми би трябвало да счита, че прелестни са единствено приказките? Аз твърдо имам вяра, че светът към нас е задоволително хубав и изпълнен с чудеса. Просто ние изкуствено учим децата си да имат вяра във феи, вълшебни пръчици и супергерои и да считат пролетните цветя, морето, снега за елементарни и подразбиращи се действителности. Не е ли магия цъфването на едно цвете? А не е ли суперсила способността на тялото ни да излекува ожуленото коляно за няколко дни?
Та няма ли към нас толкоз доста образци за добрина, обич, другарство и всеотдайност? Защо не описваме същински истории, за същински герои? Сигурна съм, че всеки има най-малко една Пепеляшка или прелестен принц в фамилията си, да не приказваме за радостните джуджета. Не ме разбирайте неправилно – аз обичам приказките, фантастичните истории и художествените книги. Те ни водят в светове, в които надали ще стъпим в миналото, и развиват въображението ни. Просто желая децата ми да могат да ми имат вяра, да разграничават истината от лъжата, да се любуват на света към себе си и да мечтаят.
Автор: Дара Димитрова
Инфо: www.highviewart.com
