„В сянката на Ориента“ в СГХГ – изложбата, която задължително трябва да видите
Нашият свят като картина – в тази всеки подробност от тази картина е пъстър, уловен в светлина с тези дребни елементи, които от дълго време към този момент липсват в действителността в близост, само че по които безпогрешно разпознаваме Балканите. Една земя в сянката на Ориента.
Заглавието е единствено един от детайлите, които вършат новата галерия в Софийската градска художествена наложителна за посещаване. Застанали на кръстопътя сред Изтока и Запада, сякаш все по-трудно се оправяме с салдото сред двете. в има за цел да покаже посредством творбите на български, гръцки, румънски и сръбски художници по какъв начин изкуството в края на XIX в. и началото на XX в. е осмисляло Ориента – като действителна част от бита на хората на Балканите и като другоземен претекст в митове и предания. Изложбата е подредена хронологично, само че времето след Освобождението има своята логичност – историческа и художествена. В края на XIX век художниците рисуват битови подиуми с оптималната меродавност към детайла – неслучайно експозицията стартира с госпожица в македонска носия, нарисувана от Мърквичка . Пазари, чешми, църкви – през днешния ден всичко ни наподобява безусловно екзотично и далечно, колкото и на инцидентно попадналите по тези земи европейски пътешественици по това време. Мърквичка и Антон Митов са главните създатели, показани с творбите си в тази част от изложбата.
Постепенно историите за робството, турците и тяхната земя с нейните нрави и традиции получават статут на митове и в картините се появяват ханъми, одалиски и османлиите с присъщите чалми. Новият век разрешава на художниците да пътуват и претекстовете от Близкия и Далечния Изток стават част от спомените им от далечни и изцяло разнообразни земи. прекарва в Цариград шест месеца и картините, които рисува там, нямат нищо общо с по този начин добре познатите ни моми с ябълки и праскови и за мен са даже още по-впечатляващи.
След това се появява и носталгията. Пловдивският Куршум хан, от дълго време зарязан и след това съборен, е рисуван доста пъти от Цанко Лавренов и другите пловдивски художници единствено по скици или мемоари. Златю Бояджиев рисува голямата картина „ Имарет джамия “, откакто последната към този момент не съществува, само че той включва всички вероятни истории и традиции, свързани с джамията – върволици хора, от дълго време изчезнали във времето.
Всъщност в тази галерия има нещо, което липсва – преднамереност. Страх. Другият, индивидът от Ориента е съсед, човек друг, само че непосредствен. И е необичайно по какъв начин през днешния ден, когато всички сме дружно онлайн, другите са далечни, а Ориентът – непознат. Може би приказката, която тази прелестна галерия споделя, ще ни научи на нещо. Или ще ни го напомни – че Ориентът към момента е там, където стартира родината.
Заглавието е единствено един от детайлите, които вършат новата галерия в Софийската градска художествена наложителна за посещаване. Застанали на кръстопътя сред Изтока и Запада, сякаш все по-трудно се оправяме с салдото сред двете. в има за цел да покаже посредством творбите на български, гръцки, румънски и сръбски художници по какъв начин изкуството в края на XIX в. и началото на XX в. е осмисляло Ориента – като действителна част от бита на хората на Балканите и като другоземен претекст в митове и предания. Изложбата е подредена хронологично, само че времето след Освобождението има своята логичност – историческа и художествена. В края на XIX век художниците рисуват битови подиуми с оптималната меродавност към детайла – неслучайно експозицията стартира с госпожица в македонска носия, нарисувана от Мърквичка . Пазари, чешми, църкви – през днешния ден всичко ни наподобява безусловно екзотично и далечно, колкото и на инцидентно попадналите по тези земи европейски пътешественици по това време. Мърквичка и Антон Митов са главните създатели, показани с творбите си в тази част от изложбата.
Постепенно историите за робството, турците и тяхната земя с нейните нрави и традиции получават статут на митове и в картините се появяват ханъми, одалиски и османлиите с присъщите чалми. Новият век разрешава на художниците да пътуват и претекстовете от Близкия и Далечния Изток стават част от спомените им от далечни и изцяло разнообразни земи. прекарва в Цариград шест месеца и картините, които рисува там, нямат нищо общо с по този начин добре познатите ни моми с ябълки и праскови и за мен са даже още по-впечатляващи.
След това се появява и носталгията. Пловдивският Куршум хан, от дълго време зарязан и след това съборен, е рисуван доста пъти от Цанко Лавренов и другите пловдивски художници единствено по скици или мемоари. Златю Бояджиев рисува голямата картина „ Имарет джамия “, откакто последната към този момент не съществува, само че той включва всички вероятни истории и традиции, свързани с джамията – върволици хора, от дълго време изчезнали във времето.
Всъщност в тази галерия има нещо, което липсва – преднамереност. Страх. Другият, индивидът от Ориента е съсед, човек друг, само че непосредствен. И е необичайно по какъв начин през днешния ден, когато всички сме дружно онлайн, другите са далечни, а Ориентът – непознат. Може би приказката, която тази прелестна галерия споделя, ще ни научи на нещо. Или ще ни го напомни – че Ориентът към момента е там, където стартира родината.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ