Грандамата на пианото Елизабет Леонская: Най-важното докато свириш е силата на тишината
Наричат Елизабет Леонская " грандамата на пианото ". И от осъществяванията й, и от държанието й се усеща особена осведоменост и страст, присъщи за съветските аристократи. Но и огромна искреност. Родена в Тбилиси на 23 ноември 1945 година в руско-полско-еврейско семейство, получила висшето си обучение в Московската консерватория при най-хубавите музиканти и педагози, през 1978 година даровитата пианистка взема решение да емигрира от Съюз на съветските социалистически републики и да се откри в Австрия.
Талантът на Елизабет Леонская значително е повлиян от креативното ѝ съдействие с гениалния съветски пианист Святослав Рихтер, с който я свързва близко другарство чак до гибелта му през 1997. Той вижда нейните изключителни качества и способства за тяхното развиване освен като преподавател и ментор, само че и като театрален сътрудник. Сензационното ѝ показване на фестивала в Залцбург през 1979 година бележи началото на блестящата ѝ кариера на Запад.
Съвсем заслужено е да отбележим, че Елизабет Леонская съчетава в своите музикални тълкования най-красивото от източната и западната музикална просвета. Макар към този момент над 40 години да живее в града на Моцарт, Бетовен, Шуберт - Виена, световноизвестната пианистка показа пред Lupa.bg, че счита себе си за съветски музикант, за човек на съветската просвета с всичките й странности. „ Всяко време търси своя Бетовен и своя Шуберт и всяко потомство чува музиката малко по-различно заради обстоятелството, че манталитетът или вътрешният ни живот се трансформират “, счита популярната пианистка.
Във втората си татковина Австрия Елизабет Леонская е почетен член на Виенския Концертхаус. През 2006 година тя е удостоена с най-престижната австрийска премия за изключителни заслуги към културата на страната – Австрийския почетен кръст „ За просвета и изкуство “ първа степен. В Грузия е оповестена за „ Жрица на изкуството “ през 2016 година – най-високото художествено отличие в страната.
На 19 ноември Леонская дойде за повторно в България по покана на шефа на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров, с цел да гастролира още веднъж в зала " България " и да бъде солист в един показателен концерт. На 20 ноември пред многочислената аудитория бяха изпълнени два от най-красивите концерти за пиано и оркестър - от Едвард Григ и от Роберт Шуман.
Предния ден от летище София Елизабет Леонская се насочи напряко на подготовки със Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров. Същата вечер на среща с феновете на класическата музика от Филхармоничното общество в София тя показа своето удивление от класата на музикантите от националния филхармоничен оркестър.
Перфектният синхрон, гения и взаимното почитание сред диригент, солист и оркестър пролича прелестно по време на концерта на 20 ноември. Самата Елизабет Леонская показа пред Lupa.bg, че за нея най-важното е да се откри доверие сред солиста и диригента, както и че солистът би трябвало да се съобрази с ритъма на оркестъра. И в тази взаимна музикална игра фамозната пианистка сподели, че макар ярката си характерност е екипен състезател. И че даже дама на нейната възраст има забележителна сила и юношески дух.
Преди да се поклони на публиката Елизабет Леонская с присъщия й аристократизъм се поклони на оркестъра и благодари сърдечно на диригента. Тя държеше да се поклоня пред феновете в зала " България " постоянно дружно с маестро Найден Тодоров. А като жест към публиката, която дълго и прочувствено я приветства, Елизабет Леонская извърши два биса - първият бе пиеса от Клод Дебюси, а на втория дружно със Софийска филхармония и маестро Найден Тодоров тя изсвири втората част от концерта на Григ.
Преди концерта си в зала " България " Леонская бе общителна да отговори и на въпроси на Lupa.bg.
Впечатлена от професионализма на музикантите от Софийска филхармония Елизабет Леонская одобри поканата на шефа маестро Найден Тодоров за втори гастрол у нас, този път под негово дирижиране
- Г-жо Леонская, за повторно гостувате в България за взаимен оркестър със Софийска филхармония. Какво бихте споделили за българския народен филхармоничен оркестър?
- Залата ( " България ", б.а.) е чудесна и оркестърът е прелестен – доста професионален, всички имат сърца и слух.
- Защо избрахте да извършите два от най-красивите концерти за пиано и оркестър - от Едвард Григ и от Роберт Шуман?
- Винаги съпоставят тези два концерта, може би тъй като и двата са в ла минор. И двата са задоволително къси, само че само това е общото сред тях. Има и сходни механически моменти, само че характерът на двете творби е безусловно друг. Ако концертът на Григ е апотеоз и лирика за северната природа, то за концерта на Шуман може да се каже, че е бюргерска, интимна музика. И несъмнено, гениална. И двамата композитори са виртуозни по друг метод.
Втората част на концерта на Григ като че ли разказва положение на природата и е химн за природата, а втората част от концерта на Шуман е просто диалог сред двама души, които са доста близки. Третата част при Григ е норвежки танц, само че изключително впечатляваща е междинната част, когато ми се коства, че след дълги зимни месеци на сняг и мраз се появява първият безоблачен лъч или първият филиз цвете. Това е нещо, което ние, хората от юга, в никакъв случай не можем да разберем, тъй като при нас времето постоянно е хубаво.
Нека си спомним, че в Норвегия зимата е девет месеца и имаме девет месеца мрачевина, а по-късно идват три месеца светлина. Можем да се сложим в обстановката, в която виждаш първия лъч светлина. Последната част на концерта на Шуман за мен е безусловно изобретение, тъй като на доктрина тя би трябвало да е валс, а той доста се старае това да не проличава и в действителност цялата трета част звучи като марш. И това дава напълно друга сила.
- Как се трансформира вашата интерпретация на тези творби през годините и въздейства ли настроението ви по време на осъществяванията?
- Несъмнено се трансформира, само че по-скоро бих споделила, че се развива. Не мисля, че настроението оказва въздействие. Ние имаме ноти, ние сме интерпретатори. Ако съм в неприятно въодушевление и би трябвало да изсвирвам радостна музика, ще я извърша тъжно ли? В последна сметка аз имам нотен текст от композитора е това е свято нещо. Друг въпрос е, че когато се намираме в положение на афект - тогава свирим по-интензивно.
- Как започнахте да свирите на пиано?
- Майка ми настояваше да изсвирвам, както постоянно се случва. (усмихва се) Мама вярваше, че свиренето на пиано е най-подходящото занятие за едно момиче и тя вложи цялата си сила в моето музикално обучение. По време на войната родителите ми са се преместили от Одеса в Тбилиси. Бях късно дете - баща беше на 55, а мама на 43.
За майка ми аз бях въплъщение на вярата за нов живот, на бъдещето, за което самата тя толкоз мечтаеше. По време на Гражданската война тя губи обичаните си родители, пианото си и фантазиите си да стане музикант. А по време на Втората международна война бомба удря къщата й - цялото й имущество и документи изгарят. Мама доста обичаше музиката, по тази причина, към този момент живеейки в Тбилиси, тя стартира да дава уроци по пиано.
- Доколко страната, в която сте родена – Грузия и страната, в която сте приключили висшето си обучение – Русия, са повлияли за образуването ви като персона, като създател и музикант? Или пък за един музикант, който гастролира в целия свят не е значима националността, а той се усеща по-скоро космополитна персона?
- И Грузия, и Русия ми повлияха доста. За Грузия бих споделила, че там всеки е индивидуалист и счита, че е най-хубавият. Това от една страна е хубаво нещо. В Москва равнището е напълно друго, конкуренцията е мощна и там би трябвало да работиш доста, с цел да се докажеш. И двата момента за мен са доста значими.
Смятам себе си за човек на съветската просвета с всичките й странности, с любовта към кулинарията, към природата, литературата. В последна сметка приказвам на съветски език.
- Вие живеете в Австрия над четири десетилетия. Какво най-вече ви липсва от Русия и по кое време за последно имахте концерт там?
- Общуването с хората. Съвсем неотдавна свирих в Санкт Петербург – в края на септември. Но по никакъв начин не беше елементарно да отида там, защото няма самолети, летиш до Хелзинки, там се качваш на рейс и пътуваш седем часа, минавайки финландско-руската граница. Но да не се окайвам. Все отново Гьоте е ходил пеш от Франкфурт до Хайделберг.
- Какво ви даде Австрия?
- Много, тъй като това е друга просвета – доста висока просвета с обичаи. Най-трудното е да се адаптираш в тази просвета и да се чувстваш в нея като риба във вода. Руската просвета е прелестна, само че тя те движи по различен метод, в нея има друга вътрешна дисциплинираност, различен свят, друга артикулация. А по-късно попадаш във Виена измежду други велики композитори като Моцарт, Бетовен, Шуберт, Брамс. За благополучие във Виена музиката е неотменима част от живота и това е удивително.
- Г-жо Леонская, за какво напуснахте Съюз на съветските социалистически републики?
- Времето беше такова – всички напускаха Съветския съюз. Това беше епохата на Желязната завеса.
- Бихте ли разказали за вашето другарство и креативно съдействие с огромния пианист Святослав Рихтер.
- Приятелството е нещо, което не може да се сътвори преднамерено или просто по този начин. Между нас имаше голяма разлика в годините – 30 години. Ние бяхме студенти в Консерваторията и съвсем толкоз беше възрастта сред нас и нашите преподаватели професори. Разликата в годините бе толкоз огромна, че ти се коства, че са от различен свят. Сега като имам толкоз доста по-млади другари си споделям: „ Какво толкоз! ”
Напълно инцидентно попаднах в дома на Рихтер дружно с моя тогавашен брачен партньор цигуларя Олег Каган. Сприятелихме се и последователно нашето другарство се случи. Тези другарски връзки продължиха и след моето тръгване за чужбина.
Някой от нас може ли да каже какво е другарството? Това е някаква вътрешна връзка. За мен Рихтер беше господ. С младите той се държеше непретенциозно, снизходително и меко. Той имаше вродено качество – не правеше нищо, с цел да получи нещо, само че всички бяха подготвени да създадат всичко за него. Това беше обвързвано с неговата безспорна вътрешна непорочност и идеализъм.
Талантът на Елизабет Леонская значително е повлиян от креативното ѝ съдействие с гениалния съветски пианист Святослав Рихтер
- Кога се срещнахте за пръв път с Бродски и какво ви впечатли най-вече?
- В Ню Йорк. По това време всички се срещахме в Ню Йорк. Ерудицията, откритостта и този непрестанен огън, който като че ли извираше от него ме поразиха най-вече. Той беше доста топъл човек и се държеше сърдечно с всички.
- Как Йосиф Бродски ви посвети стихотворение?
- Аз тогава към момента не го познавах персонално. Йосиф Бродски беше доста непосредствен другар на моя другарка. И тя го помолила да ми посвети строфи. Той към този момент бе написал стихотворението " Bagatelle ", в което корабните платна бяха съпоставени с роял и моята другарка му споделила да го посвети на Лиза, т.е. на мен.
И Бродски ми го посвети. Дори първоначално той беше изписал семейството ми неверно – Лионская, а аз съм Леонская.
След това се срещнах с него и станахме близки. Всеки път, когато пътувах до Ню Йорк се виждах с него. Той бе талант, душа-човек и се държеше доста сърдечно. Бродски идваше и на моите концерти в Ню Йорк.
Поетът Йосиф Бродски посвещава стихове на Елизабет Леонская
- Интересна ли ви е реакцията на публиката в другите страни и усещате ли я, въпреки че сигурно, когато свирите се потапяте надълбоко в музиката?
- Публиката е друга и това е изцяло разбираемо. В другите страни, даже в другите градове маниерът на ръкопляскане е друг. Но това не значи нищо.
На север – примерно в Холандия или в Северна Германия публиката постоянно става на крайници, само че това не значи, че осъществяването е било феноменално. Това е традиция. Както доста вярно означи диригентът Джордж Солти – най-важното до момента в който свириш е качеството на тишината. За мен е тъкмо по този начин.
В Ню Йорк ръкопляскат мощно, само че даже не успяваш да отидеш до края на сцената и хората към този момент са си тръгнали. Но въпреки всичко е разбираемо – бързат за метрото, което е надалеч. Там нямат никакви обичаи да благодарят. Във Виена ръкопляскат доста дълго – ти излизаш, връщаш се, излизаш и отново се връщаш. В Германия приветстват не доста мощно, само че дълготрайно. Тези неща нямат изключително отношение към метода, по който свирим.
- Работили сте с най-различни диригенти – бихте ли споделили какво за вас е най-важно във връзката сред диригента и солиста и на какво най-вече държите в тези професионални взаимоотношения?
- Да чувстваш пулса на музиката. За солиста е доста значимо да помни, че всеки оркестър извършва звука по друг метод – да вземем за пример по-меко или пък по-остро. И в случай че примерно изсвирвам по един метод, не мога да изисквам 100 души да се преценяват с мен. Не се прави по този начин. Това е до опит. Старая се постоянно да се получава този синхрон. А що се отнася до взаимоотношенията с диригента - тук не приказваме за непосредственост, а за доверие – неговото доверие към мен и моето към жеста му и към метода, по който аз го тълкувам.
- Имате ли обичани творби?
- Всички са ми обичани. Във всички музикални произведения има смисъл и всички те са съчинени от гениални създатели. Аз съм някаква дребна мравка и няма по какъв начин да кажа: „ Аз не одобрявам това. ”
- Има ли произведение, което отказвате да свирите, тъй като не го усещате като ваше?
- Да и то по-скоро, тъй като се опасявам, че не бих могла да го изсвиря по метода, по който бих желала. И без това имам голям репертоар. Рихтер отхвърляше да извършва Петия концерт на Бетовен, тъй като е слушал осъществяването на Хенрих Нейгауз и смяташе, че по-добро от това просто не е допустимо да се реализира. Той свиреше Първи, Втори и Трети концерт на Бетовен, само че не и Петия.
- Госпожо Леонская, на мен персонално доста ми подхожда една ваша мисъл: " Никога не знаем: кой чува музиката по-добре – тези, които идват на концерта по дънки или тези, които идват с диамантена брошка. "
- Да възприемането на класическата музика и на музиката въобще не зависи от външния тип на индивида.
- Трябва ли специфична конфигурация, с цел да слушаш класическа музика и да я възприемаш? Примерно може ли да се слуша подобен вид музика, до момента в който шофираш в колата?
- В колата звукът няма да е същият, както примерно в зала или в случай че слушаш у дома. Но евентуално за хората, които в никакъв случай не вървят на концерт, по-добре е да карат на фона на класическа музика, в сравнение с фона на нещо друго. Моя другарка споделя, че няма нищо по-добро за поддържане на добра скорост от Голдберг вариациите на Бах.
По отношение на джинсите – това е въпрос на мода и на просвета. Това че някой е облечен по избран метод е обвързвано с модата, не с културата.
По-рано на концерти ходеше единствено висшето общество – мъжете идваха облечени в смокинги. Красиво е, когато музикантите от оркестъра излизат на сцената във фракове, някак си е тържествено, само че това не значи, че музиката ще звучи по-хубаво. Това зависи от работата. И това, че в този момент е съвременно всички да излизат с черни ризи или фланелки – това напълно не пречи на осъществяването.
Снимки: Софийска филхармония и
персонален списък на Елизабет Леонская
Талантът на Елизабет Леонская значително е повлиян от креативното ѝ съдействие с гениалния съветски пианист Святослав Рихтер, с който я свързва близко другарство чак до гибелта му през 1997. Той вижда нейните изключителни качества и способства за тяхното развиване освен като преподавател и ментор, само че и като театрален сътрудник. Сензационното ѝ показване на фестивала в Залцбург през 1979 година бележи началото на блестящата ѝ кариера на Запад.
Съвсем заслужено е да отбележим, че Елизабет Леонская съчетава в своите музикални тълкования най-красивото от източната и западната музикална просвета. Макар към този момент над 40 години да живее в града на Моцарт, Бетовен, Шуберт - Виена, световноизвестната пианистка показа пред Lupa.bg, че счита себе си за съветски музикант, за човек на съветската просвета с всичките й странности. „ Всяко време търси своя Бетовен и своя Шуберт и всяко потомство чува музиката малко по-различно заради обстоятелството, че манталитетът или вътрешният ни живот се трансформират “, счита популярната пианистка.
Във втората си татковина Австрия Елизабет Леонская е почетен член на Виенския Концертхаус. През 2006 година тя е удостоена с най-престижната австрийска премия за изключителни заслуги към културата на страната – Австрийския почетен кръст „ За просвета и изкуство “ първа степен. В Грузия е оповестена за „ Жрица на изкуството “ през 2016 година – най-високото художествено отличие в страната.
На 19 ноември Леонская дойде за повторно в България по покана на шефа на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров, с цел да гастролира още веднъж в зала " България " и да бъде солист в един показателен концерт. На 20 ноември пред многочислената аудитория бяха изпълнени два от най-красивите концерти за пиано и оркестър - от Едвард Григ и от Роберт Шуман.
Предния ден от летище София Елизабет Леонская се насочи напряко на подготовки със Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров. Същата вечер на среща с феновете на класическата музика от Филхармоничното общество в София тя показа своето удивление от класата на музикантите от националния филхармоничен оркестър.
Перфектният синхрон, гения и взаимното почитание сред диригент, солист и оркестър пролича прелестно по време на концерта на 20 ноември. Самата Елизабет Леонская показа пред Lupa.bg, че за нея най-важното е да се откри доверие сред солиста и диригента, както и че солистът би трябвало да се съобрази с ритъма на оркестъра. И в тази взаимна музикална игра фамозната пианистка сподели, че макар ярката си характерност е екипен състезател. И че даже дама на нейната възраст има забележителна сила и юношески дух.
Преди да се поклони на публиката Елизабет Леонская с присъщия й аристократизъм се поклони на оркестъра и благодари сърдечно на диригента. Тя държеше да се поклоня пред феновете в зала " България " постоянно дружно с маестро Найден Тодоров. А като жест към публиката, която дълго и прочувствено я приветства, Елизабет Леонская извърши два биса - първият бе пиеса от Клод Дебюси, а на втория дружно със Софийска филхармония и маестро Найден Тодоров тя изсвири втората част от концерта на Григ.
Преди концерта си в зала " България " Леонская бе общителна да отговори и на въпроси на Lupa.bg.
Впечатлена от професионализма на музикантите от Софийска филхармония Елизабет Леонская одобри поканата на шефа маестро Найден Тодоров за втори гастрол у нас, този път под негово дирижиране
- Г-жо Леонская, за повторно гостувате в България за взаимен оркестър със Софийска филхармония. Какво бихте споделили за българския народен филхармоничен оркестър?
- Залата ( " България ", б.а.) е чудесна и оркестърът е прелестен – доста професионален, всички имат сърца и слух.
- Защо избрахте да извършите два от най-красивите концерти за пиано и оркестър - от Едвард Григ и от Роберт Шуман?
- Винаги съпоставят тези два концерта, може би тъй като и двата са в ла минор. И двата са задоволително къси, само че само това е общото сред тях. Има и сходни механически моменти, само че характерът на двете творби е безусловно друг. Ако концертът на Григ е апотеоз и лирика за северната природа, то за концерта на Шуман може да се каже, че е бюргерска, интимна музика. И несъмнено, гениална. И двамата композитори са виртуозни по друг метод.
Втората част на концерта на Григ като че ли разказва положение на природата и е химн за природата, а втората част от концерта на Шуман е просто диалог сред двама души, които са доста близки. Третата част при Григ е норвежки танц, само че изключително впечатляваща е междинната част, когато ми се коства, че след дълги зимни месеци на сняг и мраз се появява първият безоблачен лъч или първият филиз цвете. Това е нещо, което ние, хората от юга, в никакъв случай не можем да разберем, тъй като при нас времето постоянно е хубаво.
Нека си спомним, че в Норвегия зимата е девет месеца и имаме девет месеца мрачевина, а по-късно идват три месеца светлина. Можем да се сложим в обстановката, в която виждаш първия лъч светлина. Последната част на концерта на Шуман за мен е безусловно изобретение, тъй като на доктрина тя би трябвало да е валс, а той доста се старае това да не проличава и в действителност цялата трета част звучи като марш. И това дава напълно друга сила.
- Как се трансформира вашата интерпретация на тези творби през годините и въздейства ли настроението ви по време на осъществяванията?
- Несъмнено се трансформира, само че по-скоро бих споделила, че се развива. Не мисля, че настроението оказва въздействие. Ние имаме ноти, ние сме интерпретатори. Ако съм в неприятно въодушевление и би трябвало да изсвирвам радостна музика, ще я извърша тъжно ли? В последна сметка аз имам нотен текст от композитора е това е свято нещо. Друг въпрос е, че когато се намираме в положение на афект - тогава свирим по-интензивно.
- Как започнахте да свирите на пиано?
- Майка ми настояваше да изсвирвам, както постоянно се случва. (усмихва се) Мама вярваше, че свиренето на пиано е най-подходящото занятие за едно момиче и тя вложи цялата си сила в моето музикално обучение. По време на войната родителите ми са се преместили от Одеса в Тбилиси. Бях късно дете - баща беше на 55, а мама на 43.
За майка ми аз бях въплъщение на вярата за нов живот, на бъдещето, за което самата тя толкоз мечтаеше. По време на Гражданската война тя губи обичаните си родители, пианото си и фантазиите си да стане музикант. А по време на Втората международна война бомба удря къщата й - цялото й имущество и документи изгарят. Мама доста обичаше музиката, по тази причина, към този момент живеейки в Тбилиси, тя стартира да дава уроци по пиано.
- Доколко страната, в която сте родена – Грузия и страната, в която сте приключили висшето си обучение – Русия, са повлияли за образуването ви като персона, като създател и музикант? Или пък за един музикант, който гастролира в целия свят не е значима националността, а той се усеща по-скоро космополитна персона?
- И Грузия, и Русия ми повлияха доста. За Грузия бих споделила, че там всеки е индивидуалист и счита, че е най-хубавият. Това от една страна е хубаво нещо. В Москва равнището е напълно друго, конкуренцията е мощна и там би трябвало да работиш доста, с цел да се докажеш. И двата момента за мен са доста значими.
Смятам себе си за човек на съветската просвета с всичките й странности, с любовта към кулинарията, към природата, литературата. В последна сметка приказвам на съветски език.
- Вие живеете в Австрия над четири десетилетия. Какво най-вече ви липсва от Русия и по кое време за последно имахте концерт там?
- Общуването с хората. Съвсем неотдавна свирих в Санкт Петербург – в края на септември. Но по никакъв начин не беше елементарно да отида там, защото няма самолети, летиш до Хелзинки, там се качваш на рейс и пътуваш седем часа, минавайки финландско-руската граница. Но да не се окайвам. Все отново Гьоте е ходил пеш от Франкфурт до Хайделберг.
- Какво ви даде Австрия?
- Много, тъй като това е друга просвета – доста висока просвета с обичаи. Най-трудното е да се адаптираш в тази просвета и да се чувстваш в нея като риба във вода. Руската просвета е прелестна, само че тя те движи по различен метод, в нея има друга вътрешна дисциплинираност, различен свят, друга артикулация. А по-късно попадаш във Виена измежду други велики композитори като Моцарт, Бетовен, Шуберт, Брамс. За благополучие във Виена музиката е неотменима част от живота и това е удивително.
- Г-жо Леонская, за какво напуснахте Съюз на съветските социалистически републики?
- Времето беше такова – всички напускаха Съветския съюз. Това беше епохата на Желязната завеса.
- Бихте ли разказали за вашето другарство и креативно съдействие с огромния пианист Святослав Рихтер.
- Приятелството е нещо, което не може да се сътвори преднамерено или просто по този начин. Между нас имаше голяма разлика в годините – 30 години. Ние бяхме студенти в Консерваторията и съвсем толкоз беше възрастта сред нас и нашите преподаватели професори. Разликата в годините бе толкоз огромна, че ти се коства, че са от различен свят. Сега като имам толкоз доста по-млади другари си споделям: „ Какво толкоз! ”
Напълно инцидентно попаднах в дома на Рихтер дружно с моя тогавашен брачен партньор цигуларя Олег Каган. Сприятелихме се и последователно нашето другарство се случи. Тези другарски връзки продължиха и след моето тръгване за чужбина.
Някой от нас може ли да каже какво е другарството? Това е някаква вътрешна връзка. За мен Рихтер беше господ. С младите той се държеше непретенциозно, снизходително и меко. Той имаше вродено качество – не правеше нищо, с цел да получи нещо, само че всички бяха подготвени да създадат всичко за него. Това беше обвързвано с неговата безспорна вътрешна непорочност и идеализъм.
Талантът на Елизабет Леонская значително е повлиян от креативното ѝ съдействие с гениалния съветски пианист Святослав Рихтер
- Кога се срещнахте за пръв път с Бродски и какво ви впечатли най-вече?
- В Ню Йорк. По това време всички се срещахме в Ню Йорк. Ерудицията, откритостта и този непрестанен огън, който като че ли извираше от него ме поразиха най-вече. Той беше доста топъл човек и се държеше сърдечно с всички.
- Как Йосиф Бродски ви посвети стихотворение?
- Аз тогава към момента не го познавах персонално. Йосиф Бродски беше доста непосредствен другар на моя другарка. И тя го помолила да ми посвети строфи. Той към този момент бе написал стихотворението " Bagatelle ", в което корабните платна бяха съпоставени с роял и моята другарка му споделила да го посвети на Лиза, т.е. на мен.
И Бродски ми го посвети. Дори първоначално той беше изписал семейството ми неверно – Лионская, а аз съм Леонская.
След това се срещнах с него и станахме близки. Всеки път, когато пътувах до Ню Йорк се виждах с него. Той бе талант, душа-човек и се държеше доста сърдечно. Бродски идваше и на моите концерти в Ню Йорк.
Поетът Йосиф Бродски посвещава стихове на Елизабет Леонская
- Интересна ли ви е реакцията на публиката в другите страни и усещате ли я, въпреки че сигурно, когато свирите се потапяте надълбоко в музиката?
- Публиката е друга и това е изцяло разбираемо. В другите страни, даже в другите градове маниерът на ръкопляскане е друг. Но това не значи нищо.
На север – примерно в Холандия или в Северна Германия публиката постоянно става на крайници, само че това не значи, че осъществяването е било феноменално. Това е традиция. Както доста вярно означи диригентът Джордж Солти – най-важното до момента в който свириш е качеството на тишината. За мен е тъкмо по този начин.
В Ню Йорк ръкопляскат мощно, само че даже не успяваш да отидеш до края на сцената и хората към този момент са си тръгнали. Но въпреки всичко е разбираемо – бързат за метрото, което е надалеч. Там нямат никакви обичаи да благодарят. Във Виена ръкопляскат доста дълго – ти излизаш, връщаш се, излизаш и отново се връщаш. В Германия приветстват не доста мощно, само че дълготрайно. Тези неща нямат изключително отношение към метода, по който свирим.
- Работили сте с най-различни диригенти – бихте ли споделили какво за вас е най-важно във връзката сред диригента и солиста и на какво най-вече държите в тези професионални взаимоотношения?
- Да чувстваш пулса на музиката. За солиста е доста значимо да помни, че всеки оркестър извършва звука по друг метод – да вземем за пример по-меко или пък по-остро. И в случай че примерно изсвирвам по един метод, не мога да изисквам 100 души да се преценяват с мен. Не се прави по този начин. Това е до опит. Старая се постоянно да се получава този синхрон. А що се отнася до взаимоотношенията с диригента - тук не приказваме за непосредственост, а за доверие – неговото доверие към мен и моето към жеста му и към метода, по който аз го тълкувам.
- Имате ли обичани творби?
- Всички са ми обичани. Във всички музикални произведения има смисъл и всички те са съчинени от гениални създатели. Аз съм някаква дребна мравка и няма по какъв начин да кажа: „ Аз не одобрявам това. ”
- Има ли произведение, което отказвате да свирите, тъй като не го усещате като ваше?
- Да и то по-скоро, тъй като се опасявам, че не бих могла да го изсвиря по метода, по който бих желала. И без това имам голям репертоар. Рихтер отхвърляше да извършва Петия концерт на Бетовен, тъй като е слушал осъществяването на Хенрих Нейгауз и смяташе, че по-добро от това просто не е допустимо да се реализира. Той свиреше Първи, Втори и Трети концерт на Бетовен, само че не и Петия.
- Госпожо Леонская, на мен персонално доста ми подхожда една ваша мисъл: " Никога не знаем: кой чува музиката по-добре – тези, които идват на концерта по дънки или тези, които идват с диамантена брошка. "
- Да възприемането на класическата музика и на музиката въобще не зависи от външния тип на индивида.
- Трябва ли специфична конфигурация, с цел да слушаш класическа музика и да я възприемаш? Примерно може ли да се слуша подобен вид музика, до момента в който шофираш в колата?
- В колата звукът няма да е същият, както примерно в зала или в случай че слушаш у дома. Но евентуално за хората, които в никакъв случай не вървят на концерт, по-добре е да карат на фона на класическа музика, в сравнение с фона на нещо друго. Моя другарка споделя, че няма нищо по-добро за поддържане на добра скорост от Голдберг вариациите на Бах.
По отношение на джинсите – това е въпрос на мода и на просвета. Това че някой е облечен по избран метод е обвързвано с модата, не с културата.
По-рано на концерти ходеше единствено висшето общество – мъжете идваха облечени в смокинги. Красиво е, когато музикантите от оркестъра излизат на сцената във фракове, някак си е тържествено, само че това не значи, че музиката ще звучи по-хубаво. Това зависи от работата. И това, че в този момент е съвременно всички да излизат с черни ризи или фланелки – това напълно не пречи на осъществяването.
Снимки: Софийска филхармония и
персонален списък на Елизабет Леонская
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ