Сега нямам, но когато имам, ще ви върна 2.30 лв. Трогателната история на един дядо, която разтърси България
Накъдето и да завъртим взор из страната ни, няма по какъв начин да ни убегне, че доста хора живеят оскъдно. Особено възрастните. Трябва да сме или доста заблудени, или безусловно цинични, с цел да твърдим (или даже да вярваме) на приказките на политиците за нарасналото качество на живот (в някакви неприложими към всекидневния обичай проценти). Но в случай че въпреки всичко има и такива хора – ето на каква история се натъкнахме в интернет. Разказва я Марко Екмеди, а думите му могат безусловно да заседнат в гърлото ви. Защото разказват мизерията и тъгата в България в цялата им мрачна реалност. Действието се развива в магазин. На опашката пред Марио стои дъртак, очевидно над 80 години. Идва неговият ред. Продуктите на лентата нито са доста, нито изключително скъпи. Два домата, тиквички, кило брашно, кило захар. Няколко дребни нещица. Сметка – 9,80 лв.. Старецът бърка в портмонето, вади всичко, отново бърка… парите не доближават. „ Съжалявам, не е задоволително, трябват още 2,30 “, споделя продавачът. И предлага услужливо: „ Просто оставете нещо, откажете го. “
Старецът продължава да бърка по джобове и приказва, сякаш на себе си: „ Няма потребност да се прибирам вкъщи, това бяха последните… “ Изглежда в захлас и не схваща какво се случва към него. „ Намесих се – продължава описа си Марко. – Направих най-нормалното нещо, просто доплатих изчезналите 2,30 лв.. Изведнъж старецът сякаш се разсъни и запита кое тъкмо да остави в магазина, с цел да му излезе сметката. “ Касиерът прецизира, че всичко е оправено и посочва господин Екмеди. А старецът го изчаква и него да завърши с извършването на покупки. И му споделя: „ Господине, благодаря Ви. Но на мен това в никакъв случай не ми се е случвало. Моля ви, оставете ми адреса или телефона си, с цел да мога да ви върна 2,30 лв., когато имам опция. “ „ Не, не, няма потребност, просто още има положителни хора и това е значимо “, отвръща неудобно Марко. А дядото прави финален опит: „ Поне елате у дома, едно кафе да ви почерпя. “ Няма потребност. Двамата си стискат ръцете. „ Как се казваш, дете? “, пита дядото. „ Казвам се Марко и съм от Милано. И до момента в който съм жив, ще Ви помня “, дава отговор впечатленият Екмеди.
