На Валери Жаблянов му се наложи, макар и през зъби,

На Валери Жаблянов му се наложи, въпреки и през зъби, да твърди, че оповестяването на Народния съд за „ належащо и неизбежно правораздаване ” е персонално мнение. Независимо че беше част от публично публикувано Обръщение на Изпълнителното бюро на Българска социалистическа партия. Очевидно стана, че е изработен гаф, сравним по мащабите си с „ Демокрацията ни лиши доста ” на Корнелия Нинова или дето сме били 80 % дебили съгласно Иво Христов . И с цел да не падне отговорността върху партията (по добре познатия фасон от годините на комунизма), трябваше да я поеме обособен неин член.

Гафът обаче надалеч не се състои в оценка, която се разминава с груповите настройки, а в изричането им на глас. Показа, че Българска социалистическа партия продължава и до през днешния ден да оправдава най-кървавите репресии на предшественичката си, да ги приема за исторически нужни. И не е ясно по кое време ще реши, че историята отново я е изправила пред такава нужда.

Ако не беше по този начин, най-малко щеше да употребява мотива да каже с какво нейната позиция за Народния съд е по-различна от персоналното мнение на Жаблянов. Можеше даже да си напомни епизода от личната си история, в който Георги Димитров от Москва с телеграми диктува на правосъдните сформира: „ никой не би трябвало да бъде оневинен “ и „ никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят каквато и да е роля “. Тогава щеше да се разбере, че въпросът не е в това дали Народният съд е бил нужен и неминуем, а в това, че той изобщо не е бил съд, тъй като присъдата (обикновено смърт) е предхождала процесите. И да го назоваваме през 2018-а правораздаване е подигравка с паметта – и на жертвите му, и на нацията.

Явно е, че обръщението, станало след това мнение, е резултат от изнервеността, че най-сетне събитията от тези времена няма да се преподават в учебно заведение като храбър антифашистки епос, а като незаконна кавга с политически съперници, или просто с такива, които мислят друго.

Децата ще схванат, че хората през соца добре са знаели, че са жертва на историческа безсмислица, освен това напълно не нужна и неизбежна, и единствено са я чакали да свърши. А по-смелите по разнообразни способи са се борили с нея и са се опитвали да ускорят края й.

ГЕРБ, както можеше да се чака, отстъпи и за Истанбулската спогодба . Политическите пасиви в тази ситуация обаче са надалеч по-големи, в сравнение с наподобяват. Защото не става дума просто за един европейски документ, а за следващия опит християнските полезности да бъдат изнесени от Европа и Европейски Съюз по Православната дъга.

Това е остаряла „ хибридна хватка ”, която би трябвало да накара хората тук да мислят, че животът там е извратен, някаква демократична оргия, в която мъжете не са мъже, дамите не са дами, а децата от дребни ги принуждават да стават хомосексуалисти.

Нека си спомним, че при започване на прехода сходно беше отношението към мощното тогава дясно. Левите, когато усетиха, че губят идейната борба с него, гледаха да изкарат водачите му гейове. Така хем обществено постановяваха хомосексуализма като отрицателен етикет, хем го лепяха върху политическите си съперници, с цел да ги компрометират. Но това са дребните цели на хибридната хватка, огромната е да излезе, че предмодерни шуро-баджанашки общества като нашето са по-морални от развитите. Че баш ние сме носители на християнските полезности.

Те обаче оцеляват в модерния свят единствено тъй като още има кой да ги трансформира в част от него, вместо да ги употребява като формалистичен укор към желанието на днешните християни да уголемяват териториите на мисленето, свободата и толерантността си.

*Коментарът на доцент Г. Лозанов е от авторското му предаване  " Необичайните обвинени " по телевизия Bulgaria ON AIR.