На 27 февруари 1870 г. със султански ферман е учредена

На 27 февруари 1870 година със султански ферман е учредена Българската екзархия, възприета от властта за формален представител на българския народ в Османската империя.

Османските завоевания от края на ХIV и началото на ХV в. освен унищожават българската държавност, само че и нанасят тежък удар върху българската православна черква. В хода на своето опустошително настъпление османците разграбват и унищожават десетки църкви и манастири. Духовенството е подложено на гонене, а някои от християнските храмове са превърнати в джамии. В изключително тежка обстановка изпада Търновската патриаршия, която вследствие на политическата уязвимост на Българската страна губи част от епархиите си още през 70-те и 80-те години на ХIV в. Малко след завладяването на Търново (1393 г.) патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир, а по рекомендация на константинополския патриарх делата на българската черква са поети краткотрайно от митрополита на Молдова Йеремия. Постепенно Цариградската патриаршия съумява да подчини всички епархии на Българска патриаршия, като това става дефинитивно съгласно някои откриватели към 1402 година, съгласно други – сред 1410-1416 година, а съгласно трети – до 1439 година

По същото време съществени тествания претърпява и православието в тези български земи, които в навечерието на османското завладяване са включени в диоцеза на Охридската архиепископия. За разлика от Търновската патриаршия обаче Охридската архиепископия не е унищожена и когато Сръбската патриаршия прекратява съществуването си, южните й епархии се причисляват непринудено към Охридската черква. Новото статукво се резервира до възобновяване на самостоятелната Сръбска патриаршия през 1557 година, когато Скопската, Софийската, Кюстендилската и Самоковската епархии се причисляват към нея.

След окончателното заличаване на Византийската империя Вселенската патриаршия в Цариград получава статут на единствен формален представител на православното население в Османската империя. Специално законодателство регламентира запазването на остарялата система на църковни налози и такси и дава право на Цариградската патриаршия свободно да употребява църковното си и манастирско имущество. На нея й е разрешено и да управлява духовния живот на подвластното християнско население. Така, към средата и през втората половина на ХV в., се основават действителни предпоставки за последователното свестяване на православието. Епархийската мрежа стартира последователно да действа обикновено, възобновени са и редица манастирски средища. Активизира се духовното другарство с Московската патриаршия, възраждат се някои от старите книжовни центрове. Осезаемо нараства въздействието на духовенството в публичния живот и на българите, за които активността на Патриаршията става значим фактор за запазване на православната им религия. През ХV-ХVII в. Цариградската патриаршия не организира проведена и целенасочена активност за асимилация на българите.

През интервала на Ранното възобновление обаче в отношението на Цариградската патриаршия по отношение на българското население настъпват основни промени. Постепенно ръководството на църковните каузи минава в ръцете на така наречен фанариотско съсловие, което употребява властта си само за персонално облагодетелстване. Откупването на църковни постове (т.нар. симония) се трансформира в повсеместна процедура. Корупцията измежду духовенството придобива необятни размери. Рязко се покачват и събираните от подвластното християнско население църковни налози и такси.

В рамките на гръцките възрожденски процеси необятно разпространяване получава концепцията за възобновяване на тогавашната Византийска империя. Оформена през ХIХ в. като цялостна теория под името “мегали идея”, тя е възприета от Цариградската патриаршия като самобитна стратегия за елинизиране на православното население в Османската империя. Патриаршията подхваща намерено нахлуване против всевъзможни прояви на национална равноправност на българи и сърби. Така през 1766 година е унищожена Сръбската Ипекска патриаршия, а през 1767 година е отнета независимостта и на Охридската архиепископия. Проф. Николай Генчев обобщава по какъв начин по този метод България губи изцяло своята духовна автономия. Всички български епархии попадат под директната власт на Вселенската патриаршия.

В идващите десетилетия стартира развой на засилено и неприкрито гърцизиране на църковните каузи на балканските нации. Висшият клир, формиран най-вече от гръцки духовници, поставя огромни старания за налагането на гръцкия език като водещ в църковните служби и епархийското ръководство, в книжовността и просветата, в стопанския живот на българите. През 1819 година патриарх Григорий V изготвя даже особено окръжно, в което задължава всички архиереи да бдят за разпространяването на гърцизма измежду православното население на Османската империя. Над формиращата се възрожденска интелигенция и буржоазия надвисва сериозна заплаха от културна и национална асимилация. Засилва се и данъчният произвол от страна на духовенството. Всичко това освен че поражда напрежение в връзките сред българското население и гръцкия клир, само че и основава действителни предпоставки за развиването на един нескончаем българо-гръцки църковен спор.

Опасността от експлоадирането на сходен спор е доловена още от Паисий Хилендарски, който в своята “История славянобългарска” (1762 г.) отделя особено внимание на казуса за историческата орис на самостоятелната българска черква и обрисува отрицателните последствия върху възраждащото се българско общество от духовната агресия на гърцизма. В края на ХVIII и началото на ХIХ в. Софроний Врачански също се пробва да противодейства на асимилаторската политика на Цариградската патриаршия по отношение на българите. Като врачански свещеник той организира дейна активност за налагане на българския език в църковната работа. Така още от самото си начало битката на българите против Цариградската патриаршия придобива ясно изразен политически темперамент. Първите прояви на проведена опозиция против гръцкото духовенство обаче датират едвам от 20-те години на ХIХ в.

През 1821 година за митрополит в Търново е назначен Иларион Критски. Според наложената от фанариотите процедура, новият митрополит може да събере еднократна помощ от всички подчинени му селища. Врачанският свещеник Методий заплаща желаната от неговата епархия сума, само че след това взема решение да си възвърне парите посредством изключително облагане на всички локални християни. Населението се опълчва на следващото архиерейско безчинство и ръководената от авторитетния търговец Димитраки Хаджитошев врачанска община отхвърля да възвърне желаните от Методий пари. Отношенията сред епископа и българските първенци внезапно се утежняват и доста скоро се стига до несклоняем спор.

През 1824 година Димитраки Хаджитошев сформира ревю срещу Методий и желае неговото премахване. През 1826 година той даже уговаря живеещия в Букурещ Гаврил Бистричанин да застане отпред на врачанската епархия, само че замисълът се проваля, защото Димитраки Хаджитошев е набеден пред турските управляващи и скрито посечен във Видин.

Подобен спор през 20-те години на ХIХ в. поражда и в Скопие, където българското население намерено се надига против гръцкия епископ Ананий. След продължителна битка и благодарение на локалния турски шеф през 1828 година Ананий е заменен. Конфликтът обаче не стихва, тъй като и новопристигналият митрополит бързо се популяризира с беззаконията си. Тогава популацията отхвърля да заплаща църковните си налози и желае от Патриаршията да им назначи за архиерей българин.

В началото на 30-те години на ХIХ в. сходни претенции към Цариград насочва и самоковското население, което упорства за епископ в града да бъде назначен Неофит Рилски. През 1836 година представители на Старозагорската, Новозагорската и Казанлъшката сподели също желаят за свещеник българин.

Под въздействието на тези фактори в края на 30-те години на ХIХ в. се основават действителни предпоставки за пораждане на най-масовото придвижване в доосвобожденската ни история – придвижването за църковно-национална самостоятелност. То протича в два съществени стадия. Първият обгръща времето от така наречен “търновски” събития от края на 30-те години на ХIХ в. до началото на Кримската война (1853-1856 г.), а вторият – от края на Кримската война до основаването на Българската екзархия.

Църковната битка през Възраждането е обект на многочислени изявления и проучвания, първите от които се появяват още преди Освобождението. Най-голяма научна стойност обаче имат трудовете на Николай Генчев, Тодор Бурмов, Гаврил Кръстевич, Михаил Арнаудов, Петър Ников, Зина Маркова, Олга Тодорова, Иван Снегаров, Иван Шишманов и други С огромна историографска стойност е книгата на Тончо Жечев “Българският Великден или пристрастеностите български”.

Началото на проведеното църковно-национално придвижване се свързва с така наречен “търновски” събития. През 1838 година умира търновският митрополит Иларион Критски. Грък по генезис, той е представител на това крило в Цариградската патриаршия, което води по-умерена политика по отношение на българското население. С неговото име се свързва освещаването на Габровското учебно заведение през 1835 г.; по негова самодейност за преподавател в това учебно заведение е притеглен Неофит Рилски. Пак той поддържа развиването на новобългарската култура и в други селища на Търновската митрополия. След гибелта му обаче за митрополит в Търновско е назначен Панарет – характерен представител на корумпираните фанариотски среди в Цариград. Още с първите си дейности той провокира неодобрението на българското население и локалните първенци стартират да вършат действия за неговата подмяна. От името на 16 кази от Търновската епархия са формирани изложби до Патриаршията, в които се изисква отзоваването на Панарет и назначението на неговото място на Неофит Бозвели (1785-1848).

Роден в Котел, към 1810 година той се замонашава в Хилендарския манастир, след което отпътува за Свищов, където се отдава на книжовна и учителска активност. След като посещава за малко Сърбия, Неофит се открива още веднъж в Търновско, където обикаля разнообразни селища и манастири и с патриотичните си проповеди разбужда националното схващане на българите. Това бързо му печели славата на просветник и заслужен национален лидер в битката против гръцкото духовенство.

През пролетта на 1839 година трима пратеници на Търновската епархия отпътуват за Цариград, с цел да разкрият пред държавното управление и Патриаршията злоупотребите на Панарет и да изискат на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели. В последна сметка Панарет е отхвърлен, само че чиновниците на Патриаршията съумяват да подкупят пратениците и за митрополит в Търново е назначен различен гърк – Неофит Византиос, а Бозвели е избран за негов протосингел.

Малко след идването на Неофит Византиос в Търново връзките на новия епископ с българското население се изострят и Неофит Бозвели отхвърля да извършва отговорностите си на протосингел. Несъгласен с дейностите на владиката, той се открива в Лясковския манастир, което се пояснява от турските управляващи като непокорство и през 1841 година Неофит Бозвели е задържан и изпратен на изгнание в Света гора.

През 1844 година той се завръща от заточението и се открива в Цариград с желанието да трансформира столичния град в център на битката против Патриаршията. По това време в Цариград живеят към 30-40 хиляди българи, множеството от които се занимават с търговия, занаятчийство, градинарство. Сред богатите цариградски българи се открояват братята Тъпчилещови, братя Моравенови, Никола Сапунов, Никола Вълкович и други Особено авторитетен е българският абаджийски еснафин, който, като се изключи че разполага със солидни материални благоприятни условия, се радва и на благоволението на висшите османски служители.

Неофит Бозвели преценя, че Цариград предлага извънредно удобни условия за продължение на битката с Патриаршията. Според него пред погледа на европейската дипломация и, възползвайки се от реформаторските обещания на Високата врата, българите могат изцяло легално да се самоорганизират и да подхващат дейни дейности за възобновяване на самостоятелната българска черква. За малко време Неофит Бозвели намира съидейници и разпростира дейна агитация измежду цариградската българска колония. Съществена помощ в тази тенденция му оказва Иларион Макариополски, който се изявява като най-ревностният почитател на Бозвели.

Иларион Макариополски (1812-1875), чието светско име е Стоян Михайловски, е роден в Елена. Получава солидно за времето си обучение – в началото в родния си град, по-късно в гръцкото учебно заведение в Арбанаси и в Карея. Замонашава се в Хилендарския манастир през 1832 година, след което продължава образованието си в известната школа на Теофилос Каирис на о. Андрос. Три години учи и в реномираната Атинска гимназия. Близък другар на Георги Раковски, през 1841 година той взе участие интензивно в активността на Македонското революционно сдружение. След идването на Неофит Бозвели в Цариград, Иларион Макариополски се причислява към него и двамата се обрисуват като водачи на локалната българска колония.

През есента на 1844 година, със съдействието на полския сътрудник в Цариград Михаил Чайковски, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски връчват на Високата врата меморандуми, в които излагат настояванията на българите. Те имат програмен темперамент, защото в тях залягат главните възгледи на Бозвели по българския църковен въпрос, които предопределят насоките на развиване на църковно-националното придвижване през целия му първи стадий.

Убеден, че разногласието с Патриаршията може да бъде решен единствено благодарение на турското държавно управление, Неофит Бозвели упорства пред Портата българите да имат архиереи единствено от своята националност, които да се назначават след избирането им от съответните епархии. В двата меморандума се желае позволение българите свободно да откриват свои учебни заведения, да печатат книги и вестници на родния си език, да се разреши построяването на българска черква в Цариград, да се основат смесени българо-турски съдилища, да се сформира българска делегация, която независимо да показва българския народ пред Високата врата и пред Патриаршията.

Турското държавно управление гледа благосклонно и на двата меморандума, което дава съображение на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да подхващат нови начинания. През пролетта на 1845 година те са публично упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги съставляват по всички въпроси на “вярата”. Веднага по-късно Бозвели подава нов спомен до Високата врата, в който разобличава злоупотребите на гръцкото духовенство и още по-ясно излага българските претенции. В новия документ той слага за първи път и въпроса за строго фиксиране на заплатите на архиереите.

Активната активност на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, както и все по-видимото ангажиране на авторитетните цариградски българи в църковния спор, принуждава Патриаршията да вземе ответни ограничения. Първоначално тя се пробва да завоюва Бозвели, предлагайки му митрополитски пост, само че когато този ход на дава резултат Бозвели и Макариополски са заточени в Атон. По време на това свое второ изгнание Неофит Бозвели умира (1848 г.).

След заточаването на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски цариградските българи концентрират напъните си към издействане на позволение за построяването на български църковен храм в турската столица. В края на 1847 година еснафите в Цариград дават пълномощие на Александър Екзарх (1810-1891) и той възобновява настояването за българска черква пред великия везир и пред патриарха. Впоследствие в договарянията се включва и Никола Сапунов – първомайстор на абаджийския еснафин, само че Патриаршията изрично отхвърля да даде единодушието си. При това състояние цариградските българи се обръщат за помощ към своя авторитетен съотечественик Стефан Богориди, който се употребява с доверието на самия султан. След намесата му Абдул Меджид издава през лятото на 1849 година специфичен ферман и с доброволния труд на цариградските българи за малко време е издигнат параклисът “Св. Стефан”. Тържественото освещаване става на 9 октомври 1849 година, а ръководството на храма е поето от настоятелството на цариградската българска община.

Успоредно с работата по откриването на българската черква в турската столица, цариградската колония се заема с реализирането и на останалите точки от програмата на Неофит Бозвели. През 1848 година Иван Богоров стартира да издава общобългарски вестник под името “Цариградски вестник”. Пак в столицата е основано и учебно заведение за български духовници, а в патриаршеската типография стартират да се печатат книги на български език. През 1851 година цариградската колония провежда и представително заседание, на което е определено 24-членно настоятелство. Всичко това спомага за подсилване на престижа на цариградската българска община и за действителното й преобразяване в управителен център на църковно-националното придвижване.

Междувременно битката против гръцкото духовенство се разраства в цялата страна и през 40-те и 50-те години на ХIХ в. обгръща Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско, Самоковско, Хасковско, Софийско, Одринско. Повсеместно българските общини се опълчват на корумпираните гръцки владици и упорстват за тяхната подмяна с български духовници. В спора с Патриаршията се намесва и емиграцията в Русия и Влашко. Църковният спор притегля вниманието и на великите сили, като най-активна позиция по него заемат Русия и Франция.

Още при първите по-сериозни конфликти сред българското население и гръцкото духовенство, съветската дипломация намерено поддържа Вселенската патриаршия, защитавайки тезата за единството на православието. Позицията на Русия не се трансформира чак до следата на 60-те години на ХIХ в. Франция пък ловко се възползва от разгарящата се българо-гръцка свада и съумява осезаемо да разшири своето културно-политическо присътвие на Балканите. Въпреки че стратегическите ползи на Франция са свързани най-много с разпространяването на католицизма измежду православното население на Османската империя, през 1849 година френската дипломация предлага на Високата врата да предприеме радикални промени, включващи възобновяване на самостоятелната българска черква. През 1844 година френското посолство влиза в контакт с Неофит Бозвели и Иларион Макариополски по отношение на подготвянето на меморандумите до държавното управление на Османската империя.

Избухването на Кримската война довежда до краткотрайно затихване на българо-гръцкия църковен спор. Едва след прекратяването на бойните дейности, когато ситуацията в балканските провинции на Османската империя се възстановява, спорът с Цариградската патриаршия се възобновява, освен това с още по-голяма мощ.

Първият повод за възобновяване на битката идва като реакция на следващия новаторски акт на Високата врата – Хатихумаюна от февруари 1856 година В този документ, обнародван под натиска на западните велики сили, Абдул Меджид се ангажира да продължи модернизирането на Империята, като дава обещание да подсигурява равни благоприятни условия на всички свои жители. Особено значение за българите има желанието на султана да се разреши на всяка християнска общественост да излъчи от своите среди представителна комисия, с която Портата да разиска съответните промени в църковните каузи, тъй че да се подсигуряват правата на всички.

Възползвайки се от залегналите в Хатихумаюна обещания, цариградските българи незабавно изготвят адрес до султана, в който желаят да се позволи на българите сами да избират архиепископ, да имат свои съдилища и свои представители пред Високата врата. В края на 1856 година българската община в Цариград приканва всички български общини да изберат и изпратят свои представители, които да поднесат на турското държавно управление прошения за независима българска черква. В началото на 1857 година огромните общини изпращат свои избраници, които дружно с представителите на цариградската община образуват общо българско посланичество, наброяващо към 40 души. Измежду членовете му изпъкват Петко Славейков, Иван Гешов, х. Николи, братя Тъпчилещови, Стоян Чомаков и други Веднага след сформирането си представителството изготвя към 60 прошения до Високата врата, в които категорично се упорства за възобновяване на самостоятелната българска черква.

Патриаршията отхвърля българските претенции, заради което в края на 50-те години стартира фрапантна акция за изпъждане на гръцките духовници и за признание на ръкоположения през 1858 година български епископ Иларион Макариополски за лидер на българската черква. Според проф. Николай Генчев център на това ново надигане е Пловдив, където българите с въоръжени средства прогонват гръцките духовници и постановат църковнославянското свещенодействие.

При по този начин създалото се състояние Портата заема ролята на медиатор за решаването на разногласието и принуждава патриарха да свика специфичен църковен събор. След съвсем едногодишно отсрочване съборът е открит през октомври 1858 година, като в неговите съвещания вземат участие единствено трима българи. По време на полемиките са отхвърлени всички български претенции и в последна сметка съборът приключва без да бъде реализиран компромис.

Непремиримата позиция на Цариградската патриаршия поражда непринудено неодобрение в българските епархии, като изключително мощни са реакциите в Търново, Елена, Габрово, Дряново, Пловдивско, Старозагорско, Шуменско, Видинско и други

При по този начин създалата се обстановка по-радикалните дейци в Цариград замислят така наречен Великденска акция, която има за цел да докара до намерено разкъсване с Патриаршията. На 3 април 1860 година по време на тържествената великденска работа в църквата “Св. Стефан” Иларион Макариополски не загатва името на гръцкия патриарх. Според църковните догми това значи отменяне властта на патриарха.

Примерът на цариградските българи е последван и в по-големите селища из страната. Така една след друга българските общини се отхвърлят от гръцките си владици и признават за собствен църковен глава Иларион Макариополски. През 1861 година Патриаршията взема решение да се разправи с водачите на църковното придвижване и заточва Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.

Тези събития изострят до краен лимит връзките сред българи и гърци и дават шир за открита интервенция на великите сили в хода на църковно-националното придвижване. Русия продължава да поддържа Патриаршията, пробвайки се да резервира единството на православието в Османската империя. Постепенно обаче, вследствие на обективната информация, предоставяна на държавното управление от посланика в Цариград ген. Николай Игнатиев и от съветския вицеконсул в Пловдив Найден Геров, Русия стартира да трансформира своята позиция и от средата на 60-те години на ХIХ в. приема да посредничи за намирането на компромисно решение на българо-гръцкия църковен спор.

В годините след Кримската война все по-голямо внимание на българския църковен въпрос отделя и Франция. Опитвайки се да обезврежда обичайното мощно съветско въздействие измежду българите, френската дипломация залага на така наречен униатско придвижване. Подкрепяни от френските католически мисионери, българските униати, отпред с Драган Цанков, стартират концепцията за прекосяване в лоното на Римокатолическата черква като най-безболезненото средство за решение на църковния спор. През 1859 година те стартират да издават и собствен вестник под името “България”. След Великденската акция Драган Цанков разпростира доста дейна агитация и съумява да притегли забележителен брой последователи. Окуражени от триумфа, ръководителите на униатското придвижване провеждат на 18 декември 1860 година в Цариград обществено връчване на молба до папата и още същия ден актът за присъединение на българската черква към Рим е подписан. Начело на новата униатска черква застава Йосиф Соколски, който през 1861 година е ръкоположен персонално от папата за архиепископ. Малко по-късно обаче съперниците на унията приготвят отвличането на Йосиф Соколски и останала без нравствен лидер, униатската черква стартира да губи извоюваните си позиции измежду българското население.

През 50-ти и 60-те години на ХIХ в. дейна позиция по българския църковен въпрос заема и Англия. Първоначално британската дипломация следи деликатно развоя на спора без да се намесва в него. Но от средата на 60-те години на ХIХ в. Лондон все по-категорично упорства пред Високата врата българите да получат своята църковна самостоятелност.

Подобна на британската е и позицията на Австро-Унгария. Същевременно френски, британски и американски мисионери не престават да откриват религиозни учебни заведения в българските земи. Влиянието на католицизма и протестантството по българските земи обаче е едва.

Разширяващата се интервенция на великите сили в българо-гръцката свада принуждава турското държавно управление да се намеси по-активно за нейното дефинитивно разрешаване. През 1864 година Портата желае от новоизбрания патриарх Софроний да вземе нужните ограничения за намиране на компромис сред българи и гърци. След дълги съмнения патриархът привиква нов събор, в който вземат участие четирима български представители. В последна сметка обаче помиряване не е реализирано и това отприщва нова вълна на неодобрение във всички български епархии. Напрежението в страната пораства. Засилват се и позициите на емигрантските политически организации, които в средата на 60-те години на ХIХ в. реализират дейна и целенасочена революционна агитация. По това време са подхванати и първите съществени четнически акции. През 1867-1868 година в българските земи нахлуват четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В ход са и разнообразни начинания за образуване на въстание в България.

В тази комплицирана конюнктура измежду участниците в църковната битка се вижда разделяне на две съществени течения. “Младите”, отпред с доктор Стоян Чомаков, Иларион Макариополски, Петко Славейков и Тодор Икономов са непреклонни в настояванията си за самостоятелна българска черква. “Старите”, измежду които личат имената на Гаврил Кръстевич, Н. Михайловски и братя Тъпчилещови, са склонни на компромис под турска закрила.

През 1867 година за патриарх в Цариград е определен Григорий VI, който изготвя план за съгласие с българите при опазване на единството на православието. Григорий VI планува всички епархии в региона сред Дунав и Стара планина да се обединят в самостоятелен окръг под името Екзархия. Проектът е утвърден и от съветския дипломат Николай Игнатиев, тъй като в него се предлага основаване на полуавтономна българска черква, признаваща върховенството на Патриаршията. Българските дейци обаче отхвърлят сходно отчасти решение на църковния въпрос и желаят от турското държавно управление да се произнесе дефинитивно по неговата орис.

През 1869 година Високата врата привиква смесена българо-гръцка комисия. Заседанията се управляват от великия везир Али паша, а от българска страна основен представител е Гаврил Кръстевич. Изготвеният от комисията план е показан на Патриаршията, само че тя се пробва да протака вземането на решение и освен това състояние, на 28 февруари 1870 година, Високата врата издава ферман за основаването на самостоятелна българска черква под името “Българска екзархия”. В диоцеза на Екзархията, състоящ се от 15 епархии, са включени всички територии, заселени с българи. В обособени селища и региони, където има смесено население се планува осъществяване на допитване, с цел да се дефинира под чия пълномощия да останат те за в бъдеще.

В началото на март 1870 година в Цариград е свикано заседание, което излъчва Привременен съвет. Той би трябвало да създаде проектоустав на Екзархията и да управлява епархийските каузи до избирането на първия български екзарх. През февруари 1871 година в Цариград стартира своята работа и църковно-народният събор, който през месец май приема окончателния текст на устава и предлага на Портата няколко претенденти за екзархийския пост.

На 16 февруари 1872 година за екзарх е определен видинският митрополит Антим. Веднага по-късно стартира назначението на митрополити и епископи. Въпреки това Цариградската патриаршия отхвърля да признае Екзархията и през септември 1872 година, на особено призован събор, българската черква е оповестена за схизматична. Последва яростна битка в противоречивите епархии, където съгласно фермана от 27 февруари 1870 година би трябвало да се организира допитване до популацията. Особено безкомпромисна е битката в македонските епархии, като в последна сметка Екзархията съумява да завоюва и в Скопско, и в Охридско.

Учредяването на българската екзархия съставлява огромен триумф за българското възрожденско общество. Извоюването на Екзархията е резултат от всенародните старания за реализиране на духовно-културна автономия. В хода на църковното придвижване укрепва националното самочувствие на българите, ускорява се публичната роля на възрожденската буржоазия и интелигенция, насъбран е богат учредителен и политически опит. Всичко това изиграва благотворно влияние както върху духовната равноправност на възрожденските българи, по този начин и върху общия процес на българското националноосвободително придвижване.