Да хванеш бика за рогата - 89 години от рождението на Велин Георгиев
На 21 ноември преди осемдесет и девет години Велин Георгиев пристигна на тоя свят, с цел да остави тежката си дума, надареното си слово в нашата литература. Не е надалеч времето, някъде преди три лета – в нощта на 14 против 15 май 2019-а, когато бе открит безжизнен в своето софийско жилище. Там той живееше дълги години със брачната половинка си Снежана Пейчева и кучето Чани. После – единствено с кучето Чани. Накрая – самичък. Но не уединен. Защото имаше своето творчество. Твори до последния си ден. До последния си час. Стиховете си пишеше на всевъзможни листчета. Често бутваше в ръцете ми някакво листче. А на него – стихотворение. Вляво – датата. Вдясно – името му със завъртулка автограф. Така пишеше в последните времена. На хвърчащи листчета. Безсмъртни стихове. Хем типичен. Хем свободни. От формата, от мисълта, от смисъла.
Месец-два преди гибелта си пъхна в ръката ми следващото листче. На него – „ Нова строфа “. „ Прясно-прясно “ стихотворение. Вляво – 21 март 2019, Денят на пролетта. Вдясно – Велин Георгиев (със завъртулка подпис)...
Напиши, поете, нова строфа.
Наречи я: Автопортрет отстрани.
Хайде, почвай. Стигни до седем
стиха – половин сонет...
Автопортрет... Без да гледаш съседа
с неговия Вечерен тромпет.
Ти си същата медия.
Давай, давай. Добре стартира.
Допиши си, поете, сонета.
Трябва себе си да надскочиш.
Сега е моментът. Скачай.
Че и съседът ти е любопитен.
Ти не си последният несретник,
който пита за райската обител.
* * *
Имаше и своя Салон – Националния книжовен салон „ Старинният файтон “ – с многочислени посетители. Замисли го през 1994-а в къщата музей „ Димитър Благоев – Дядото “, а го откри на 23 март 1995 година с премиера на своя книга. Защо му бе належащо пет години след преломната за България дата 10 ноември 1989-а и в шестдесет и първата година от живота си да основава книжовен салон? В увод към сборника „ Файтонът с пегасите “ (2000)пише:
„ Твърде дълго бяхме зашеметени от променитенастъпили с края на една социална система. Стихията завъртя и младо, и остаряло в нещо невиждано, отприщи всички човешки и скотски пристрастености у индивида, с цел да стартираме един по един да се опомняме, да се оглеждаме и да осъзнаваме, че по този начин не може. И потърсихме островчета на спасението. Появиха се общества по ползи, всякакви сдружения. Едно – за отбрана на паметниците на културата – в къщата музей „ Димитър Благоев “.
Обикновеният заслон, под който беше „ гарниран “ файтонът на Дядото, стана помещение за ретро-кафене с книжарница и показване на нови книги на модерни български писатели. Разбира се, сериозен ремонт беше необходим, с цел да превърнем навеса в цивилизован терен за културен живот. Но началото беше сложено. Открита бе книжарница. И първата премиера, която взех решение да направя като опит, бе на моята нова стихосбирка „ Птичка Божия “. Беше 23 март 1995, с предусещане за пролет...
Когато видях препълнената зала, с разгорещено сърце застанах пред аудиторията и споделих, че мястото, на което сме се събрали, е ново поле в духовната територия на столицата и че упоритостта ни е то да се трансформира в едно от екологично чистите островчета на нечистото ни духовно пространство. Подчертах, че съм ги поканил в един от старите градски домове на столицата, в който още бродят сенките на огромни люде като Димитър Благоев,, Георги Бакалов, че тук е идвал и е чел свои произведения създателят на гениалната „ Приказка за стълбата “. Този нов книжовен салон, разгласих пред всички, слага началото си за контакти с създатели на българското художествено слово, за общувания и диалози, за министър председатели като тази на „ Птичка Божия “. Дано тази птичка е предвестител на хубавата пролет, пролетта на нашите очаквания, макар превратностите и капризите на времето в дословен и метафоричен смисъл, пожелах тогава. Опасявах се, че самодейността ми ще протече без необикновен триумф, а тя надвиши и най-хубавите ми упования “.
„ Файтонът с пегасите “ е книга, в която през 1998-а събира своите „ встъпления “ към вечерите в Салона три години след откриването му. В предговора споделя още, че „ този салон е една от дребното ми заслужени гордости, основан без ничия финансова помощ, на възрожденски начала. Файтонът с пегасите. Поетичната небесна каляска... И моите изречени на висок глас мисли “.
През 2007-а издаде втори алманах от поредицата за Файтона: „ Небесна каляска “. В нея погледна на това, което прави, обръщайки вероятността (според както четем на корицата отзад): „ Това е един маратон. Дълго тичане на къси дистанции. Оглеждане в счупено огледало. Свободна епикриза в рецесия. Автопортрет със заглавие Насаме с всички “. Следват сборниците „ Файтонът и неговите пеещи щурци “ (2009), „ Файтонът – това друго нещо “ (2012) – да, в увод към книгата ще изповяда: „ Файтонът – това друго нещо в моя живот “. И следва „ Пълнолетие “ (2013) “, в което по новому осмисли своята активност като началник на Салона:
„ Файтонът е към този момент пълновръстен.Осемнадесет години, Господи, откакто ме оповестиха за човек от третата възраст и застанах на пенсионното гише за мизерните подаяния от моята Мащеха, сравними единствено с монетите на един махленски музикант. Но не поради това подкарах Колесницата. А поради приключението – Живот.
И ето – 18 години... “.
* * *
По мотив на неговата 80-годишнина Анжел Вагенщайн написа:
„ Често съм го наричал „ Главен колар на републиката “. Наричах го по този начин на смешка, само че изпълнен с почитание и към поезията му – нежна и умислена, и към упоритостта, с която той съвсем две десетилетия не слиза от файтона на своята отдаденост. И го виждах във фантазиите си седнал на капрата – тоя спокоен, вежлив и внимателен, само че безумен колар – на капрата на файтон, с който в миналото, доста от дълго време, са пътували към хоризонта на мечтанията си едни светли и чисти люде: тези, с широкополите шапки и с несбъднатите си, може би наивни или предадени, или продадени, или прекършени от ураганите на времето очаквания...
Възхищавам му се и му изпитвам завист за всичко това, на което аз съм некадърен. Нали е писано, че „ на безумството на храбрите песни пеем ний “. Да, това е той – безумният и спокоен смелчага, впрегнал в един древен файтон не жребци, а Пегаси, крилатите жребци на носталгиите.
А в случай че би трябвало да намеря най-точната дума, определяща мястото и смисъла на този въодушевен стихоплетец, на поета от капрата на файтона, за мястото в актуалното съществуване на българската литература, ще изрека без всякакво съмнение думата. Тя е – АПОСТОЛ! И делото му – апостолско! “.
* * *
И след 80-годишнината си продължи своето апостолско дело във Файтона. Вечери, вечери, вечери... Понеделнишки вечери... Не се отхвърли и от книгите за Файтона, единствено че ги трансформира в нещо като мемоари, в нещо като белетристика, в нещо като изповеди, в нещо като... това, което е, което беше, единствено че „ другото нещо “... Така през 2016 година излезе книгата му „ Вкусът на болката “, в памет на Снежана Пейчева – Музата на поета. Литературният критик Пенчо Чернаев я дефинира като монумент освен на Снежана, само че и на Велин и на Файтона. Такива са и последвалите я „ Живак от строшен термометър “ (2017), „ Аз не съм до тука “ (2018) и „ Само това “ (2018). СтихосбЪрката „ Само това “ („ стихосбърка “ – по този начин е избрана от самия стихотворец!). В нея отбелязва, че „ празниците на Духа “, които е провел в Салона от 1995 до 2018 година са към този момент над 1150 (обичаше тази статистика, обвързвана с Файтона!). А живя още една година по-късно. И евентуално срещите към този момент са станали 1200... Когато си потегли от тоя свят, Файтонът към този момент беше навъртял четвърт век. Най-дълго просъществувалият книжовен салон у нас, който и до момента продължава да приема даровитии именити посетители, правилни другари и любознателни гости. Наистина – Апостол на българската литература! По-добре не може да се каже.
Имаше през годините хора, които желаеха да го изтласкат от Салона, търсейки поле за изява. Дори преднамерено го подтикваха към чашката, с цел да се провали, тъй като знаеха доста добре, че той без една може, само че с една не може. И се забавляваха в жестокостта си. А той... Той споделяше, че това е кошмарна обстановка, в която се е вкарал, изживявайки своите драми на зачатъчен стихотворец, които стават непоносими след 1963 година, когато написа стихотворението „ Чужда кръв “, оповестено от Първия като „ вик за контрареволюция “. Дори в последната си анкета от последните си дни на тоя свят е споделил пред Мария Мушкарова:
„ Хората и в този момент виждат, че понякога влизам в алкохолен капан, и с ръка на сърцето ще кажа, че не потеглям да изпитвам някакво наслаждение, а да изживея следващия призрачен сън, от който доста мъчно се излиза “.
Във Файтона неговите мъчители виждаха поле за изява. А той знаеше, че Файтонът – това е той. „ Другото нещо “ на неговия живот. Неговата апостолска задача на тоя свят. И препускаше с пегасите му до последно. Това е разликата. Те търсеха изява. А той се трансформира в Апостол.
* * *
От пролетта на 2010-а ме одобри за собствен „ чирак “. И от 29 март 2010 година, когато водих първата вечер във Файтона, отдадена на нова стихосбирка на Владо Любенов, бяхме един до различен на капрата. През пролетта на 2019-а ме уточни за собствен правоприемник. И отлетя – като оракул Илия – с „ небесната каляска “. Безсмъртен.
И в този момент е в компанията на тези, чиято памет запази (Димитър Благоев, Георги Бакалов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Ламар, Иван Пауновски, Веселин Андреев...) и на своите събеседници от Файтона, които към този момент са се заселили из небесните поселения (Георги Павлов – Павлето, Ефрем Каранфилов, Александър Геров, Янко Димов, Иван Динков, Божидар Божилов, Слав Хр. Караславов, Георги Струмски, Николай Хайтов, Петко Тотев и Петрана... Няма по какъв начин всички да изредя...) И несъмнено, е в спомените на нас, живите...
И таман ние, неговите литературни посетители и неговите другари, сме се събрали през днешния ден тук, в къщата музей „ Димитър Благоев, с цел да си спомним за него, да почетем паметта му, да се поклоним пред това, което ни остави и завеща... Литературният критик Пенчо Чернаев, доайенът на Файтона, представяните от него поети и белетристи Надежда Захариева, Банко П. Банков, Илко Славчев, Зинаида Хаджимитова, Светозар Аврамов, Гео Каракашев, Александра Ивойлова, Райчо Русев – Райсън, Мария Мушкарова, националната певица Калинка Згурова, поетът с китара Орлин Миланов, флейтистката Майя Сергиева-Богданова. Не бих пропуснала и щерка му Татяна Велинова, и Емил Бехар, съседа, приятеля, който се познаваше в потребностите на Велин (от приказката „ другар се в потребност познава “!), съратника, и Магдалена Дикова, познайница от младежките му години... И сте всички вие, които, сигурна съм, носите своите мемоари за красиви мигове с поета или имате свои обичани стихотворения от него. Всички ние – нашето общество „ Старинният файтон “, нашето приятелство от писатели, артисти, музиканти, общественици. В негово име. В негова памет.
* * *
Литературно-музикалната ни вечер в негова памет е под наслов „ Да хванеш бика за рогата “ – по едноименното му стихотворение:
Сега си давам сметка, че когато
ми споделиха: Не си за нашто ято…
аз имах желание
да пиша същински стихотворения,
т.е. – да хвана бика за рогата.
За същинско стихотворение
не се изисква време.
И никой в никакъв случай не ти го дава.
Защото то те заслужава
и те следи.
Бикът към мене иде.
Но аз се вкопчих в двата рога,
така както знам и както мога.
Напред – назад… обратно – напред…
Не си, не си герой…
И към този момент толкоз години
ни аз, ни той
има намерение да се спре.
Каква ли изненада ще ми спретне…
Дръж се, споделям си, Велине.
Бол рискови моменти.
Но самичък съм си съдия.
Поеми от фрагменти.
Нов Хаджи Димитър.
Слово за паметната вечер, проведена от Националния книжовен салон „ Старинният файтон “ в къщата музей „ Димитър Благоев на 21 ноември 2022 година
Месец-два преди гибелта си пъхна в ръката ми следващото листче. На него – „ Нова строфа “. „ Прясно-прясно “ стихотворение. Вляво – 21 март 2019, Денят на пролетта. Вдясно – Велин Георгиев (със завъртулка подпис)...
Напиши, поете, нова строфа.
Наречи я: Автопортрет отстрани.
Хайде, почвай. Стигни до седем
стиха – половин сонет...
Автопортрет... Без да гледаш съседа
с неговия Вечерен тромпет.
Ти си същата медия.
Давай, давай. Добре стартира.
Допиши си, поете, сонета.
Трябва себе си да надскочиш.
Сега е моментът. Скачай.
Че и съседът ти е любопитен.
Ти не си последният несретник,
който пита за райската обител.
* * *
Имаше и своя Салон – Националния книжовен салон „ Старинният файтон “ – с многочислени посетители. Замисли го през 1994-а в къщата музей „ Димитър Благоев – Дядото “, а го откри на 23 март 1995 година с премиера на своя книга. Защо му бе належащо пет години след преломната за България дата 10 ноември 1989-а и в шестдесет и първата година от живота си да основава книжовен салон? В увод към сборника „ Файтонът с пегасите “ (2000)пише:
„ Твърде дълго бяхме зашеметени от променитенастъпили с края на една социална система. Стихията завъртя и младо, и остаряло в нещо невиждано, отприщи всички човешки и скотски пристрастености у индивида, с цел да стартираме един по един да се опомняме, да се оглеждаме и да осъзнаваме, че по този начин не може. И потърсихме островчета на спасението. Появиха се общества по ползи, всякакви сдружения. Едно – за отбрана на паметниците на културата – в къщата музей „ Димитър Благоев “.
Обикновеният заслон, под който беше „ гарниран “ файтонът на Дядото, стана помещение за ретро-кафене с книжарница и показване на нови книги на модерни български писатели. Разбира се, сериозен ремонт беше необходим, с цел да превърнем навеса в цивилизован терен за културен живот. Но началото беше сложено. Открита бе книжарница. И първата премиера, която взех решение да направя като опит, бе на моята нова стихосбирка „ Птичка Божия “. Беше 23 март 1995, с предусещане за пролет...
Когато видях препълнената зала, с разгорещено сърце застанах пред аудиторията и споделих, че мястото, на което сме се събрали, е ново поле в духовната територия на столицата и че упоритостта ни е то да се трансформира в едно от екологично чистите островчета на нечистото ни духовно пространство. Подчертах, че съм ги поканил в един от старите градски домове на столицата, в който още бродят сенките на огромни люде като Димитър Благоев,, Георги Бакалов, че тук е идвал и е чел свои произведения създателят на гениалната „ Приказка за стълбата “. Този нов книжовен салон, разгласих пред всички, слага началото си за контакти с създатели на българското художествено слово, за общувания и диалози, за министър председатели като тази на „ Птичка Божия “. Дано тази птичка е предвестител на хубавата пролет, пролетта на нашите очаквания, макар превратностите и капризите на времето в дословен и метафоричен смисъл, пожелах тогава. Опасявах се, че самодейността ми ще протече без необикновен триумф, а тя надвиши и най-хубавите ми упования “.
„ Файтонът с пегасите “ е книга, в която през 1998-а събира своите „ встъпления “ към вечерите в Салона три години след откриването му. В предговора споделя още, че „ този салон е една от дребното ми заслужени гордости, основан без ничия финансова помощ, на възрожденски начала. Файтонът с пегасите. Поетичната небесна каляска... И моите изречени на висок глас мисли “.
През 2007-а издаде втори алманах от поредицата за Файтона: „ Небесна каляска “. В нея погледна на това, което прави, обръщайки вероятността (според както четем на корицата отзад): „ Това е един маратон. Дълго тичане на къси дистанции. Оглеждане в счупено огледало. Свободна епикриза в рецесия. Автопортрет със заглавие Насаме с всички “. Следват сборниците „ Файтонът и неговите пеещи щурци “ (2009), „ Файтонът – това друго нещо “ (2012) – да, в увод към книгата ще изповяда: „ Файтонът – това друго нещо в моя живот “. И следва „ Пълнолетие “ (2013) “, в което по новому осмисли своята активност като началник на Салона:
„ Файтонът е към този момент пълновръстен.Осемнадесет години, Господи, откакто ме оповестиха за човек от третата възраст и застанах на пенсионното гише за мизерните подаяния от моята Мащеха, сравними единствено с монетите на един махленски музикант. Но не поради това подкарах Колесницата. А поради приключението – Живот.
И ето – 18 години... “.
* * *
По мотив на неговата 80-годишнина Анжел Вагенщайн написа:
„ Често съм го наричал „ Главен колар на републиката “. Наричах го по този начин на смешка, само че изпълнен с почитание и към поезията му – нежна и умислена, и към упоритостта, с която той съвсем две десетилетия не слиза от файтона на своята отдаденост. И го виждах във фантазиите си седнал на капрата – тоя спокоен, вежлив и внимателен, само че безумен колар – на капрата на файтон, с който в миналото, доста от дълго време, са пътували към хоризонта на мечтанията си едни светли и чисти люде: тези, с широкополите шапки и с несбъднатите си, може би наивни или предадени, или продадени, или прекършени от ураганите на времето очаквания...
Възхищавам му се и му изпитвам завист за всичко това, на което аз съм некадърен. Нали е писано, че „ на безумството на храбрите песни пеем ний “. Да, това е той – безумният и спокоен смелчага, впрегнал в един древен файтон не жребци, а Пегаси, крилатите жребци на носталгиите.
А в случай че би трябвало да намеря най-точната дума, определяща мястото и смисъла на този въодушевен стихоплетец, на поета от капрата на файтона, за мястото в актуалното съществуване на българската литература, ще изрека без всякакво съмнение думата. Тя е – АПОСТОЛ! И делото му – апостолско! “.
* * *
И след 80-годишнината си продължи своето апостолско дело във Файтона. Вечери, вечери, вечери... Понеделнишки вечери... Не се отхвърли и от книгите за Файтона, единствено че ги трансформира в нещо като мемоари, в нещо като белетристика, в нещо като изповеди, в нещо като... това, което е, което беше, единствено че „ другото нещо “... Така през 2016 година излезе книгата му „ Вкусът на болката “, в памет на Снежана Пейчева – Музата на поета. Литературният критик Пенчо Чернаев я дефинира като монумент освен на Снежана, само че и на Велин и на Файтона. Такива са и последвалите я „ Живак от строшен термометър “ (2017), „ Аз не съм до тука “ (2018) и „ Само това “ (2018). СтихосбЪрката „ Само това “ („ стихосбърка “ – по този начин е избрана от самия стихотворец!). В нея отбелязва, че „ празниците на Духа “, които е провел в Салона от 1995 до 2018 година са към този момент над 1150 (обичаше тази статистика, обвързвана с Файтона!). А живя още една година по-късно. И евентуално срещите към този момент са станали 1200... Когато си потегли от тоя свят, Файтонът към този момент беше навъртял четвърт век. Най-дълго просъществувалият книжовен салон у нас, който и до момента продължава да приема даровитии именити посетители, правилни другари и любознателни гости. Наистина – Апостол на българската литература! По-добре не може да се каже.
Имаше през годините хора, които желаеха да го изтласкат от Салона, търсейки поле за изява. Дори преднамерено го подтикваха към чашката, с цел да се провали, тъй като знаеха доста добре, че той без една може, само че с една не може. И се забавляваха в жестокостта си. А той... Той споделяше, че това е кошмарна обстановка, в която се е вкарал, изживявайки своите драми на зачатъчен стихотворец, които стават непоносими след 1963 година, когато написа стихотворението „ Чужда кръв “, оповестено от Първия като „ вик за контрареволюция “. Дори в последната си анкета от последните си дни на тоя свят е споделил пред Мария Мушкарова:
„ Хората и в този момент виждат, че понякога влизам в алкохолен капан, и с ръка на сърцето ще кажа, че не потеглям да изпитвам някакво наслаждение, а да изживея следващия призрачен сън, от който доста мъчно се излиза “.
Във Файтона неговите мъчители виждаха поле за изява. А той знаеше, че Файтонът – това е той. „ Другото нещо “ на неговия живот. Неговата апостолска задача на тоя свят. И препускаше с пегасите му до последно. Това е разликата. Те търсеха изява. А той се трансформира в Апостол.
* * *
От пролетта на 2010-а ме одобри за собствен „ чирак “. И от 29 март 2010 година, когато водих първата вечер във Файтона, отдадена на нова стихосбирка на Владо Любенов, бяхме един до различен на капрата. През пролетта на 2019-а ме уточни за собствен правоприемник. И отлетя – като оракул Илия – с „ небесната каляска “. Безсмъртен.
И в този момент е в компанията на тези, чиято памет запази (Димитър Благоев, Георги Бакалов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Ламар, Иван Пауновски, Веселин Андреев...) и на своите събеседници от Файтона, които към този момент са се заселили из небесните поселения (Георги Павлов – Павлето, Ефрем Каранфилов, Александър Геров, Янко Димов, Иван Динков, Божидар Божилов, Слав Хр. Караславов, Георги Струмски, Николай Хайтов, Петко Тотев и Петрана... Няма по какъв начин всички да изредя...) И несъмнено, е в спомените на нас, живите...
И таман ние, неговите литературни посетители и неговите другари, сме се събрали през днешния ден тук, в къщата музей „ Димитър Благоев, с цел да си спомним за него, да почетем паметта му, да се поклоним пред това, което ни остави и завеща... Литературният критик Пенчо Чернаев, доайенът на Файтона, представяните от него поети и белетристи Надежда Захариева, Банко П. Банков, Илко Славчев, Зинаида Хаджимитова, Светозар Аврамов, Гео Каракашев, Александра Ивойлова, Райчо Русев – Райсън, Мария Мушкарова, националната певица Калинка Згурова, поетът с китара Орлин Миланов, флейтистката Майя Сергиева-Богданова. Не бих пропуснала и щерка му Татяна Велинова, и Емил Бехар, съседа, приятеля, който се познаваше в потребностите на Велин (от приказката „ другар се в потребност познава “!), съратника, и Магдалена Дикова, познайница от младежките му години... И сте всички вие, които, сигурна съм, носите своите мемоари за красиви мигове с поета или имате свои обичани стихотворения от него. Всички ние – нашето общество „ Старинният файтон “, нашето приятелство от писатели, артисти, музиканти, общественици. В негово име. В негова памет.
* * *
Литературно-музикалната ни вечер в негова памет е под наслов „ Да хванеш бика за рогата “ – по едноименното му стихотворение:
Сега си давам сметка, че когато
ми споделиха: Не си за нашто ято…
аз имах желание
да пиша същински стихотворения,
т.е. – да хвана бика за рогата.
За същинско стихотворение
не се изисква време.
И никой в никакъв случай не ти го дава.
Защото то те заслужава
и те следи.
Бикът към мене иде.
Но аз се вкопчих в двата рога,
така както знам и както мога.
Напред – назад… обратно – напред…
Не си, не си герой…
И към този момент толкоз години
ни аз, ни той
има намерение да се спре.
Каква ли изненада ще ми спретне…
Дръж се, споделям си, Велине.
Бол рискови моменти.
Но самичък съм си съдия.
Поеми от фрагменти.
Нов Хаджи Димитър.
Слово за паметната вечер, проведена от Националния книжовен салон „ Старинният файтон “ в къщата музей „ Димитър Благоев на 21 ноември 2022 година
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ