На 2 октомври 2021 г. председателят на Върховния касационен съд

На 2 октомври 2021 година ръководителят на Върховния касационен съд Лозан Панов стана първия от така наречен „ трима огромни “ (председателите на Върховен административен съд и Върховен касационен съд и основния прокурор), който публично да се впусне в политическа конкуренция. Последният случай на магистрат, взел присъединяване в борбата за „ Дондуков “ № 2, беше на арбитър Нели Куцкова, която през 2001 година се яви като претендент за вицепрезидент на Петър Стоянов. С тези две имена може би изчерпва каталога на висши магистрати решили да търсят изява на политическата сцена. Причината за това крие в самия темперамент на правосъдната власт, нейната самостоятелност и на първо място нейната политическа индиферентност. Този основен принцип намира своето проявяване във всички модерни конституции, които се стремят да отстояват правилата на разделянето на управляващите и правовата страна. Подходящо изложение за положението на трите власт дава Александър Хамилтън в публикация № 58 от „ Записките на федералиста “ – изпълнителната власт държи „ меча “ на обществото, законодателното тяло се разпорежда с „ кесията “ и основава разпоредбите, които контролират права и отговорностите на всеки жител и правосъдната власт, която има способността да отсъжда по смисъла на правосъдие. Природата на отсъждането посредством правосъдие сама по себе си допуска редица нужни гаранции за гарантиране на самостоятелност от външни въздействия – на първо място политически. Но тези гаранции защищават правосъдната власт освен от външни въздействия, те имат за цел да лимитират и появява на вътрешни такива, които биха могли да имат отрицателен резултат по всички стъпала на правосъдната система, започвайки от вътрешното разбиране на един магистрат и стигайки до най-големите решения на съответните органи. В своето изказване Лозан Панов засегна на първо място нуждата на правосъдната система като своя съществена идея. Казано по различен метод главната тематика на неговата предизборна акция ще е тази за правосъдната промяна – тематика, която е колкото значима, толкоз и използвана, с цел да легитимира несъмнено политическо битие. И не на една или две политически партии и обединения. Особено показателно за това са гръмките поръчки, които започнаха с летните митинги през 2020 година Обявилите се за „ партии на митинга “ лансираха концепцията за огромна правосъдна промяна. Тя трябваше да откри своето проявяване в 45-то и 46-то Народно заседание. В първото от двете тя финишира като признат на първо четене в Комисията по правни въпроси законопроект за закриването на профилираната прокуратура и профилирания углавен съд, който даже не съумя да доближи до пленарна зала. В не по-малко печалното 46-то Народно заседание тематиката за промяната в правораздаването още веднъж имаше своя не по-малко скръбен край – прехвърлянето на Бюрото за отбрана от основния прокурор към Министерството на правораздаването. Анонсираните конституционни промени останаха единствено пожелателни слова на хартия. Едва ли някой може да оспори изказванието, че промяна в правосъдната система е нужна и тя би трябвало да се случи рано или късно, с цел да могат да бъдат изчистени дългогодишни систематични дефицити, заложени по цялата линия от главния закон до метода на образоване на юристите в България. Сякаш обаче не тази визия за промени в този бранш имат най-гласовите оратори по тематиката. Включително и актуалният претендент за президент Лозан Панов. Защо? Защото правосъдната промяна значително се е трансформирала в оръжие за политическо всеобщо поразяване. Тя е станала сцена на почистване на персонални сметки посредством разнообразни лобита и кръгове. Бушуващата в страната война сред институциите значително е „ атомизирала “ и самата правосъдна власт. Конфликтите сред кадровиците във Висшия правосъден съвет съпътстват не един или два състава на съвета. Борбата сред основен прокурор и ръководителите на висшите съдилища не е от времето на Иван Гешев, Лозан Панов и Георги Чолаков. Тя има доста по-дълбок корен. Анонсираното „ предпочитание за смяна “ прекомерно постоянно се лимитира единствено до това универсално предписание „ стани да седна “. И нищо повече. И то влиза в приложимост на оня, който държи най-големия властови запас. В този смисъл визията за смяна не отива по-далеч от желанието на едните за промяна на Иван Гешев, на другите за промяна на Лозан Панов, а на третите за промяна на Георги Чолаков. Въпросът обаче е – какво се случва по-късно? Простата истина по тематиката за правосъдната промяна е, че без смяна и преосмисляне на разпоредбите и философията, няма да има никакъв дълготраен резултат. Промените в правораздаването изискват на първо място изчерпателност, поредност и методичност. Те надали ще са дело единствено на един парламент или държавно управление, затова изискват и последователност, която да надгражда, а не да връща всичко в първичното му състояние. И би трябвало да обхване както прокуратурата и следствието, по този начин и съда, Конституцията, материалните и процесуалните закони, подзаконовата уредба. „ Стани да седна “ не е решение. Няма и по какъв начин да бъде. Дали това може да се трансформира в предмет на политическо единение е въпрос на време, защото практиката от предходните две Народни събрания демонстрира, че без значение някои общи послания, които бяха излъчени, то финалният резултат не подхожда на нито една отправена поръчка. Нещо повече даже – правосъдната промяна се трансформира в следващата политическа дъвка, с която „ партиите на митинга “ взеха решение да се упражняват по време на среднощно съвещание на Народното събрание, което гледаше актуализацията на бюджета. Дори в случай че изключим всичко останало, единствено това е задоволително да разколебае всеки един рационално мислещ човек, че сходна промяна може да се реализира на процедура. Но огромните промени изискват на първо място огромна мисъл, а когато върхът на личната ти юридическа мисъл стига до прехвърлянето на едно бюро от една конструкция към друга, то обстановката несъмнено клони към „ вяра всяка тука оставете “. Едно нещо обаче остава несъмнено – тематиката за правосъдната промяна ще продължи да бъде оръжие за политическо всеобщо поразяване, което при нужда да активизира поддръжка от гласоподаватели. С което и тематиката ще завърши. И ще приключи с краткотрайното политическо оцеляване на неколцина политикани. Защо? Защото в един миг реториката би трябвало да се трансформира в закон, а приемането на закон, изключително подобен за изменение и допълнение на Конституцията, изисква огромно болшинство. Голямото болшинство в изискванията на многопартийни парламенти изисква реализира на компромис и консенсус, а какъв консенсус може да се реализира сред политически сили, които още авансово се изключват една с друга от опциите за разговор? *** Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна. Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.