На 15 октомври 1937-а Йовков напуска този свят на 57

На 15 октомври 1937-а Йовков напуща този свят на 57 години. Погребението му в София се трансформира в израз на всенародна обич и благодарност. Споделяме част от документираните диалози на писателя и публицист Христо Бръзицов със брачната половинка на обичания публицист и въодушевен стихотворец на Добруджа, чието скъпо креативно завещание обикаля света в превод на над 35 езика, измежду които арабски, шведски, виетнамски, персийски, фински, китайски, хинди, японски и още…

(Йордан Йовков със брачната половинка си Деспина и щерка им Елка, 1924)

Йордан Йовков в спомените на обичаната му Деспина 

♥ Не обичаше да приказва за себе си. Йовков беше изцяло креативна натура – той бе в непрестанен креативен развой. Ние бяхме доста свързани с него и аз не преставах да му се удивлявам. Ценях го доста като човек – като публицист други ще го преценяват. Само да не бъркат, както някъде са сбъркали датата на раждането му … Роден е в 1880 година, а не в 1884, както са сбъркали. Помина се на 57-годишна възраст с едно идеално безпрепятствено лице, без никаква гънка. Ако не беше боледувал, и при тоя негов постоянен живот, кой знай какъв брой повече би сътворил! С Йовкова се срещнах през Първата международна война. Ходех като студентка в редакцията на вестник „ Военни вести “, в който Йовков сътрудничеше и пишеше разказите си за Добруджа. Нали съм добруджанка, Йовков обичаше да приказва с мене, спираше ме и на улицата, станахме другари. Йовкова познавам обаче, по-рано, единствено като публицист. Бях ученичка в 7-и клас. Една ученичка донесе в клас списание с роман от Йовков „ Балкан “ и с неспокойствие заяви: „ Ще ви прочета един превъзходен роман за Добруджа “!

♥ Такова предпочитание у него, да работи, да работи… Не можеше да си показа различен живот отвън работата. Просто благополучен беше, когато работеше – такова наслаждение му създаваше работата. И мисля си, че в случай че бе здрав, към този момент безусловно нищо нямаше да помрачава живота му, – освен това голямо благополучие, което изпитваше от творчеството.

♥ Йовков доста обичаше да има в стаята си цветя, когато работеше. А също да взима от време на време на колене дъщеричката си. Въпреки заболяването, която цели двадесет години е пречила на живота му, една жизнеспособност не го е напущала в никакъв случай: волята за работа. А може би единствено в нея е намирал и разтуха – и в грижите на брачната половинка си и обичта на щерка си.

♥ Йовков не обичаше вечер да отсъствува. На спектакъл ходеше рядко, с изключение на на определени пиеси. Кино не обичаше. Не се пилееше. единственият му допир със света беше кафенето. Обичаше да му чета разказите му и живееше със своите герои. Помня по какъв начин се менеше изразът на лицето мy, – преживяваше. Всяка книга е написал с огромна обич. Мъчеше го срочната работа, беше доста придирчив към стила, чистотата на езика, не признаваше бързото творчество. Йовков прекара седем години от живота си в Букурещ, само че не можа да се срасне с тамошния живот. В Букурещ, въобще, не писа доста – пречеше му работата. Все отново, там написа част от „ Старопланински митове “. Вечер работеше в къщи, изтощен от дневната работа. Смееха му се, че не познава различен път с изключение на пътя от работата до у дома и назад. Само в неделя обичаше да си вземе палтото през рамо и да отиде към един прекрасен квартал с вили, и да се разхожда и унася… Аз чувствувах, че когато взимаше със себе си и нас, с щерка ни, пречехме му. Той постоянно поемаше дeтeтo в скут, и когато се връщахме вкъщи, виждах, че е изтощен, изпотен… Пречехме му… Не беше удовлетворен от живота си в Букурещ, само че консервативният му манталитет му пречеше да напусне службата и се върне в България: елементарно свикваше даже с неудобствата и не обичаше да трансформира ситуацията. Той беше непоколебим към творчеството на другите, само че беше непоколебим и към себе си. Възхищаваше се от непознатото хубаво, и това му даваше право да се възхищава и от своето творчество: той обичаше да чете и препрочита своите разкази. Да знаете по какъв начин обичаше „ Вечери в Антимовския хан “! И по какъв начин трепереше над непорочност на езика си! Твореше умерено, без афектации, не тероризирaше фамилията си. Когато закупи толкоз популярност с пиесите си „ Боряна “, „ Обикновен човек ”, „ Милионерът “, „ Албена “… по никакъв начин не се подгордя, по никакъв начин не се промени, – беше постоянно еднакъв, натурален, все същият любящ татко и брачен партньор. Но той не обичаше единствено да написа, а и да чете. Избираше все скъпи създатели: Херодот, Плутарх, Тацит, Вазов, Тодор Влайков… Вазова ценеше изключително доста. В диалог с професор Спиро Казанджиев, Йовков, сред друго споделя за Вазова: „ Интересен е Вазовият език! Като го четеш, коства ти се, че той не е съставял някаква особена грижа на създателя – най-обикновен и непосредно наличен език. А като се вгледаш по-внимателно, откриваш едно огромно благосъстояние в негo. “

Из: Спомени на съвременници за Йордан Йовков, подбрани от Василена Билярска и Цочо Билярски
Снимка: Йордан Йовков със брачната половинка си Деспина и щерка им Елка, 1924,