Половин век по-късно: съвременната лунна мисия ЛРО откри горната степен на лунния модул от Аполо 12!
На 14-ти ноември 1969 година е изстреляна задачата “Аполо 12 ” с астронавтите на НАСА Алън Бийн, Пийт Конрад и Дик Гордън. Няколко дни по-късно лунният модул с Бийн и Конрад прави меко кацане на Луната. Докато работят на повърхността на естествения ни сателит, двамата астронавти разпростират сензитивен сеизмометър. За да се ревизира работоспособността му, експертите от НАСА вземат решение, откакто Бийн и Конрад се връщат в окололунна орбита, да разбият към този момент неизползваемата горна степен на лунния модул. Така ще може да се сътвори изкуствено лунотресение.
Днес, половин век по-късно, актуалната задача на НАСА “Лунър Риконисънс Орбитър ” е съумяла да открие останките на тази горна степен.
Откритията бяха оповестени на 10-ти май тази година в научното списание Икарус. Авторите на изследването са двама души – Филип Стуук и Майкъл Маркъс. Описание на наличен британски език има на уеб страницата на блогъра Фил Плейт. Тук ще показва малко обобщение от работата на учените.
Всеки галактически транспортен съд “Аполо ”, предопределен за кацане на Луната, се е състоял от два съставния елемент: команден и сервизен модул (CSM) и лунен модул (LM). Съответно CSM e бил виновен за транспорта на астронавтите от Земята до орбитата на Луната и назад, а LM – за кацането на лунната повърхнина от окололунна орбита и по-късно за завръщането на астронавтите от повърхността към окололунна орбита. Лунният модул се е състоял от две елементи – спускаема степен за самото кацане и горна степен за отлитането. Спускаемите степени елементарно се откриват на фотосите от “Лунър Риконисънс Орбитър ” и те са най-яркото доказателство, че пилотираните задачи “Аполо ” са достоверни – и до момента стоят на Луната, тъй като след кацането към този момент не са били нужни. Всеки, който има задоволително мощна камера, с цел да снима района на кацане, ще може да ги откри.
От повърхността на Луната е изхвърчала единствено горната степен на LM. Но след скачването й с CSM тя към този момент не е била нужна, което е разрешило на експертите от НАСА да я разбият целево в лунната повърхнина, с цел да ревизират работоспособността на сеизмометъра.
При интервенцията обаче моторът на степента работил по-дълго от предстоящото и тя паднала по-далече от плануваното. Дълги години никой не знаел къде е мястото на разтрошаване.
Изследователите Стуук и Маркъс решили да потърсят останките на снимките от актуалната задача “Лунър Риконисънс Орбитър ”, която снима лунната повърхнина с висока резолюция от 2009 година до ден сегашен. Благодарение на предоставената от НАСА информация двамата са знаели, че би трябвало да лимитират напъните си в район с радиус до 80 км. от мястото на кацане – не би се очаквало степента да е паднала по-далече. За да могат да са самостоятелни и да не си повлияят на резултатите, Стуук и Маркъс работили настрана един от различен и не си комуникирали. Единият от тях намерил останките през 2013-та година, а другият – през 2016-та. Чак когато завършили с разбора на фотосите, почнали да работят дружно и да разискват какво са видели.
Стуук и Маркъс разкрили мрачно леке на лунната повърхнина, което съответствува с траекторията на степента от “Аполо 12 ”. Находката е съвместима с това, което НАСА дава като информация за задачата: скорост на степента все още на разбиването от 1.7 km/sec при ъгъл по отношение на повърхността 4°. Това би оставило дълъг улей или вадичка.
Заключенията на двамата учени са безапелационни, въпреки че постоянно има късмет да са позволили някаква неточност. Все отново няма спор, че положеният от тях труд е грамаден и ще помогне при идентификацията и на други остатъци от галактически задачи на Луната.
