Бунгалото от Сара Джио излиза на 11 януари със знака на ИК...
На 11 януари със знака на ИК " Хермес " ще бъде оповестена нова книга от авторката на " Утринно зарево ", " Всички цветя в Париж ", " Винаги ", " Пролетен сняг " и " Теменужки през март ".
Приказен остров. Изоставено бунгало на плажа. И една неразрешена обич, която ще устои на времето...
За книгата
През лятото на 1942 година Ан отпътува за Бора Бора, с цел да служи като здравна сестра в американската военна база на острова. Макар неотдавна да се е сгодила за състоятелен банкер и бъдещето й да наподобява подсигурено, тя желае да извърши своя дълг и да открие себе си.
По време на танцова веселба Ан се среща с боеца Уестри, който я пази от нахални обожатели. Двамата намират изоставено бунгало на плажа, сгушено сред екзотичните яркожълти цветове на хибискуса. Местните имат вяра, че над него тегне проклинание и престъпилите прага му са обречени на постоянно страдалчество. Ан и Уестри обаче се захващат с възобновяване му и последователно се влюбват. Бунгалото се трансформира в тяхно леговище и скрито местенце, където се отдават на любовта си.
Идилията им скоро е нарушена: те стават неволни очевидци на грубо ликвидиране, Уестри е изпратен да се бори, а едногодишното предопределение на Ан е към своя край. Тя няма визия какво се е случило с обичания й, нито дали ще го види още веднъж. Трябва да се върне в Сиатъл към предходния си отегчителен живот и избраник, който не обича…
Седемдесет години по-късно ненадейно писмо кара Ан да се завърне в Бора Бора и да се изправи против призраците от предишното, които не стопират да я преследват…
За създателя
Сара Джио е бестселърова авторка на сантиментални четива, оповестени в над 27 страни и покорили класациите в Съединени американски щати, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се пробва да съчетава писането на романи с уговорките си като публицист. Автор е на голям брой публикации за „ Ню Йорк Таймс “, „ Мари Клеър “, списанието на Опра Уинфри и доста други дамски списания и уеб сайтове. Няколко години води две известни рубрики на „ Гламър “: „ Здраве и фитнес “ и „ Втора глава. Любовта “.
На българските читатели писателката е позната с романите „ Теменужки през март “, „ Пролетен сняг “, „ Винаги “, „ Всички цветя в Париж “ и „ Утринно зарево “.
Откъс от „ Бунгалото “
Взирах се в писмото в ръцете си. Дженевийв Торп. Не, не познавах тази жена. Непозната. И не щеш ли в този момент тя предизвикваше блъсканица в душата ми. Поклатих глава. Не реагирай. Бяха минали толкоз доста години. Как бих могла да се върна към тези дни? Как бих могла да ги изживея още веднъж? Стиснах очи, пробвайки да прогоня спомените. Да, мога просто да не отвръщам. Не беше следствие на закононарушение, нито юридическо деяние. Не дължах нищо на тази жена, на тази непозната. Можех да изхвърля плика на боклука и да приключа с тази история. Но след това си спомних последните редове на писмото. “И в случай че в миналото решите още веднъж да посетите острова, тук открих нещо ваше, което може би ще пожелаете да видите още веднъж.” Сърцето ми, което така и така не беше в по никакъв начин цветущо положение, запрепуска при мисълта за това нещо. Да посетя още веднъж острова? Аз? На моята възраст?
- Бабо, добре ли си? - Дженифър се наведе напред и преметна ръка през раменете ми.
- Добре съм - съумях да се посъвзема.
- Искаш ли да приказваме за това?
Поклатих глава и пъхнах писмото в книжката с кръстословици върху масичката за кафе.
Дженифър посегна към чантата си и затършува вътре. Извади огромен жълт плик, измачкан и много протъркван.
- Искам да ти покажа нещо - сподели тя. - Смятах да изчакам още, но… - Пое си надълбоко мирис. - Мисля, че е време.
Подаде ми плика.
- Какво е това?
- Погледни вътре.
Отворих го и извадих купчина черно-бели фотоси. Незабавно разпознах тази, която беше най-отгоре.
- Това съм аз! - Възкликнах, сочейки младата жена, облечена в бяла сестринска престилка на фона на кокосово дърво в далечината. Колко се дивях на палмите в първия ден, когато стъпих на острова преди съвсем седемдесет години. Вдигнах взор към Дженифър. - Къде ги откри?
- Татко ги откри - отвърна тя, като ме наблюдаваше деликатно. - Преглеждаше всякакви остарели кашони и фотосите бяха пъхнати в един от тях. Помоли ме да ти ги върна.
Сърцето ми се извърши с неспокойствие, когато видях идната фотография - Кити, приятелката ми от детинство, седнала на едно преобърнато кану на брега, изпънала крайници като кино звезда. Кити можеше да стане кино звезда. Познатата болежка прониза сърцето ми, когато се замислих за остарялата си другарка. Времето не беше съумяло да изцели тази рана.
В купчината имаше още няколко фотоси, доста от тях представяха елементи от плажа, планините, обилната зеленина. Но когато доближих до последната фотография, замръзнах на място. Уестри. Моят Уестри. Ето го с разкопчана яка на униформата, навел леко глава надясно, застанал пред плетената от палмови листа стена на бунгалото. Нашето бунгало. Навярно съм направила хиляди фотоси през живота си и съм не запомнила множеството от тях, само че не и тази. Спомнях си ясно по кое време я направих, по какъв начин миришеше въздухът в онази вечер - на морска вода и фрезии, разцъфтели под лунната светлина. Спомнях си възприятието, което изпълваше сърцето ми, когато очите ми срещнаха неговите през обектива и това, което се случи в миговете по-късно.
- Обичала си го, нали, бабо? - гласът на Дженифър беше толкоз обезоръжаващо благ, че усетих по какъв начин решимостта ми стартира да се изпарява.
- Да - признах.
- Мислиш ли си за него и в този момент?
Кимнах.
- Да, в никакъв случай не го забравих.
Дженифър се ококори.
- Бабо, какво се е случило в Таити? Какво се е случило с този мъж? И писмото… за какво те развълнува толкоз мощно? - Тя замълча и хвана ръката ми. - Моля те, разкажи ми.
Кимнах. Какво толкоз можеше да стане, в случай че ѝ разкажех? Бях бабичка. Вече нямаше да има последствия, а и да имаше, можех да ги понеса. И по този начин копнеех да се освободя от всички секрети, да ги разбудя като прилепи, заспали на прашния таван. Прокарах пръст по златната верижка с медальона и кимнах.
- Добре, миличка. Но те предизвестявам, не очаквай приказка.
Дженифър седна на стола до мен.
- Нищо - усмихна ми се. - Никога не съм си падала по приказки.
- Има и много мрачни моменти - прибавих разколебана.
Тя кимна.
- Но има ли благополучен край?
- Не съм сигурна.
Дженифър ме погледна озадачена.
Вдигнах фотографията на Уестри към светлината.
- Историята още не е свършила.
Приказен остров. Изоставено бунгало на плажа. И една неразрешена обич, която ще устои на времето...
За книгата
През лятото на 1942 година Ан отпътува за Бора Бора, с цел да служи като здравна сестра в американската военна база на острова. Макар неотдавна да се е сгодила за състоятелен банкер и бъдещето й да наподобява подсигурено, тя желае да извърши своя дълг и да открие себе си.
По време на танцова веселба Ан се среща с боеца Уестри, който я пази от нахални обожатели. Двамата намират изоставено бунгало на плажа, сгушено сред екзотичните яркожълти цветове на хибискуса. Местните имат вяра, че над него тегне проклинание и престъпилите прага му са обречени на постоянно страдалчество. Ан и Уестри обаче се захващат с възобновяване му и последователно се влюбват. Бунгалото се трансформира в тяхно леговище и скрито местенце, където се отдават на любовта си.
Идилията им скоро е нарушена: те стават неволни очевидци на грубо ликвидиране, Уестри е изпратен да се бори, а едногодишното предопределение на Ан е към своя край. Тя няма визия какво се е случило с обичания й, нито дали ще го види още веднъж. Трябва да се върне в Сиатъл към предходния си отегчителен живот и избраник, който не обича…
Седемдесет години по-късно ненадейно писмо кара Ан да се завърне в Бора Бора и да се изправи против призраците от предишното, които не стопират да я преследват…
За създателя
Сара Джио е бестселърова авторка на сантиментални четива, оповестени в над 27 страни и покорили класациите в Съединени американски щати, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се пробва да съчетава писането на романи с уговорките си като публицист. Автор е на голям брой публикации за „ Ню Йорк Таймс “, „ Мари Клеър “, списанието на Опра Уинфри и доста други дамски списания и уеб сайтове. Няколко години води две известни рубрики на „ Гламър “: „ Здраве и фитнес “ и „ Втора глава. Любовта “.
На българските читатели писателката е позната с романите „ Теменужки през март “, „ Пролетен сняг “, „ Винаги “, „ Всички цветя в Париж “ и „ Утринно зарево “.
Откъс от „ Бунгалото “
Взирах се в писмото в ръцете си. Дженевийв Торп. Не, не познавах тази жена. Непозната. И не щеш ли в този момент тя предизвикваше блъсканица в душата ми. Поклатих глава. Не реагирай. Бяха минали толкоз доста години. Как бих могла да се върна към тези дни? Как бих могла да ги изживея още веднъж? Стиснах очи, пробвайки да прогоня спомените. Да, мога просто да не отвръщам. Не беше следствие на закононарушение, нито юридическо деяние. Не дължах нищо на тази жена, на тази непозната. Можех да изхвърля плика на боклука и да приключа с тази история. Но след това си спомних последните редове на писмото. “И в случай че в миналото решите още веднъж да посетите острова, тук открих нещо ваше, което може би ще пожелаете да видите още веднъж.” Сърцето ми, което така и така не беше в по никакъв начин цветущо положение, запрепуска при мисълта за това нещо. Да посетя още веднъж острова? Аз? На моята възраст?
- Бабо, добре ли си? - Дженифър се наведе напред и преметна ръка през раменете ми.
- Добре съм - съумях да се посъвзема.
- Искаш ли да приказваме за това?
Поклатих глава и пъхнах писмото в книжката с кръстословици върху масичката за кафе.
Дженифър посегна към чантата си и затършува вътре. Извади огромен жълт плик, измачкан и много протъркван.
- Искам да ти покажа нещо - сподели тя. - Смятах да изчакам още, но… - Пое си надълбоко мирис. - Мисля, че е време.
Подаде ми плика.
- Какво е това?
- Погледни вътре.
Отворих го и извадих купчина черно-бели фотоси. Незабавно разпознах тази, която беше най-отгоре.
- Това съм аз! - Възкликнах, сочейки младата жена, облечена в бяла сестринска престилка на фона на кокосово дърво в далечината. Колко се дивях на палмите в първия ден, когато стъпих на острова преди съвсем седемдесет години. Вдигнах взор към Дженифър. - Къде ги откри?
- Татко ги откри - отвърна тя, като ме наблюдаваше деликатно. - Преглеждаше всякакви остарели кашони и фотосите бяха пъхнати в един от тях. Помоли ме да ти ги върна.
Сърцето ми се извърши с неспокойствие, когато видях идната фотография - Кити, приятелката ми от детинство, седнала на едно преобърнато кану на брега, изпънала крайници като кино звезда. Кити можеше да стане кино звезда. Познатата болежка прониза сърцето ми, когато се замислих за остарялата си другарка. Времето не беше съумяло да изцели тази рана.
В купчината имаше още няколко фотоси, доста от тях представяха елементи от плажа, планините, обилната зеленина. Но когато доближих до последната фотография, замръзнах на място. Уестри. Моят Уестри. Ето го с разкопчана яка на униформата, навел леко глава надясно, застанал пред плетената от палмови листа стена на бунгалото. Нашето бунгало. Навярно съм направила хиляди фотоси през живота си и съм не запомнила множеството от тях, само че не и тази. Спомнях си ясно по кое време я направих, по какъв начин миришеше въздухът в онази вечер - на морска вода и фрезии, разцъфтели под лунната светлина. Спомнях си възприятието, което изпълваше сърцето ми, когато очите ми срещнаха неговите през обектива и това, което се случи в миговете по-късно.
- Обичала си го, нали, бабо? - гласът на Дженифър беше толкоз обезоръжаващо благ, че усетих по какъв начин решимостта ми стартира да се изпарява.
- Да - признах.
- Мислиш ли си за него и в този момент?
Кимнах.
- Да, в никакъв случай не го забравих.
Дженифър се ококори.
- Бабо, какво се е случило в Таити? Какво се е случило с този мъж? И писмото… за какво те развълнува толкоз мощно? - Тя замълча и хвана ръката ми. - Моля те, разкажи ми.
Кимнах. Какво толкоз можеше да стане, в случай че ѝ разкажех? Бях бабичка. Вече нямаше да има последствия, а и да имаше, можех да ги понеса. И по този начин копнеех да се освободя от всички секрети, да ги разбудя като прилепи, заспали на прашния таван. Прокарах пръст по златната верижка с медальона и кимнах.
- Добре, миличка. Но те предизвестявам, не очаквай приказка.
Дженифър седна на стола до мен.
- Нищо - усмихна ми се. - Никога не съм си падала по приказки.
- Има и много мрачни моменти - прибавих разколебана.
Тя кимна.
- Но има ли благополучен край?
- Не съм сигурна.
Дженифър ме погледна озадачена.
Вдигнах фотографията на Уестри към светлината.
- Историята още не е свършила.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ