На 10 февруари се навършват 135 години от приемането на

На 10 февруари се навършват 135 години от приемането на първия Закон за печата в България.

След Освобождението на България от турско иго през 1878 година свободата на печата е обезпечена от Търновската конституция, която е призната на идната 1879 година В член 79 от Основния закон е записано: „ Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се желае от писателите, издателите и печетарите. Когато писателят е прочут и живее в Княжеството, издателят, печатарът и раздавачът няма да се преследват “.

Тази независимост остава обезпечена с дребни изключения /1881-1883/ и /1934-1944/ до 1947 година, когато комунистическата власт постанова цялостен надзор върху печатните издания и национализира печатниците и издателствата. С приемането на Конституцията на Народна република България в края на същата година всички нормативни актове свързани с вестникарската активност са анулирани.

Първите години след Освобождението са сцена на политически пристрастености – либерали против консерватори, русофили против русофоби. В тази конюнктура младата българска страна доста мъчно се ръководи, съгласно демократичната Търновска конституция. Много скоро е осъществен първият прелом. В 1881 година е открит по този начин нареченият режим на пълномощията. Две години по-късно е взето решение за Закон за печата, чиято цел е да защищава властта от рецензия. Той постоянно се употребява и за разправата с неуместните опозиционни вестници. С този закон се вкарва поста на „ виновния редактор “, който дружно с издателя е виновен за написаното. Този пост е доста парещ, доста постоянно хората, които застават на него, се оказват подведени под отговорност и даже лежат в пандизите.

Животът на първия Закон е къс. Той е анулиран през 1885 година и сменен с нов, който също остава в действие 3 години. Това са години на значими промени – Съединението, Сръбско-българската война и превратът и контрапревратът. След избирането на Фердинанд за княз и поемането на премиерския пост от Стефан Стамболов един от първите нормативни актове на новата власт е да одобряват Закон за печата. Този път той ще бъде в действие до 1901 година

В интервала до войните за национално обединяване /1912-1918 г./, които приключват с две национални произшествия, Законът за печата е променян минимум три пъти – всяка власт го трансформира в своя сгода. Особено забавен е този от 1904 година, останал в историята като Закона за Особата, тъй като би трябвало да защищава от нападки княз Фердинанд и неговото семейство. След неговото приемане доста издания са иззети, а против основните им редактори са заведени каузи.

В годините на войните в България съществува военна цензура, както и в множеството европейски страни. Създадени са и специфични институции, които да наблюдават за информацията. Първата от тях е Дирекцията за печата през 1913 година Цензурата не е анулирана след края на Първата международна война /1914-1918/, а остава в действие и по времето на ръководството на Александър Стамболийски до 1922 година Неговият режим съумява да настрои огромни елементи от българското общество, за това способства и терора над публицистите, някои от които са задържани и интернирани.

След свалянето на Стамболийски от власт през 1923 година та чак до идващия прелом през 1934 година в България не е признат закон за печата. Деветнайсетомайците вкарват тежки ограничавания и непоколебим режим на предварителна цензура. След тяхното премахване от власт обстановката остава комплицирана, нещата не се усъвършенстват през годините на Втората международна война /1939-1945 г./, когато е въведен и предел на хартията, чиято цена скача с 50%. Последният закон преди установяването на комунистическата власт е от 1943 година, който планува непоколебим позволителен правилник за издаването на вестник или списание.

Въпреки че интервалът на Третото българско царство /1879-1946/ да е много комплициран и спорен, което се отразява и на свободата на словото, това е интервал, в който работят едни от най-големите пера на българската публицистика, които пазят почтено достойнството на журналистическата специалност. Сред тях може да споменем имената на Захари Стоянов, Петко Каравелов, Пейо Яворов, Йосиф Хербст, Гео Милев, Данаил Крапчев, Димитър Талев и други. Мнозина от тях поради демократичните си възгледи ще имат трагична орис – ще лежат по затвори или даже ще бъдат убити.

Особено място в българската публицистика преди 1944 година заема Данаил Крапчев. Той е роден в град Прилеп през 1880 година, приключва Солунската гимназия. През 1907 година дружно с Пейо Яворов редактира вестник „ Илинден “ в София. През идващите години работи и редактира разнообразни вестници - „ Илинден “, „ Отечество “, „ Родина “ и други

През 1919 година основава осведомителния ежедневник „ Зора “, един от най-авторитетните и известни вестници преди Деветосептемврийския прелом в 1944 година, на който е шеф до края на живота си.

На 9 септември 1944 година е задържан от комунистическите сили. Убит при неизяснени условия на 10 септември 1944 година в завзетото от тях полицейско ръководство на Горна Джумая. Осъден посмъртно от Народния съд. През февруари 1994 година Върховният съд на Република България анулира присъдата. /БГНЕС