Гражданите срещу мутрите
Мутри - това е всичко нетърпимо след Десети ноември, събрано в една дума. И точно това е целта на митинга, който е не толкоз политически, колкото културен, написа Георги Лозанов за Дойче веле.
След като Коалиционният съвет на ръководещите реши да няма оставки, можеше да се допусна, че полицията ще разгони протестиращите от блокираните кръстовища в София. Но това за никого не е добре, с изключение на може би за някакви изцяло аполитични столичани, които гледат на града си единствено като на битова услуга. Не е добре за властта, тъй като тя сега е в прекомерно слаба позиция, с цел да си разрешава внезапни придвижвания. Не е добре и за митинга, тъй като сходни барикадни конфликти слагат в центъра на обществото внимание жестикулации и персони, които са надалеч от същността му. В какво се състои тя, забелязана в светлината на българския преход?
Големите протестни талази у нас са приблизително през седем години: 1990-а, 1997-а, 2013-14-а и 2020-а. Ако изключим, несъмнено, интервала сред 1997-а и 2013-та, когато очертаващата се циклична рецесия е избегната поради влизането в НАТО през 2004-а, а малко по-късно и в Европейски Съюз. Предишните три талази по предписание са против наличието на Българска социалистическа партия в институциите на властта: през 1990-а те водят до рухването на Петър Младенов (след неговото " Да дойдат танковете " ) от поста председател-президент, а през 1997-а и 2014-а - до рухването на държавните управления на Жан Виденов и Пламен Орешарски, излъчени от алените. Площадното неодобрение е адресирано по линията на главния спор на прехода - сред някогашните комунисти и демократичните упования на посткомунистическото общество.
Сега, през 2020-а, оста на спора към този момент е друга. За първи път на улицата са представителите на потомство, което има европейска еднаквост, образувана в университетите на Европа. То, завърнало се в непредвидена почивка поради пандемията, се усеща персонално наранено от разликата сред там и тук. Протестът е израз на възходящата (вместо да е обратното) несъответственост сред това по едно и също време да си европеец и да си българин, от вътрешната контузия, която носи културният спор сред тези две идентичности. Тя добре проличава в станалия известен афиш: " Искам да желая да пребивавам в България ". Родината да е обект на предпочитание, а не на насила. Свидетели сме на един нов тип родолюбие - не с патетични идеализации, подхранвани от далечното минало, а с гневна угриженост, загледана в близкото бъдеще. Младите стачкуват, тъй като желаят да запазят родината в себе си, без значение къде ще живеят. Същото обръщение насочва и нашата емиграция с паралелните си митинги в над 20 европейски градове. Настоящата протестна вълна за разлика от предходните три, които бяха повече политически, по същността си е повече културна - опира до това какъв желая да бъда, а този въпрос опира до това на каква общественост числя се.
Казано по-директно, младите не желаят повече да се срамят, че са българи. И поради себе си, и поради своите родители, които са на площада дружно с тях. И които, когато са били на възрастта им, са взели участие в милионния наследник протест отново на същото място и със същите упования, останали неосъществени. Така че в този момент им се постанова да стачкуват, с цел да нямат и децата им същата орис.
А децата им добре знаят какво би трябвало да се случи, с цел да нямат ориста на родителите си, както се разбра даже единствено от изказванията на четирима от тях в предаването " Референдум ". Трябва да се смени типажът, станал внушителен за нацията през годините на прехода. Тази цел е закрепена в различен известен девиз, който президентът обича папагалски да повтаря: " Мутри, вън! ". Не е изненадващо връщането към това разбиране, тъй като то продължава да има неотслабваща описателна мощност за всичко нетърпимо след Десети ноември, събрано в една дума. Мутри е жаргонно название на параикономическия хайлайф на прехода, тръгнал от спортните школи под покровителството на Държавна сигурност и пазарно преориентиралата се номенклатура на Българска комунистическа партия. Родил силовите групировки, формирал олигархичните кръгове и проникнал в държавните институции. Мутрите са тези, които блокират легалните процедури на демокрацията и реализират разпределението на обществените богатства с принуждение - с обири и убийства, с рекет и корупция, с подслушване и компромати и така нататък Образът им е съвсем карикатурно стилизиран в публичното схващане - яки, елементарни и безцеремонни, с спортни екипи и ланци, яхнали черни джипове и налитащи на пердах. И белите якички, които някои от тях по-късно си сложиха, не могат да скрият дебелите им вратове. Протестът е против една ъндърграунд среда, която освен се трансформира в нещо обикновено за българското общество, само че и в лице на триумфа в него. И даже наложи като влиятелен личния си чалгаджийски начин на живот. Разпространяваните записи, за които се твърди, че са на телефонни диалози и от спалнята на Бойко Борисов, се оказаха изключително разрушителни за имиджа му, точно тъй като са проява на език и държание, присъщи за въпросния лафстайл. И го значат като цел на митинга против мутрите.
Защо обаче, с изключение на на него и дори повече, в сравнение с него, протестиращите желаят оставката на основния прокурор? Това до момента не се е случвало. Едва ли е единствено поради склонността му към непремерени изявления и показни арести. Заради Движение за права и свободи е. Движението се трансформира в емблема на сливането сред управляващите от забележимата и невидимата част на спектъра им. А почетният му ръководител, когато беше настоящ, си позволяваше да изрича на глас неща, които останалите смятаха за срамна загадка - че към партията му има обръч от компании и той персонално разпределя порциите. Типична мутренска хватка - демонстрираш, че не те е боязън да стоиш над закона, и колкото повече нищо не ти се случва, толкоз повече нараства силата ти. Изглежда, че и основният прокурор на собствен ред няма желание да й се опълчи. Нещо повече, до момента в който самоуверено повдига обвинявания на фигури отвън кръга към Движение за права и свободи и в никакъв случай от този кръг, затвърждава съмнението, че самичък му принадлежи.
Но има обаче по-важно от оставките - кой ще пристигна на опразнените места. Дали най-сетне това ще са образовани и възпитани хора с културни задръжки и европейска ориентировка, от които на младите да не им е неловко, че ги съставляват? Не митингът обаче може да ги излъчи. Той не е партия, с цел да има водачи и стратегия, по-скоро е медиа, през която една част от обществото - по-малката, приказва на другата, несравнимо по-голяма част. Какво тя ще чуе и какво ще разбере и дали отново няма да стане жертва на добре познатите дилъри на политическо въздействие, които в този момент обикалят сред протестиращите, ще покажат идните избори.
Снимка DW
След като Коалиционният съвет на ръководещите реши да няма оставки, можеше да се допусна, че полицията ще разгони протестиращите от блокираните кръстовища в София. Но това за никого не е добре, с изключение на може би за някакви изцяло аполитични столичани, които гледат на града си единствено като на битова услуга. Не е добре за властта, тъй като тя сега е в прекомерно слаба позиция, с цел да си разрешава внезапни придвижвания. Не е добре и за митинга, тъй като сходни барикадни конфликти слагат в центъра на обществото внимание жестикулации и персони, които са надалеч от същността му. В какво се състои тя, забелязана в светлината на българския преход?
Големите протестни талази у нас са приблизително през седем години: 1990-а, 1997-а, 2013-14-а и 2020-а. Ако изключим, несъмнено, интервала сред 1997-а и 2013-та, когато очертаващата се циклична рецесия е избегната поради влизането в НАТО през 2004-а, а малко по-късно и в Европейски Съюз. Предишните три талази по предписание са против наличието на Българска социалистическа партия в институциите на властта: през 1990-а те водят до рухването на Петър Младенов (след неговото " Да дойдат танковете " ) от поста председател-президент, а през 1997-а и 2014-а - до рухването на държавните управления на Жан Виденов и Пламен Орешарски, излъчени от алените. Площадното неодобрение е адресирано по линията на главния спор на прехода - сред някогашните комунисти и демократичните упования на посткомунистическото общество.
Сега, през 2020-а, оста на спора към този момент е друга. За първи път на улицата са представителите на потомство, което има европейска еднаквост, образувана в университетите на Европа. То, завърнало се в непредвидена почивка поради пандемията, се усеща персонално наранено от разликата сред там и тук. Протестът е израз на възходящата (вместо да е обратното) несъответственост сред това по едно и също време да си европеец и да си българин, от вътрешната контузия, която носи културният спор сред тези две идентичности. Тя добре проличава в станалия известен афиш: " Искам да желая да пребивавам в България ". Родината да е обект на предпочитание, а не на насила. Свидетели сме на един нов тип родолюбие - не с патетични идеализации, подхранвани от далечното минало, а с гневна угриженост, загледана в близкото бъдеще. Младите стачкуват, тъй като желаят да запазят родината в себе си, без значение къде ще живеят. Същото обръщение насочва и нашата емиграция с паралелните си митинги в над 20 европейски градове. Настоящата протестна вълна за разлика от предходните три, които бяха повече политически, по същността си е повече културна - опира до това какъв желая да бъда, а този въпрос опира до това на каква общественост числя се.
Казано по-директно, младите не желаят повече да се срамят, че са българи. И поради себе си, и поради своите родители, които са на площада дружно с тях. И които, когато са били на възрастта им, са взели участие в милионния наследник протест отново на същото място и със същите упования, останали неосъществени. Така че в този момент им се постанова да стачкуват, с цел да нямат и децата им същата орис.
А децата им добре знаят какво би трябвало да се случи, с цел да нямат ориста на родителите си, както се разбра даже единствено от изказванията на четирима от тях в предаването " Референдум ". Трябва да се смени типажът, станал внушителен за нацията през годините на прехода. Тази цел е закрепена в различен известен девиз, който президентът обича папагалски да повтаря: " Мутри, вън! ". Не е изненадващо връщането към това разбиране, тъй като то продължава да има неотслабваща описателна мощност за всичко нетърпимо след Десети ноември, събрано в една дума. Мутри е жаргонно название на параикономическия хайлайф на прехода, тръгнал от спортните школи под покровителството на Държавна сигурност и пазарно преориентиралата се номенклатура на Българска комунистическа партия. Родил силовите групировки, формирал олигархичните кръгове и проникнал в държавните институции. Мутрите са тези, които блокират легалните процедури на демокрацията и реализират разпределението на обществените богатства с принуждение - с обири и убийства, с рекет и корупция, с подслушване и компромати и така нататък Образът им е съвсем карикатурно стилизиран в публичното схващане - яки, елементарни и безцеремонни, с спортни екипи и ланци, яхнали черни джипове и налитащи на пердах. И белите якички, които някои от тях по-късно си сложиха, не могат да скрият дебелите им вратове. Протестът е против една ъндърграунд среда, която освен се трансформира в нещо обикновено за българското общество, само че и в лице на триумфа в него. И даже наложи като влиятелен личния си чалгаджийски начин на живот. Разпространяваните записи, за които се твърди, че са на телефонни диалози и от спалнята на Бойко Борисов, се оказаха изключително разрушителни за имиджа му, точно тъй като са проява на език и държание, присъщи за въпросния лафстайл. И го значат като цел на митинга против мутрите.
Защо обаче, с изключение на на него и дори повече, в сравнение с него, протестиращите желаят оставката на основния прокурор? Това до момента не се е случвало. Едва ли е единствено поради склонността му към непремерени изявления и показни арести. Заради Движение за права и свободи е. Движението се трансформира в емблема на сливането сред управляващите от забележимата и невидимата част на спектъра им. А почетният му ръководител, когато беше настоящ, си позволяваше да изрича на глас неща, които останалите смятаха за срамна загадка - че към партията му има обръч от компании и той персонално разпределя порциите. Типична мутренска хватка - демонстрираш, че не те е боязън да стоиш над закона, и колкото повече нищо не ти се случва, толкоз повече нараства силата ти. Изглежда, че и основният прокурор на собствен ред няма желание да й се опълчи. Нещо повече, до момента в който самоуверено повдига обвинявания на фигури отвън кръга към Движение за права и свободи и в никакъв случай от този кръг, затвърждава съмнението, че самичък му принадлежи.
Но има обаче по-важно от оставките - кой ще пристигна на опразнените места. Дали най-сетне това ще са образовани и възпитани хора с културни задръжки и европейска ориентировка, от които на младите да не им е неловко, че ги съставляват? Не митингът обаче може да ги излъчи. Той не е партия, с цел да има водачи и стратегия, по-скоро е медиа, през която една част от обществото - по-малката, приказва на другата, несравнимо по-голяма част. Какво тя ще чуе и какво ще разбере и дали отново няма да стане жертва на добре познатите дилъри на политическо въздействие, които в този момент обикалят сред протестиращите, ще покажат идните избори.
Снимка DW
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ