Миналия ден обядвах с баща ми, който беше дошъл в

Миналия ден обядвах с татко ми, който беше пристигнал в Лондон по работа. Той ме заведе в обичания си пъб и някъде сред доматената чорба и главното ядене стартира един диалог, който най-малко до момента избягваше като по знамение.

Той хвърли един нервозен взор към сервитьора и пресуши чашата си с вино, преди да отвори тематиката с въпроси за бъдещите ми житейски проекти: Смяташ ли да се установиш и да създадеш семейство? Събираш ли пари, с цел да си купиш къща? Накъде ще вървиш оттук насетне в кариерата си?

Последва безмълвие, аз го погледнах с неразбиращ взор и свих плещи, след което измърморих онази безсмъртна фраза, обичана на всички младежи по земята: “Ами, не знам ”.

Да, обаче аз не съм тийнейджърка. Аз съм на 34 години.

Когато татко ми е бил на моята възраст, две от децата му (6-годишната ми сестра и 8-годишната моя милост) към този момент са били в начално учебно заведение, а вкъщи е имал още едно хлапе – 3-годишната ми сестричка. На 34 години татко ми е имал 10-годишен опит със личен бизнес, имал е лична къща и е внасял пари за втора пенсия.

Накратко – всички нормални атрибути на отговорностите, типични за мъжа от междинна класа в неговото потомство.

Аз, въпреки това, пребивавам в апартамент чартърен с най-малката ми сестра и не мога да се похваля с кой знае какви спестявания. Със сигурност нямам пенсионен фонд. Колкото до концепцията за женитба и деца, тя си остава тъкмо такава: концепция. Вероятността да се осъществя не се е трансформирала от времето, в което бях на 23 години.

Моят “житейски проект ”, както татко ми го назова по този начин сладко, се простира най-вече до уикенда.

“Не смяташ ли, че е време да започнеш да мислиш за тези неща? ”, ме попита той. “Нали осъзнаваш, че към този момент не си на 20 години ”.

Не съм доста сигурна, че го съзнавам.

В доста връзки може да се каже, че съм пълновръстен член на обществото на възрастните – заплащам си налозите, гласоподавам, давам пари за щедрост. От друга страна, обаче, безнадеждно отхвърлям да призная, че одъртявам.

Винаги съм си мислила, че на тази възраст към този момент ще съм намерила любовта на живота си и ще се спра на едно място. Само че дали поради личния ми избор или поради ориста (и до момента не мога да си отговоря на този въпрос) това не се е случило.

Поради тази причина, значително не преставам да пребивавам по същия метод, по който живях и преди 10 години. Харча парите си ден за ден, вместо да ги заделям за бъдещето. Винаги съм на линия за още една вечер на открито с другари, преди офертите да се изпарят вечно.

Самата мисъл да икономисвам за първа вноска за апартамент ми се коства толкоз комплицирана, че избирам вместо това да си църкам парите за наеми.

Досега не ми се е налагало да “порасна ”, тъй че – просто не съм го направила.

Някой би ме нарекъл безразсъдна, безотговорна и незряла. Да, такава съм. Но най-малко мога да се утеша с мисълта, че не съм сама.

Преди седмица прочетох, че даже имало наименование за хора като мен. Ние сме “поколението Питър Пан ” – много огромна група от хора сред 25 и 40-годишна възраст, които съществуват в положение на удължено юношество, като отсрочват до безспир всички тежки отговорности като брак, ипотека, деца.

“Нашето общество е цялостно с изгубени момчета и девойки, които стоят на ръба на зрелостта ”, разяснява проф. Франк Фюреди, социолог от Университета в Кент, който изследва този феномен.

“Друга дума, която от време на време се употребява за описанието на тези хора, е “Adultescent ” (игра на думи от Adult – възрастен, и Adolescent – младеж). Най-общо казано, това е човек, който отхвърля да се откри и да поеме задължения, а вместо това продължава “партито ” даже на междинна възраст ”, добавя той.

Някои от тях не престават да живеят с родителите си, до момента в който стигнат до 30-годишна възраст, избират да отсрочват сватбата допустимо най-дълго или даже остават без сътрудник на напълно зрелост, като не престават да живеят по същия метод, както и на 20 години.

Трябва единствено да погледнете статистиката, с цел да се видите тази забавна наклонност.

През 70-те години на XX век, нормално мъжете са сключвали брак на 24 години, а дамите – на 22. Днес междинната възраст, на която хората се женят, е 32 години при мъжете и 30 при дамите.

Скоро едно проучване сподели, че през последното десетилетие има съвсем двоен растеж на броя на дамите, които се омъжват в края на 30-те или 40-те си години.

Сега междинната възраст за основаване на семейство е 28 години при дамите, до момента в който през 1970 година е била 24 години. А с помощта на ин-витро технологиите и лекуването на проблемите при репродуктивното здраве, от ден на ден дами отсрочват момента за раждане на деца до 40-тата си годишнина.

Нещо повече – доста от нас вземат решение въобще да не се женят. Данните от службата за национална статистика на Англия от края на предходната година демонстрират, че над 1/2 от дамите под 50-годишна възраст са неомъжени. Това е двойно покачване за последните 30 години.

Колкото до уговорката за покупка на къща, типичният нов притежател на жилище през 80-те е единствено на 29 години. Сега той е на 38 година Според прогнозите – към 2025 година възрастта на хората, които се престрашават да купят първото си независимо жилище, ще доближи до 41 година

Защо се стигна дотук? Защо методът на живот на моето потомство се разграничава толкоз доста от този на моите родители?

За начало, можете да прехвърлите виновността на стопанската система. Никога до момента не е било толкоз мъчно да направиш първата си стъпка към зрелия живот – а точно, да купиш жилище. Всеки ден виждаме репортажи за хора, които са принудени да се върнат да живеят при родителите си, с цел да могат да спестят големите средства, нужни за покупка на недвижимо имущество.

3 млн. души на възраст сред 20 и 34 години не престават да живеят с мама и баща. Една трета от тях са мъже, а 18% са дами. А тези три милиона са се нараснали с 20% сред 1997 и 2011 година, съгласно националната статистика на Англия.

В някои случаи даже тези, които не живеят с родителите си, не престават да са финансово подвластни от тях. Над 13 млн. родители в страната са изхарчили 34 милиарда паунда за заеми и помощи за 40-годишните си “децата ”.

Моите родители не са в позиция да ми оказват помощ с парите, а за мен задачата да спестя пари за апартамент е извънредно обременяваща. Като знам, че действителните ми благоприятни условия за избор на жилище и квартал са депресиращо слаби, взех (много детинското) решение въобще да не мисля по тази тематика.

И това може да ни насочи към същинския проблем. Професор Фюреди, който е над 60-годишен, споделя, че не можем да упрекваме единствено стопанската система или цените на недвижимите парцели. Той споделя, че повода е “инфантилизацията ” на това потомство.

“Ако прегледате вестниците, на всички места ще прочетете, че актуалните младежи живеят по-ужасяващо от всеки път. За да извършите сходен извод обаче, би трябвало да страдате от историческа амнезия. Подобно изказване просто не е правилно. През последното десетилетие всички сме следили рецесии и стопански рецесии, само че за моето потомство най-важното нещо беше да стъпиш самичък на краката си – даже да имаш съществени стопански проблеми, даже да си постоянно без пари. Сега хората си търсят оправдания ”, разяснява той.

Според него тук играят доста по-големи психически фактори, а в основата на нашето отвращение да пораснем стои страхът.

“Хората се опасяват да разсъждават за себе си като за възрастни. Те не могат да си показват какво хубаво може да последва от това, че си възрастен; всички наши културни полезности са ориентирани към младостта, а колкото повече се отдалечаваме от нея, толкоз повече порастват терзанията ни ”, споделя още професорът.

Фактът, че възрастни хора избират да четат книги, предопределени за деца и младежи (като “Хари Потър ”, “Игрите на глада ” или “Здрач ”), известността на анимационни сериали като “Семейство Симпсън ” и взривът на интереса към видео-игрите при хора над 25-30-годишна възраст – всичко това са признаци на желанието за бягство от зрелостта.

“Хората се пробват да се убеждават, че детинското им държание е опит за независимост, само че в действителност до е подбудено от боязън. Имаме просвета, в която хората се плашат от несигурността на бъдещето и се ужасяват, когато би трябвало да поемат риск ”, споделя още той.

Това може да се отнесе освен към нежеланието да напуснеш родния си дом, само че даже и към страха да се влюбиш.

“Хората заобикалят или отсрочват да се замислят, че би трябвало да поемат ангажимент към другия поради боязън, че ще бъдат засегнати ”, прибавя той.

В подобен случай – боязън ли ме е от това да пребивавам като пълностоен зрял човек? Страх ли ме е от финансовите или прочувствените обвързаности?

Може би, да. Но мисля, че казусът по-скоро се състои в това, че съм си внушила, че няма потребност да пониквам. Поне не в този момент.

Поколението на моите родители се захващаше за работа или създаваше семейство незабавно откакто завърши с образованието си, още на 20 години. Ние обаче имаме благоприятни условия, които ни разрешават да продължим да се забавляваме малко по-дълго.

Благодарение на противозачатъчните и смяната на публичните настройки можем да не се тормозим за сватба и деца. А и професионалните ни благоприятни условия са прелестни.

Навремето майка ми е имала три други възможности: да стане учителка, здравна сестра или секретарка. Аз и двете ми сестри обаче имаме напълно друг метод на живот.

Когато влязохме в университета, ни беше казано, че няма нещо на света, което не можем да реализираме. Развиваме се в кариерата си, пътуваме по света и имаме такава независимост, за каквато майка ми може единствено да мечтае.

Ние бяхме – а и продължаваме да сме – капризни от позиция на опциите. Доста хора биха споделили, че това е минус.

Само преди десетина години излезе фундаменталната книга на Александра Робинс и Аби Уилнър, които разказват страховете на поколението на 20-годишните – светът е в краката им, само че нямат никаква концепция накъде да тръгнат.

Нашето потомство, съгласно тях, е “задушено от избора, отговорността и неувереността в личните си качества ”.

Друго проучване на Оливър Робинсън от Университета в Гринуич открива, че “взискателната природа на 20- и 30-годишните води до там, че не сме удовлетворени от посредствения, муден и еднообразен метод на живот ” – като този на родителите ни.

Само че не сме удовлетворени и от свободата.

Всъщност, решението дали да се женим или не, дали да създадем семейство или не, дали да пътуваме или да стоим на едно място, дали да пазим сегашната си работа или да търсим нова – всичко това ни натоварва, стресира и депресира.

Разбира се, има едно решение, което нито една жена (независимо дали е от поколението Питър Пан) не може да отсрочва до безконечност – раждането на дете.

В продължение на години бях прекомерно заета да работя и да се развличам, и даже не се замислях по тази тематика. Дори в този момент, на 34 години, нямам визия дали желая да бъда майка. Досега не съм усетила припадък на майчински инстинкти, също така – не мога да се похваля, че на вратата ми стои опашка от ухажори.

Във всеки случай, се самозаблуждавам, че имам още време за това решение и се уповавам във всяка вест за дами, които раждат първо дете на 41-42 години.

Но дали в действителност е по този начин? Очевидната истина е, че детеродните функционалности понижават през 30-те години на дамата. Боя се, че един ден ще скърбя, че съм изпуснала вечно опцията да имам дете.

Обсъждам тези въпроси с моите постоянно млади приятели-връстници, само че виждам, че напоследък броят ни понижава от ден на ден и повече.

Имам една шепа другари, които също като мен са прекомерно заети да живеят ден за ден. Все повече са хората, които съвсем неусетно намират метод да си купят жилище и да основат семейство.

Те са напълно удовлетворени от новия стадий на живота си, за разлика от мен – която не преставам по остарелия метод.

Всъщност, стартирам да се възнамерявам, че има напълно действителна заплаха да се трансформира в последния посетител на празненството, който танцува самичък доста откакто музиката е спряла. А аз не желая да бъда този човек.

Т.нар. “тийнейджърки на 30 ” се подпират по питейните заведения с вярата, че приглушената светлина ще прикрие бръчките ни и че с облеклата си от Topshop не се разграничаваме от 20-годишните момчета и девойки към нас. А това е доста тъжна мисъл. Може би е извънредно време да порасна.

А дали да не изчакам да свърши лятото?..