Мина още един 5 октомври и в Сърбия нищо не

Мина още един 5 октомври и в Сърбия нищо не се случи. На този ден 2000 година падна Милошевич и това трябваше да бъде водораздел сред минало и бъдеще. Между националистическото минало, което водено от концепцията за Велика Сърбия сееше прогонства, разорения, принуждение и гибел и задаващата се проевропейска вероятност, която обещаваше мир и разцвет освен в Сърбия, само че и на Балканите.

След повече от две десетилетия нищо не се промени. Поне нищо не се промени към по-добро. Последното терористично нахлуване в Косово сподели, че към момента водят ония, които желаят да обрисуват граници с кръв и оръжие.

Военната агитация продължава и в този момент. От припяването на „ Когато армията се върне на Косово ”, до националистическите графити, които величаят военнопрестъпници и преследването на антивоенните деятели, които стачкуват против апелите за война. Последен образец за това е казусът с гражданската активистка Аида Чорович, която бе санкционирана със 100 000 сръбски динара тъй като хвърляла яйца против графита на Радко Младич в центъра на Белград!? А същият този Младич бе наказан от Трибунала в Хага за военни закононарушения и геноцид в Босна и Херцеговина.

Очевидно, казусът е доста по-дълбок и той не може да се реши даже единствено с елементарна промяна на властта. Трябва да се промени цялостната културна парадигма на сръбското общество, което непрестанно възпроизвежда нови почитатели на концепцията за Велика Сърбия, нови бойци за „ дефинитивно решение на сръбския народен въпрос ”, и несъмнено нови военнопрестъпници.

Културно-образователният модел от детските градинки до университета към момента почива върху митологията от епоса на Косовския цикъл, който нормално няма нищо общо с историческата истина, само че по тази причина пък е станал част от светоусещането и мисленето на средностатистическия сръбски жител. „ Косово е свята сръбска земя ”, „ Косово е сърцето на Сърбия ” и прочие сърцераздирателни лозунги, под които и през днешния ден падат глави, вместо същите тия глави да бъдат употребявани за преосмисляне на предишното, обяснение на сегашното и визия за бъдещето. Впрочем, в Сърбия постоянно е имало проницателни и почтени хора, които са осъждали сръбските закононарушения и са предвиждали до какво ще докара насилието над косовските албанци. Те в никакъв случай не са били чути. Даже през днешния ден и не се знае за тях. Те не са част от образователните стратегии за разлика от слепия гуслар Филип Вишнич, Тешан Подругович, Дядо Милия и други

От днешната отдалеченост на време не е чак толкоз значимо какво са пели слепите гуслари по селските кръчми за бакшиш, а какво са писали опозиционно настроените интелектуалци по този въпрос като Светозар Маркович, Димитрийе Туцович, Коста Новакович и други Защото нерешените проблеми от предишното се повтарят и през днешния ден.

Съвременният сръбски академик Владета Йеротич в едно предаване от 1999 година споделя: „ Последните трагични събития със сръбския народ са още едно и може би последно предизвестие, късмет и предизвикателство, да отговорим намерено на столетните въпроси за характера на сръбския народ, като лекарски консилиум над болен, тъй като от диагнозата зависи и лекуването. Не бива да се плашим от истината! Дългогодишната неистина надълбоко скапе тоя народ, оставяйки го на равнището на дете, което към този момент не е това. Истината постоянно почиства и оказва помощ за узряването и на индивидите и народите. Трябва да сме подготвени да чуем истината за себе си ”.

След клането на албанското население в Косово и в Северна Албания, известния сръбски публицист и социалдемократ Димитрийе Туцович написа: „ Ние направихме опит за съзнателно ликвидиране на една цяла нация. Хванаха ни и ни попречиха в това незаконно действие. Сега би трябвало да си понесем наказването. То е ужасно: съмнение и ненавист на цялостен един народ ”.

Друг един актуален сръбски интелектуалец, Милош Богданович, написа: „ Преди да твърдим, че сме изгубили Косово, хайде да се преизпитаме дали то въобще е било наше оттогава, когато нашите предшественици са го напуснали 1690 година? И още: „ В опустошените региони на Косово и източна Сърбия се заселват албанци. Нашите предшественици не са били толкоз национално горди, с цел да останат на Косово и да го бранят с животите си. Те не са считали, че преселението на сърбите под Чарноевичите е изменничество и уязвимост. То на първо място е било рационален израз на същинска обич към нацията, единствена опция след измяната към турците и отмъщението което е следвало. Ако сърбите тогава са се отказали от Косово и са го дали на други, какъв е смисълът ние в този момент да се борим за него? Няма никакви рационални претекстове за това с изключение на национална горделивост! ”

Когато Косово е освободено от турците, то към този момент окончателно не е било сръбско. Сръбският социалист Коста Новакович, минавайки като боец през Косово по време на Балканските войни написа: „ Косово е просто една албанска област и в нея има единствено към 10-15% сърби.

Според сръбски дипломатически източници от октомври 1912 до август 1914 година от Косово в Турция са изселени 281 747 души без да се броят децата до 6 години. По същото време върху парцелите на изселените албански фамилии са обитаеми 65 000 сръбски и черногорски колонисти които на собствен ред биват изгонени по време на Втората международна война.

След Втората международна война следва репресивната политика по отношение на албанците по времето на Александър Ранкович. Сърбите на Косово стартират непринудено да продават къщите и недвижимите си парцели на високи цени на албанците и да се изселват в по-развитите региони на тогавашна Югославия. Албанците към този момент имат тактика, само че в сръбското общество това дълго е тематика табу. Дълго спотайван, косовският проблем избухва през осемдесетте години на предишния век. Белград няма политическо решение на казуса. Политиката на Милошевич дефинитивно взривява освен сръбско-албанските връзки.

Хората, които го избраха и поддържаха за политиката му към Косово 1989 година, след едно десетилетие скочиха против него, само че не по тази причина че поведе войната на Косово, а по тази причина че я загуби. В съзнанието на всеобщия сърбин към момента населяват косовските легенди за сръбско Косово, за което би трябвало да се отмъсти или да се „ освободи ” от албанците, каквото и да значи това „ избавление ”. Никой не се замисля какво ще вършат с албанците, които единствено до преди две десетилетия бяха сръбски жители и данъкоплатци и отново не се разбираха между тях.

Днес Косово е самостоятелна страна, а Сърбия не желае да я признае. Вероятно с вярата, че „ когато армията се върне на Косово ” казусът ще бъде решен и Косово отново ще стане сръбско.

Това обаче е немислимо. Нали в случай че Косово е съставка от Сърбия най-малко една трета от депутатите в сръбския парламент би трябвало да са албанци. Как си представяте албанец като външен министър или вицепремиер на Сърбия?

Съединени американски щати, огромна част от Европа и още стотина други страни по света към този момент признаха Косово, пък и ония, които по една или друга причина това не са го създали, към този момент привикват с косовската самостоятелност. Светът чака и Сърбия да се помири, да признае Косово, да си уреди връзките с него и този проблем да бъде свален от дневния ред на Балканите. Как обаче Сърбия да признае несъстоятелността на личните си легенди за Косово, по какъв начин да признае провалянето си и по какъв начин да изясни на личните си жители, че Косово от дълго време не е сръбско? Косово към момента е най-тежкият изпит за всеки сръбски политик. Няма подобен, който обществено да посмее да каже: „ Хора, ние загубихме Косово. То към този момент е самостоятелна страна. Трябва да го признаем и да си уредим връзките като две цивилизовани, прилежащи страни ”. Той освен няма да бъде припознат като сръбски политик, точно заради културния модел на всеобщия сърбин, който към момента мечтае за нов „ пердах на Косово ”.

Войводинският политик Ненад Чанак споделя, че: „ В Сърбия никой в никакъв случай няма да признае, че е признал Косово. Значи, желае да признае, само че няма да признае, че го е признал ”. Защото същия момент ще бъде затрит от политическата сцена. Това е омагьосаният кръг, в който сръбското общество продължава да се върти и не може да откри излаз. Такова общество не може да излъчи политик, който просто с един размах да разсече Гордиевия възел на сръбската политика – Косово. /БГНЕС

--------------

Иван Николов е стихотворец, публицист и държавник. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и виновен редактор на списание „ Бюлетин “. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници ”. Анализът на Иван Николов е написан особено на Агенция БГНЕС.