Значение на понятията Меония, Имеон, кимерийци, Колобър
Милена ВЪРБАНОВА
В публикацията си " Две теории за произхода на българите - една истина ", общително оповестена от уеб страницата обстоятелства, настоявам, че понятията Меония и Имеон имат еднакъв смисъл - " вътрешност ". До това умозаключение стигнах единствено по езиков път, противопоставяйки " пеон, пейон " на " меон, мейон " и откривайки, че началният тон " и " в названието Имеон не трябва да се взема поради в тълкуването му - исконното разбиране е и си остава Меон. Ако " разровим " още по-дълбоко това слово, ще стигнем до самото разрешение на това изначално разбиране. Разковниче, което ни е известно от Балканския полуостров и Палестина.
Названието Имеон на планинската система, състояща се от Памир, Тян-шан и Хиндукуш, се явява в изворите като Емавон, Емаон, Емаус, Имаон, Имавон, Имай, Имаус, Емай, което е открито от българските учени, основателно приемащи всички тези имена като отнасящи се към един и същи обект. Някои откриватели въпреки всичко са били заблудени от сходството в имената Имай и Хималаи и търсят античния Имеон в Хималаите. Такава идентификация, несъмнено, е невъзможна, тъй като в " Ашхарашуйц " ясно е посочено, че Имеон има неповторимата форма на " разперен пергел " или на буквата " люн ", а сходна характерна форма има единствено централноазиатската планинска система, включваща Памир,Тян-шан и Хиндукуш. Донякъде грешката на тези учени " е вярна ", защото българско наличие в най-дълбока античност в Хималаите и в техните подножия би могло да се наблюдава в топонимоята - да вземем за пример в названието на страната Бутан - и в указаната от ведическата традиция " обител на Бригу " в Непал, " на източния бряг на река Гандак ". Но Имеон не би трябвало да се бърка с Хималаите, нито да се приема като общ за двете названия коренът " им ". Истинският корен на думата Имеон - И-Меон - е " мео, меон ".
Отправна точка за този още един сондаж в смисъла на названието Имеон, ми дава неговият вид Емавон, употребен в " Ашхарашуйц ". Това име в действителност води към названието Ематия, както в древността е била наричана Македония. Тази пресечна точка не указва, че в подножоята на Имеон са живели " македонци ", въпреки да добавя безбройните доказателства, че така наречен македонци в действителност са част от българския, пеласгийски и тракийски етнос даже в най-древна ера. Ематия ще рече " кръв ", а още по-точно " Майка " - Е-Матья - и оттова " земя ", " татковина ", родна страна " - " майка-кърмилница ". Същото име - " кръв " носи и Хемус, въпреки че в този случай, съгласно Аполодор, става дума за пролятата кръв на Тифон. Интересно е, че латинският глагол meo - " движа се " - по отличен метод се отнася към кръвта в биологичен смисъл - тя се движи и нейното придвижване дава живот на организма.
" Гръцкото " наименование на кръвта αιμα ( ema ) ни води непосредствено към прадревното разбиране Ма - Майка.
Ето че моето пояснение на Меония и И-Меон като " вътрешност " се удостоверява и от този разбор, който отново по лингвистичен път, само че от различен ракурс, потвърждава, че тези названия ознават " кръв " и най-много " майка ". В публикацията си " Ода за амазонките " намекнах, че може би остарялото име Меотида на Азовско море, тясно обвързвано с историята на българския етнос, също произлиза от Меония, а не от " мътна ", като твърди Страбон в своята " География ". Но престижът на огромния античен академик е аргументиран, а и аз изричам единствено едно мое съмнение, към този момент неподкрепено с други проучвания.
Внимателният и ерудиран относителен разбор на имената, който от дълго време назовавам " словесна археология ", може да ни докара до доста по-точни резултати в проучването на най-древната история, в сравнение с ровенето в трудовете на стотици безкрили учени от XX век, когато голям брой исторически истини бяха сменени с арогантни заблуди. Имената обаче няма по какъв начин да бъдат сменени, словото не лъже. Ако методът на " словесната археология " се ползва по-широко от актуалната българска историография, при присъединяване и на изявени литератори и майстори на словото, а освен на буквояди, знанията ни за далечното минало на нашия народ щяха да са по-напреднали, хиляди читатели нямаше да бъдат отегчавани с безсмислени съчинения, в които не се споделя нито една нова дума, тонове хартия щяха да бъдат спестени и цели хектари гори, пожертвани за хартиената промишленост, щяха да бъдат избавени за богатството на природата и индивида. За напредъка на науката, както и за всяка житейска идея, е надалеч по-необходим панорамният взор на орела, в сравнение с упорството на плъха в избата.
Може би трябваше да озаглавя цитираната си при започване на сегашния текст публикация " Две теории за произхода на българите... " по-скоро " Три теории... ", като включа в нея и тезата за кимерийския генезис на нашия народ. Най-известният бранител на тази теза е огромният възрожденски националревоционер и академик Г.С.Раковски. Както всичко изречено от този популярен български интелектуалец, кимерийската доктрина има своите дълбоки учредения и в случай че бе продължена от българските историци през XX в., тя щеше директно да ни изведе към историческата истина за българския етногенезис. Но, уви, тя е била осмяна и отхвърлена, също както и езиковите прозрения на Раковски. В днешно време неин разгорещен покровител е откривателят Кирил Милчев, създател на монографията " Древната българска история. Кимерийци. Хуни. Българи " ( 2005 година ). Моето разбиране е, че и кимерийската диря води още веднъж към заключението за пеласгийския и тракийски генезис на българския етнос и сред кимерийската, памирската и тракийската доктрина за нашия етногенезис, няма основни разлики. Ето за какво считам по този начин:
В Книга Пета, гл. 2 на труда си " География ", Страбон оповестява извънредно забавния от позиция на българската история епизод за нестинарите в Тирения ( Етрурия ), който е част от комплицираната обредност, обвързвана с култа към огъня на един необикновен народ, наименуван от географа " фалиски " или " фалерии ", говорещ собствен необикновен език. В публикацията си " Траки и българи в антична Италия " се спирам на този роман у Страбон и пояснявам названието " фалиски ( фалерии ) като " вълиски " ( вълерии ), т.е. " вълци ", свързвайки го с италийските волски, народ с лидийски генезис, част от етруските - и в последна сметка - от българите. Убеждението, че " особеният народ " фалиски е обвързван с българите, се поддържа от името на планината, чието подножие населяват - Соракте. " Валийски " обаче е езикът на Уелс ( Wales, Вaлeс ), като смисъла на названието на тази английска област в редица мои текстове съм разтълкувала като " вълк " - Wales - Вълeс. На собственo уелски - " валийски " език - името на Уелс е Cymru - Къмри, а уелският език се назовава от самите уелсци cymraeg или gymraeg.
Известно е, че кимерийците, наричани kimeri - κιμμεροι - в гръцките извори - са назовавани gimiri и gamira в асирийските и акадски текстове. Някои съчинения ги свързват с Гомер, наследник на Яфет, наследник на Ной. Втората съставна част " мир " или " мер " в тяхното име и в това на Гомер, мога да пояснявам по един единствен метод - като " море ". Първата съставна част " ки " или " ко " не значи нищо друго, с изключение на " от ". Това пояснение е съзвучно с името на библейския град Гомор на брега на Мъртво море, чийто смисъл обясних като " от морето " - " Го мор " - в публикацията си " Содом, Гомор и Витлеем - значение на имената ". За да няма неразбирателство във връзка със жигосаните в библейския текст поданици на Содом и Гомор, ще повторя казаното от мен и в други публикации, че това клеймо е изцяло несправедливо и региона на " петоградието " в самата Библия е оприличавана на " Едемската градина " по своята култивираност, изобилие и невероятна хубост.
Следователно понятието " кимери ", " гимери ", " гамира " ще рече " хора от морето ", " морски хора ", " морски нации " с всички произлизащи от това изводи. В Палестина то би трябвало да е обвързвано с името на главния предеврейски народ амореи - началната " а " в етнонима не значи отричане, а " от ", " оттатък " - задморски. И изненадващо, тъкмо в Палестина има градове с имена Емаус и Макед - " майка ". Названието " кимери, гимери " - " от морето " - е в съвършен синхрон с името Измир - " из морето " - на античния град, както и с името на региона Кашмир - " леговище за пристигналите от морето ". Името Ида - " пристигам, идвам " - на планините в Троада и на остров Крит също евентуално е обвързвано с " идващите от морето ", както и самото име на Индия ( " ида " ).
Първото споменаване на κιμμεροι в " гръцкия свят " е в Песен 11 на Омировата " Одисея ", в която поетът ги разказва като живеещи в печалната страна на сенките, надалеч на север в океана - дали има поради тъкмо кимерийците, появяващи се в по-късни източници - Херодот, асирийските архиви, надписите на Дарий I - или това е някаква пеласгийска общественост - " морски хора ", останала изолирана от света? Дали не става дума за Британия отпреди идването на бритите ( бриги )?
През 8-6 в. прочие Хр. кимерийците господстват в Мала Азия и Кападокия носи тяхното име - Гамирка. Те завоюват Фригия и завладяват столицата ѝ Сарди, само че по-късно са разрушени от фригите и името им изчезва в изворите. В Ликия, в днешна Турция и до момента съществува град Кемер, недалече от Анталия. Най-старият квартал в моя град Враца също се назовава Кемер, сякаш поради едноименната торбичка, само че врачани посочват " кемер " гордия, неотстъпчив, свободомислещ човек. В региона на Анталия се намира и планината Химера, чиито непрекъснати пожарища припомнят за чудовището Химера, щерка на Тифон и Ехидна, опустошавало в миналото Ликия.
В публикацията си " Кимерийци и българи " Кирил Милчев привежда упоменатото в Джагфар тарихи, само че евентуално преписано от " изгубената книга " " История на България ", за която приказва андалузкият историк Ал-Гарнати, посетил Волжка България през 12 в., твърдо разбиране на волжките българи, че " началата на нашите начала са в племената Синд и Имен " ( създателят прави всички ангажименти във връзка незадоволително тестваната меродавност на труда Джагфар тарихи ). Съобщението обаче звучи безапелационно, тъй като в него се загатва закрепеното и в други източници разбиране Имеон - Имен. А щом се загатва Имеон, евентуално и родството с " племето Синд " е исторически правдиво - и под това наименование би трябвало да разбираме както синдхите в сегашен Пакистан, по този начин и синдите в Синдика на Таманския полуостров, и синтиите на Балканите ( по поречието на Стримон ) и на остров Лезбос. Названията на тези синдхи, синди и синтии звучат доста сходно и евентуално ще рекат едно и също - " идващи " - това, което в действителност значат имената на Инд и Индия. Дали не става дума за спътниците на Дионис, отпътували в тези лимити, а след това завърнали се назад?
Акцент, на който си заслужава да се спра, е тъждеството на понятията " мир " - " море " ( mir, mer, mar, мор - в смисъл на море ) - и " свят ". Това обединение е очевидно доказателство, че човешкият жанр от най-древни времена е бил осведомен с историята на Земята - когато тя е била покрита единствено с вода и не е съществувала суша. Светът е бил примитивен океан и Дух Божий се е носил над водата. В нея, водата, са се съдържали зачатъците на цялото " земно здание ". От " мер " - " море " - еднопосочно със " свят " ( светлина ) произлиза гръцката дума μερα - " ден ". " Мир ", " мер ", " мар " влизат в състава на голям брой имена - да вземем за пример Владимир, Волдемар и прочие Чрез съставката " мор " ( " море " ) можем да си изясним смисъла на антични български имена като Умор ( в морето, от морето ) и Мортагон - Омуртаг, а също смисъла на понятията Шумер ( " от морето " ) и " идол ". Всички те потвърждават пеласго-тракийския генезис на нашия народ и връзката му с морето.
Така че адептите на кимерийската, памирската и тракийската теории за етногенезиса на българите няма за какво да водят пунически войни между тях - техните тези се допълват една друга и са части от една и съща величествена мозайка.
Отдавна желаех да споделя едно просветление, което в подтекста на известието на Страбон за култа към огъня и нестинарите - танцуващите върху жарава " фалиски " в Тирения, както и разкритата в Пураните и други антични индийски трудове, задача на великия влъхва Бригу, предал на хората силата на огъня, добива удивителна достоверност. От времената, в които сикулите се заселват на Италийския полуостров, та до ден сегашен, най-южната негова част се назовава Калабрия. Това име непреклонно ми припомня българското жреческо звание " колобър " и може би същинското наименование на тая прелестна област е било Колобрия в дълбока античност. Но какво значи " колобър "? Значението на това загадъчно занятие е " Жрец на Слънцето ". Защото " КОЛО " значи " КОЛЕЛО " - СЛЪНЦЕ. Ето едно ослепително доказателство, че сред езика на античните и този на актуалните българи има цялостна последователност.
В публикацията си " Две теории за произхода на българите - една истина ", общително оповестена от уеб страницата обстоятелства, настоявам, че понятията Меония и Имеон имат еднакъв смисъл - " вътрешност ". До това умозаключение стигнах единствено по езиков път, противопоставяйки " пеон, пейон " на " меон, мейон " и откривайки, че началният тон " и " в названието Имеон не трябва да се взема поради в тълкуването му - исконното разбиране е и си остава Меон. Ако " разровим " още по-дълбоко това слово, ще стигнем до самото разрешение на това изначално разбиране. Разковниче, което ни е известно от Балканския полуостров и Палестина.
Названието Имеон на планинската система, състояща се от Памир, Тян-шан и Хиндукуш, се явява в изворите като Емавон, Емаон, Емаус, Имаон, Имавон, Имай, Имаус, Емай, което е открито от българските учени, основателно приемащи всички тези имена като отнасящи се към един и същи обект. Някои откриватели въпреки всичко са били заблудени от сходството в имената Имай и Хималаи и търсят античния Имеон в Хималаите. Такава идентификация, несъмнено, е невъзможна, тъй като в " Ашхарашуйц " ясно е посочено, че Имеон има неповторимата форма на " разперен пергел " или на буквата " люн ", а сходна характерна форма има единствено централноазиатската планинска система, включваща Памир,Тян-шан и Хиндукуш. Донякъде грешката на тези учени " е вярна ", защото българско наличие в най-дълбока античност в Хималаите и в техните подножия би могло да се наблюдава в топонимоята - да вземем за пример в названието на страната Бутан - и в указаната от ведическата традиция " обител на Бригу " в Непал, " на източния бряг на река Гандак ". Но Имеон не би трябвало да се бърка с Хималаите, нито да се приема като общ за двете названия коренът " им ". Истинският корен на думата Имеон - И-Меон - е " мео, меон ".
Отправна точка за този още един сондаж в смисъла на названието Имеон, ми дава неговият вид Емавон, употребен в " Ашхарашуйц ". Това име в действителност води към названието Ематия, както в древността е била наричана Македония. Тази пресечна точка не указва, че в подножоята на Имеон са живели " македонци ", въпреки да добавя безбройните доказателства, че така наречен македонци в действителност са част от българския, пеласгийски и тракийски етнос даже в най-древна ера. Ематия ще рече " кръв ", а още по-точно " Майка " - Е-Матья - и оттова " земя ", " татковина ", родна страна " - " майка-кърмилница ". Същото име - " кръв " носи и Хемус, въпреки че в този случай, съгласно Аполодор, става дума за пролятата кръв на Тифон. Интересно е, че латинският глагол meo - " движа се " - по отличен метод се отнася към кръвта в биологичен смисъл - тя се движи и нейното придвижване дава живот на организма.
" Гръцкото " наименование на кръвта αιμα ( ema ) ни води непосредствено към прадревното разбиране Ма - Майка.
Ето че моето пояснение на Меония и И-Меон като " вътрешност " се удостоверява и от този разбор, който отново по лингвистичен път, само че от различен ракурс, потвърждава, че тези названия ознават " кръв " и най-много " майка ". В публикацията си " Ода за амазонките " намекнах, че може би остарялото име Меотида на Азовско море, тясно обвързвано с историята на българския етнос, също произлиза от Меония, а не от " мътна ", като твърди Страбон в своята " География ". Но престижът на огромния античен академик е аргументиран, а и аз изричам единствено едно мое съмнение, към този момент неподкрепено с други проучвания.
Внимателният и ерудиран относителен разбор на имената, който от дълго време назовавам " словесна археология ", може да ни докара до доста по-точни резултати в проучването на най-древната история, в сравнение с ровенето в трудовете на стотици безкрили учени от XX век, когато голям брой исторически истини бяха сменени с арогантни заблуди. Имената обаче няма по какъв начин да бъдат сменени, словото не лъже. Ако методът на " словесната археология " се ползва по-широко от актуалната българска историография, при присъединяване и на изявени литератори и майстори на словото, а освен на буквояди, знанията ни за далечното минало на нашия народ щяха да са по-напреднали, хиляди читатели нямаше да бъдат отегчавани с безсмислени съчинения, в които не се споделя нито една нова дума, тонове хартия щяха да бъдат спестени и цели хектари гори, пожертвани за хартиената промишленост, щяха да бъдат избавени за богатството на природата и индивида. За напредъка на науката, както и за всяка житейска идея, е надалеч по-необходим панорамният взор на орела, в сравнение с упорството на плъха в избата.
Може би трябваше да озаглавя цитираната си при започване на сегашния текст публикация " Две теории за произхода на българите... " по-скоро " Три теории... ", като включа в нея и тезата за кимерийския генезис на нашия народ. Най-известният бранител на тази теза е огромният възрожденски националревоционер и академик Г.С.Раковски. Както всичко изречено от този популярен български интелектуалец, кимерийската доктрина има своите дълбоки учредения и в случай че бе продължена от българските историци през XX в., тя щеше директно да ни изведе към историческата истина за българския етногенезис. Но, уви, тя е била осмяна и отхвърлена, също както и езиковите прозрения на Раковски. В днешно време неин разгорещен покровител е откривателят Кирил Милчев, създател на монографията " Древната българска история. Кимерийци. Хуни. Българи " ( 2005 година ). Моето разбиране е, че и кимерийската диря води още веднъж към заключението за пеласгийския и тракийски генезис на българския етнос и сред кимерийската, памирската и тракийската доктрина за нашия етногенезис, няма основни разлики. Ето за какво считам по този начин:
В Книга Пета, гл. 2 на труда си " География ", Страбон оповестява извънредно забавния от позиция на българската история епизод за нестинарите в Тирения ( Етрурия ), който е част от комплицираната обредност, обвързвана с култа към огъня на един необикновен народ, наименуван от географа " фалиски " или " фалерии ", говорещ собствен необикновен език. В публикацията си " Траки и българи в антична Италия " се спирам на този роман у Страбон и пояснявам названието " фалиски ( фалерии ) като " вълиски " ( вълерии ), т.е. " вълци ", свързвайки го с италийските волски, народ с лидийски генезис, част от етруските - и в последна сметка - от българите. Убеждението, че " особеният народ " фалиски е обвързван с българите, се поддържа от името на планината, чието подножие населяват - Соракте. " Валийски " обаче е езикът на Уелс ( Wales, Вaлeс ), като смисъла на названието на тази английска област в редица мои текстове съм разтълкувала като " вълк " - Wales - Вълeс. На собственo уелски - " валийски " език - името на Уелс е Cymru - Къмри, а уелският език се назовава от самите уелсци cymraeg или gymraeg.
Известно е, че кимерийците, наричани kimeri - κιμμεροι - в гръцките извори - са назовавани gimiri и gamira в асирийските и акадски текстове. Някои съчинения ги свързват с Гомер, наследник на Яфет, наследник на Ной. Втората съставна част " мир " или " мер " в тяхното име и в това на Гомер, мога да пояснявам по един единствен метод - като " море ". Първата съставна част " ки " или " ко " не значи нищо друго, с изключение на " от ". Това пояснение е съзвучно с името на библейския град Гомор на брега на Мъртво море, чийто смисъл обясних като " от морето " - " Го мор " - в публикацията си " Содом, Гомор и Витлеем - значение на имената ". За да няма неразбирателство във връзка със жигосаните в библейския текст поданици на Содом и Гомор, ще повторя казаното от мен и в други публикации, че това клеймо е изцяло несправедливо и региона на " петоградието " в самата Библия е оприличавана на " Едемската градина " по своята култивираност, изобилие и невероятна хубост.
Следователно понятието " кимери ", " гимери ", " гамира " ще рече " хора от морето ", " морски хора ", " морски нации " с всички произлизащи от това изводи. В Палестина то би трябвало да е обвързвано с името на главния предеврейски народ амореи - началната " а " в етнонима не значи отричане, а " от ", " оттатък " - задморски. И изненадващо, тъкмо в Палестина има градове с имена Емаус и Макед - " майка ". Названието " кимери, гимери " - " от морето " - е в съвършен синхрон с името Измир - " из морето " - на античния град, както и с името на региона Кашмир - " леговище за пристигналите от морето ". Името Ида - " пристигам, идвам " - на планините в Троада и на остров Крит също евентуално е обвързвано с " идващите от морето ", както и самото име на Индия ( " ида " ).
Първото споменаване на κιμμεροι в " гръцкия свят " е в Песен 11 на Омировата " Одисея ", в която поетът ги разказва като живеещи в печалната страна на сенките, надалеч на север в океана - дали има поради тъкмо кимерийците, появяващи се в по-късни източници - Херодот, асирийските архиви, надписите на Дарий I - или това е някаква пеласгийска общественост - " морски хора ", останала изолирана от света? Дали не става дума за Британия отпреди идването на бритите ( бриги )?
През 8-6 в. прочие Хр. кимерийците господстват в Мала Азия и Кападокия носи тяхното име - Гамирка. Те завоюват Фригия и завладяват столицата ѝ Сарди, само че по-късно са разрушени от фригите и името им изчезва в изворите. В Ликия, в днешна Турция и до момента съществува град Кемер, недалече от Анталия. Най-старият квартал в моя град Враца също се назовава Кемер, сякаш поради едноименната торбичка, само че врачани посочват " кемер " гордия, неотстъпчив, свободомислещ човек. В региона на Анталия се намира и планината Химера, чиито непрекъснати пожарища припомнят за чудовището Химера, щерка на Тифон и Ехидна, опустошавало в миналото Ликия.
В публикацията си " Кимерийци и българи " Кирил Милчев привежда упоменатото в Джагфар тарихи, само че евентуално преписано от " изгубената книга " " История на България ", за която приказва андалузкият историк Ал-Гарнати, посетил Волжка България през 12 в., твърдо разбиране на волжките българи, че " началата на нашите начала са в племената Синд и Имен " ( създателят прави всички ангажименти във връзка незадоволително тестваната меродавност на труда Джагфар тарихи ). Съобщението обаче звучи безапелационно, тъй като в него се загатва закрепеното и в други източници разбиране Имеон - Имен. А щом се загатва Имеон, евентуално и родството с " племето Синд " е исторически правдиво - и под това наименование би трябвало да разбираме както синдхите в сегашен Пакистан, по този начин и синдите в Синдика на Таманския полуостров, и синтиите на Балканите ( по поречието на Стримон ) и на остров Лезбос. Названията на тези синдхи, синди и синтии звучат доста сходно и евентуално ще рекат едно и също - " идващи " - това, което в действителност значат имената на Инд и Индия. Дали не става дума за спътниците на Дионис, отпътували в тези лимити, а след това завърнали се назад?
Акцент, на който си заслужава да се спра, е тъждеството на понятията " мир " - " море " ( mir, mer, mar, мор - в смисъл на море ) - и " свят ". Това обединение е очевидно доказателство, че човешкият жанр от най-древни времена е бил осведомен с историята на Земята - когато тя е била покрита единствено с вода и не е съществувала суша. Светът е бил примитивен океан и Дух Божий се е носил над водата. В нея, водата, са се съдържали зачатъците на цялото " земно здание ". От " мер " - " море " - еднопосочно със " свят " ( светлина ) произлиза гръцката дума μερα - " ден ". " Мир ", " мер ", " мар " влизат в състава на голям брой имена - да вземем за пример Владимир, Волдемар и прочие Чрез съставката " мор " ( " море " ) можем да си изясним смисъла на антични български имена като Умор ( в морето, от морето ) и Мортагон - Омуртаг, а също смисъла на понятията Шумер ( " от морето " ) и " идол ". Всички те потвърждават пеласго-тракийския генезис на нашия народ и връзката му с морето.
Така че адептите на кимерийската, памирската и тракийската теории за етногенезиса на българите няма за какво да водят пунически войни между тях - техните тези се допълват една друга и са части от една и съща величествена мозайка.
Отдавна желаех да споделя едно просветление, което в подтекста на известието на Страбон за култа към огъня и нестинарите - танцуващите върху жарава " фалиски " в Тирения, както и разкритата в Пураните и други антични индийски трудове, задача на великия влъхва Бригу, предал на хората силата на огъня, добива удивителна достоверност. От времената, в които сикулите се заселват на Италийския полуостров, та до ден сегашен, най-южната негова част се назовава Калабрия. Това име непреклонно ми припомня българското жреческо звание " колобър " и може би същинското наименование на тая прелестна област е било Колобрия в дълбока античност. Но какво значи " колобър "? Значението на това загадъчно занятие е " Жрец на Слънцето ". Защото " КОЛО " значи " КОЛЕЛО " - СЛЪНЦЕ. Ето едно ослепително доказателство, че сред езика на античните и този на актуалните българи има цялостна последователност.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ