Милен Русков: Няма рецепта как да се възвисим
Милен Русков е огромен български публицист, създател на четири романа - „ Джобна енциклопедия на мистериите “ (2004), „ Захвърлен в природата “ (2008), „ Възвишение “ (2011) и „ Чамкория “ (2017). Носител на литературните награди „ Южна пролет “, „ Вик “, „ Златен Век “, „ Христо Г. Данов “, както и на Наградата за литература на Европейския съюз за 2014 година. Преди дни писателят беше почетен с националната Вазова премия за литература за 2019 година. Той получи наградата на публична гала в Сопот, която обичайно се организира в деня на рождението на националния стихотворец.
- Господин Русков, почетен сте с най-престижната литературна премия у нас - Вазовата...
- Благодаря доста за тази премия, това е в действителност огромно отличие, веселя се. Преди всичко е огромната чест. И аз разбирам това отличие като самопризнание за моите качества и напъните, които съм вложил в литературата през всичките години. Надявам се тази премия да просъществува още дълго, да се трансформира в доста, доста трайна и авторитетна традиция и в някакъв смисъл да приобщава всяко последващо потомство български писатели към творчеството на най-големия, най-обичания и най-уважавания български публицист Иван Вазов. Освен това желая да благодаря на проф. Биолчев за положителните думи по мой адрес. Животът ме е срещал няколко пъти с него, и то изцяло инцидентно. И това постоянно са били едни от най-хубавите и сполучливи моменти в моето развиване като публицист. Интересно нещо е ориста, по какъв начин съчетава пътищата на хората.
- Ласкае ли ви тази премия?
- Да, бих могъл единствено да се хваля, в случай че диря алегоричен смисъл в това, че получавам премия на името на Иван Вазов. Иван Вазов е най-обичаният и най-авторитетен български публицист. И да получите премия на негово име, е доста ласкателно и в това време човек стартира да се пита в действителност ли толкоз значими неща направих, че да получа тази премия. Просто фигурата на Иван Вазов е доста, доста респектираща. И надлежно да получите премия на неговото име, е като да те потупа той по рамото, това е изключително чувство. Аз съм гледал на литературата постоянно като на предопределение, като на главен смисъл на живота си. Общо взето го посветих най-вече на това да пиша книги. И най-малко в това начинание съумях. Така и нормално се получава, когато човек посвети цялата си сила за постигането на една цел, с цел да прави едно нещо. Обикновено има триумф в него. И това, несъмнено, се заплаща с цената на други неща. Общо взето в живота доста малко са безплатните неща.
- Има ли особено място и особено време, от което да се възвисим? Има ли метод да се отърсим от алчността, корупцията, експанзията?
- Няма такова място. Как да се възвисим? Аз не мога да ви кажа. Аз мога да пиша книги, които описват забавни истории. Не мога да дам някаква особена рецепта за това по какъв начин да бъде издигнат животът. И една от аргументите е, че няма нито съответно място, нито съответно време, от което възвисяването да стартира - т.е. човек отива някъде, взема решение, че ще отиде на 15 юли в Котел и ще почне да се възвисява. Нищо сходно. Ще отидете в Котел на 15 юли, на 16-и ще се върнете, където сте си и ще продължите да бъдете същият човек. Тоест няма елементарни предписания за тези неща. Те не се въздействат изключително от места, от времена, от годишно време, географско пространство. Това е някаква форма на вътрешно узряване на индивида, когато той стартира да се трансформира.
Същото се отнася за обществата. Как обществата да се отърсят от корупцията и алчността. Не мога да ви дам отговор. Трябва да питате някой социолог. Той ще ви даде несъмнено някаква съответна рецепта, най-вероятно тя ще бъде неверна, съгласно мен. Просто обществата съзряват малко по-малко в една или друга посока и по този начин се трансформират.
- Романите ви ни връщат в предишното. Казахте, че като публицист това ви интересува, това е вашият натюрел, имате потребност от исторически подтекст. Но предишното и литературата постоянно ни оказват помощ да разчетем съвремието. Какво е нашето време?
- Не считам, че живеем в изключително положително време. Общо взето днешното време има едно огромно преимущество и то е, че е спокойно време. Ние живеем в мир, което е огромно богатство, това е огромно благополучие. Обаче най-вероятно, тъй като човешката природа съдържа в себе си доста недостатъци, тези недостатъци непрестанно се възпроизвеждат, ту в едно общество, ту в друго. Любопитно е по какъв начин едни и същи недостатъци може да видите да вземем за пример при капитализма, при комунизма, през 21-и век и 19-и век, просто приели разнообразни форми, облечени в разнообразни костюми. Това е някакъв маскарад на човешките качества, който се повтаря при всевъзможни публични системи и във всевъзможни времена.
- На едно място във „ Възвишение “ казвате „ Гората е единственото леговище на свободата “. Коя и къде е нашата гора през днешния ден?
- Няма на никое място леговище на свободата, няма независимост в актуалния свят. Никога не е имало в никой свят.
- В романите ви има толкоз осведоменост, толкоз познание за епохата. Как се подготвяте за това?
- Както историците, когато пишат за дадена ера. Едно от най-важните неща, които човек би трябвало да разбере, е кое фактически му е нужно, тъй като другояче ще изпълни книгата с непотребни детайлности, ще даде на действието, на сюжета непотребни ходове. Това ще натовари книгата и ще я направи тежка и нечетивна. И откакто научите всичко, което можете, по тематиката, която ви интересува, е извънредно значимо да се отърсите от всичко, което не ви би трябвало. И това е доста комплициран развой. А да разберете кое не ви би трябвало, е доста по-трудно.
- Ще четем ли скоро нов разказ от Милен Русков?
- Аз се колебаех сред две истории. Едната е за трупата на Добри Войников. Според мен е доста плодороден като персонаж. Може да напиша една книга за него - по какъв начин се пробва с неговата натрупа, една от първите български театрални трупи въобще, да слагат една пиеса и през какви недоразумения минават. От това може да стане хубава история. И има една хубава история, която аз знам от един от адютантите на цар Борис Трети, който се споделя Коста Скутунов. В книгата си със мемоари за царя разказва разнообразни истории и има две истории, които, в случай че се съчетаят в едно, могат да основат доста хубава книга. Едната е за любовта сред княгиня Евдокия и Иван Багрянов, който тогава е бил адютант на царя. А другата се споделя „ Черният пуловер “ и е за това по какъв начин царят избавя един от своите телеграфисти от Обществена сигурност, тъй като почнали да го подозират, че този свързочник е човек на комунистите, което е правилно. И от Обществена сигурност желаят да го вземат от двореца. Царят не го дава и стартират да го крият там. Тези две истории, в случай че се обединят дружно, ще стане доста хубава книга. Едно от тези две неща ще напиша, по-скоро ще напиша това за Добри Войников.
- Имате ли несъмнено време от денонощието, в което предпочитате да пишете?
- Да. И това трансформира книгите доста. Да кажем „ Захвърлени в природата “ е писана единствено през нощта, единствено на мрачно. Докато „ Възвишение “ и „ Чамкория “ са писани денем. Аз се усещам най-вече в силата си заран от 10.00 и до 14.00 часа. Следобед имам възприятието, че не мога да пиша доста добре. Но мога, несъмнено, тъй като при моя метод на писане, аз сядам и пиша една сцена, до момента в който я завърша. И в случай че не я завърша, може да продължа до седем вечерта. Има подиуми, които съм писал три дни. Има една такава сцена в „ Чамкория “, тя е изключително комплицирана и изключително дълга. Иначе пиша от 10 часа преди обяд до 14 часа следобяд.
- Редактирате ли доста?
- Аз пиша на ръка, т.е. пиша в тетрадки. И една от най-важните редакции, които върша, е като вкарвам в компютъра това, което съм написал. Това е доста значима редакция. И по-късно коригирам още един път, когато чета книгата, напряко в компютъра. Аз върша една-две редакции, не коригирам доста.
- Окончателно ли се разделя създателят с книгата, щом постави точка?
- Не, разделя се дефинитивно след пет-шест месеца, и то в случай че няма неща, които да ме връщат към нея - в случай че има сценичен театър, или филм и би трябвало да пиша сюжети по книгата. Тогава се връщам още веднъж към нея. Но другояче, в случай че не ми се постанова такова нещо, след няколко месеца в действителност се избавям от книгата, само че не незабавно. И като я завърша, не престават да ми хрумват някакви неща, казвал съм си: Ей, за какво това не ми хрумна, преди да издам книгата, какъв брой хубаво щеше да бъде...
- Господин Русков, почетен сте с най-престижната литературна премия у нас - Вазовата...
- Благодаря доста за тази премия, това е в действителност огромно отличие, веселя се. Преди всичко е огромната чест. И аз разбирам това отличие като самопризнание за моите качества и напъните, които съм вложил в литературата през всичките години. Надявам се тази премия да просъществува още дълго, да се трансформира в доста, доста трайна и авторитетна традиция и в някакъв смисъл да приобщава всяко последващо потомство български писатели към творчеството на най-големия, най-обичания и най-уважавания български публицист Иван Вазов. Освен това желая да благодаря на проф. Биолчев за положителните думи по мой адрес. Животът ме е срещал няколко пъти с него, и то изцяло инцидентно. И това постоянно са били едни от най-хубавите и сполучливи моменти в моето развиване като публицист. Интересно нещо е ориста, по какъв начин съчетава пътищата на хората.
- Ласкае ли ви тази премия?
- Да, бих могъл единствено да се хваля, в случай че диря алегоричен смисъл в това, че получавам премия на името на Иван Вазов. Иван Вазов е най-обичаният и най-авторитетен български публицист. И да получите премия на негово име, е доста ласкателно и в това време човек стартира да се пита в действителност ли толкоз значими неща направих, че да получа тази премия. Просто фигурата на Иван Вазов е доста, доста респектираща. И надлежно да получите премия на неговото име, е като да те потупа той по рамото, това е изключително чувство. Аз съм гледал на литературата постоянно като на предопределение, като на главен смисъл на живота си. Общо взето го посветих най-вече на това да пиша книги. И най-малко в това начинание съумях. Така и нормално се получава, когато човек посвети цялата си сила за постигането на една цел, с цел да прави едно нещо. Обикновено има триумф в него. И това, несъмнено, се заплаща с цената на други неща. Общо взето в живота доста малко са безплатните неща.
- Има ли особено място и особено време, от което да се възвисим? Има ли метод да се отърсим от алчността, корупцията, експанзията?
- Няма такова място. Как да се възвисим? Аз не мога да ви кажа. Аз мога да пиша книги, които описват забавни истории. Не мога да дам някаква особена рецепта за това по какъв начин да бъде издигнат животът. И една от аргументите е, че няма нито съответно място, нито съответно време, от което възвисяването да стартира - т.е. човек отива някъде, взема решение, че ще отиде на 15 юли в Котел и ще почне да се възвисява. Нищо сходно. Ще отидете в Котел на 15 юли, на 16-и ще се върнете, където сте си и ще продължите да бъдете същият човек. Тоест няма елементарни предписания за тези неща. Те не се въздействат изключително от места, от времена, от годишно време, географско пространство. Това е някаква форма на вътрешно узряване на индивида, когато той стартира да се трансформира.
Същото се отнася за обществата. Как обществата да се отърсят от корупцията и алчността. Не мога да ви дам отговор. Трябва да питате някой социолог. Той ще ви даде несъмнено някаква съответна рецепта, най-вероятно тя ще бъде неверна, съгласно мен. Просто обществата съзряват малко по-малко в една или друга посока и по този начин се трансформират.
- Романите ви ни връщат в предишното. Казахте, че като публицист това ви интересува, това е вашият натюрел, имате потребност от исторически подтекст. Но предишното и литературата постоянно ни оказват помощ да разчетем съвремието. Какво е нашето време?
- Не считам, че живеем в изключително положително време. Общо взето днешното време има едно огромно преимущество и то е, че е спокойно време. Ние живеем в мир, което е огромно богатство, това е огромно благополучие. Обаче най-вероятно, тъй като човешката природа съдържа в себе си доста недостатъци, тези недостатъци непрестанно се възпроизвеждат, ту в едно общество, ту в друго. Любопитно е по какъв начин едни и същи недостатъци може да видите да вземем за пример при капитализма, при комунизма, през 21-и век и 19-и век, просто приели разнообразни форми, облечени в разнообразни костюми. Това е някакъв маскарад на човешките качества, който се повтаря при всевъзможни публични системи и във всевъзможни времена.
- На едно място във „ Възвишение “ казвате „ Гората е единственото леговище на свободата “. Коя и къде е нашата гора през днешния ден?
- Няма на никое място леговище на свободата, няма независимост в актуалния свят. Никога не е имало в никой свят.
- В романите ви има толкоз осведоменост, толкоз познание за епохата. Как се подготвяте за това?
- Както историците, когато пишат за дадена ера. Едно от най-важните неща, които човек би трябвало да разбере, е кое фактически му е нужно, тъй като другояче ще изпълни книгата с непотребни детайлности, ще даде на действието, на сюжета непотребни ходове. Това ще натовари книгата и ще я направи тежка и нечетивна. И откакто научите всичко, което можете, по тематиката, която ви интересува, е извънредно значимо да се отърсите от всичко, което не ви би трябвало. И това е доста комплициран развой. А да разберете кое не ви би трябвало, е доста по-трудно.
- Ще четем ли скоро нов разказ от Милен Русков?
- Аз се колебаех сред две истории. Едната е за трупата на Добри Войников. Според мен е доста плодороден като персонаж. Може да напиша една книга за него - по какъв начин се пробва с неговата натрупа, една от първите български театрални трупи въобще, да слагат една пиеса и през какви недоразумения минават. От това може да стане хубава история. И има една хубава история, която аз знам от един от адютантите на цар Борис Трети, който се споделя Коста Скутунов. В книгата си със мемоари за царя разказва разнообразни истории и има две истории, които, в случай че се съчетаят в едно, могат да основат доста хубава книга. Едната е за любовта сред княгиня Евдокия и Иван Багрянов, който тогава е бил адютант на царя. А другата се споделя „ Черният пуловер “ и е за това по какъв начин царят избавя един от своите телеграфисти от Обществена сигурност, тъй като почнали да го подозират, че този свързочник е човек на комунистите, което е правилно. И от Обществена сигурност желаят да го вземат от двореца. Царят не го дава и стартират да го крият там. Тези две истории, в случай че се обединят дружно, ще стане доста хубава книга. Едно от тези две неща ще напиша, по-скоро ще напиша това за Добри Войников.
- Имате ли несъмнено време от денонощието, в което предпочитате да пишете?
- Да. И това трансформира книгите доста. Да кажем „ Захвърлени в природата “ е писана единствено през нощта, единствено на мрачно. Докато „ Възвишение “ и „ Чамкория “ са писани денем. Аз се усещам най-вече в силата си заран от 10.00 и до 14.00 часа. Следобед имам възприятието, че не мога да пиша доста добре. Но мога, несъмнено, тъй като при моя метод на писане, аз сядам и пиша една сцена, до момента в който я завърша. И в случай че не я завърша, може да продължа до седем вечерта. Има подиуми, които съм писал три дни. Има една такава сцена в „ Чамкория “, тя е изключително комплицирана и изключително дълга. Иначе пиша от 10 часа преди обяд до 14 часа следобяд.
- Редактирате ли доста?
- Аз пиша на ръка, т.е. пиша в тетрадки. И една от най-важните редакции, които върша, е като вкарвам в компютъра това, което съм написал. Това е доста значима редакция. И по-късно коригирам още един път, когато чета книгата, напряко в компютъра. Аз върша една-две редакции, не коригирам доста.
- Окончателно ли се разделя създателят с книгата, щом постави точка?
- Не, разделя се дефинитивно след пет-шест месеца, и то в случай че няма неща, които да ме връщат към нея - в случай че има сценичен театър, или филм и би трябвало да пиша сюжети по книгата. Тогава се връщам още веднъж към нея. Но другояче, в случай че не ми се постанова такова нещо, след няколко месеца в действителност се избавям от книгата, само че не незабавно. И като я завърша, не престават да ми хрумват някакви неща, казвал съм си: Ей, за какво това не ми хрумна, преди да издам книгата, какъв брой хубаво щеше да бъде...
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ