Как да функционираме добре, дори когато сме много тъжни | Мартин СЕЛИГМАН
Мартин Селигман е американски академик, професор по логика на психиката в Пенсилванския университет, създател на голям брой книги за самоусъвършенстване и самопомощ. Известен е като създател на позитивната логика на психиката, а теорията му за човешкото благополучие се състои от 5 детайла – позитивна страст, ангажираност (поток), позитивни взаимоотношения, смисъл и достижение.
Как да се оправяме с негативните страсти, назаем от книгата на Селигман „ Благоденствие ” (Изд. Хермес).
Как да се оправяме с негативните страсти
Във века на разцвета на психотерапията, който неотдавна изпратихме, главната задача на терапевта бе да свежда до най-малко негативната страст: да предписва медикаменти или да ползва психически интервенции, които облекчават тревогата, гнева или депресията. Днес работата на лечителя се показва в същото. С тази задача са се нагърбили и родителите, и учителите и това ме тревожи, защото съществува различен, по-реалистичен метод към тези дисфории: развиването на способността за действие макар тъгата, тревогата или гнева – с други думи, способността за справяне с тези страсти.
Тази моя позиция произтича от най-важното (и най-неблагоприятното в политическо отношение) изобретение в областта на човешката персона от последната четвърт на двайсети век. То разруши илюзиите нацяло потомство откриватели енвайронменталисти (към които се числях и аз), само че е реалност, че множеството личностни черти са в огромна степен унаследяеми, което ще рече, че човек може чрез гените си да наследи мощна предразположеност към горест, тревога или набожност. Дисфориите постоянно, само че не всеки път, се коренят в тези личностни черти. Силни биологични фактори подготвят някои от нас към горест, тревога и яд. Терапевтите могат да моделират тези страсти, само че единствено в избрани граници. Вероятно депресията, тревогата и гневът произлизат от наследени личностни черти, които могат да бъдат единствено моделирани, само че не и изцяло отстранени. Това значи, че като черноглед по рождение аз, въпреки да знам и употребявам всички разказани в книгата лечебни трикове против автоматизираните си катастрофични мисли, в съзнанието ми въпреки всичко постоянно кръжат „ Аз съм несретник “ и „ Животът ми не коства “. Обикновено мога да понижа въздействието на тези мисли чрез рационални контрааргументи, само че те няма да изчезнат вечно, а ще чакат спотаени на назад във времето, подготвени да се заловят за всеки мой крах.
Какво може да направи психотерапевтът, в случай че наследствеността на дисфориите е една от аргументите за 65-процентната преграда? Интересно е, че терапевтите могат да се възползват от метода, по който биват обучавани снайперистите и водачите изтребители. (Между другото не утвърждавам стрелбата от прикритие; просто искам да дам образец с образованието на стрелците.) На снайпериста може да са му нужни към двайсет и четири часа, с цел да заеме позиция. Още трийсет и шест часа може да минат, до момента в който реализира изстрела. Това значи, че снайперистите постоянно не са спали в продължение на два дни, преди да стрелят. И са изтощени до гибел. А в този момент да предположим, че върховен армейски офицер се обърне към психотерапевт за съвет по какъв начин да бъдат тренирани снайперистите. Терапевтът би му предложил ободряващи лекарства (провиджил е един добър такъв) или психически техники за понижаване на сънливостта (гуменият ластик на китката, който може да бъде дръпван и пускан внезапно, е дейно средство за краткотрайно възвръщане на бдителността).
Тези техники обаче не участват в образованието на снайперистите. Вместо това учащите ги държат будни в продължение на три дни и ги карат да се упражняват в пукотевица в положение на смъртна отмалялост. Тоест снайперистите биват тренирани да се оправят с негативното положение, в което се намират: да действат добре даже при съществуването на отмалялост.
По сходен метод стоят нещата и при водачите изтребители – те биват подбирани измежду корави мъже, които не се плашат елементарно. Но в небето се случват много неща, които могат да изплашат до гибел даже най-хладнокръвните. И инструкторите на водачите изтребители обаче не се обръщат към психотерапевтите за техники за намаляване на тревогата (каквито има много). Вместо това по време на подготвителен полет инструкторът насочва реактивния аероплан право към земята и го оставя да пикира, до момента в който младият водач изпадне в смут, с цел да се научи – в положение на смут – да излиза от сходни обстановки.
Отрицателните страсти и негативните личностни черти имат доста твърди биологични граници и най-хубавото, което един доктор може да реализира чрез козметичния метод, е да помогне на пациентите си да живеят в най-благоприятния набор от своята унаследена депресивност, тревога или гневливост. Да си напомним за Ейбрахам Линкълн и Уинстън Чърчил, две извънредно депресивни персони. И двамата били извънредно добре функциониращи мъже, които се справяли със своята „ потиснатост “ и суицидните си мисли. (Линкълн едвам не се самоубил през януари 1841 година 21.) И двамата се научили да действат извънредно добре, даже в положение на дълбока подтиснатост. Ето за какво, в светлината на унаследената резистентност на човешките патологии, в границите на клиничната логика на психиката би трябвало да бъде развита една логика на психиката на оправянето. Трябва да споделяме на пациентите си: „ Вижте, истината е, че в доста дни – без значение от триумфите ни в лечебната работа – ще се будите, обзети от подтиснатост, с мисълта, че животът е обезсърчителен. Задачата ви е освен да се борите с тези усеща, само че също да живеете героично: да функционирате добре, даже когато сте доста тъжни “.
Нов метод към изцелението
Дотук аз защитавах тезата, че всички медикаменти и множеството психотерапии са единствено козметични по своя резултат и че най-хубавото, което може да се реализира посредством тях, е 65% облекчение. Един от методите да надвишим тези 65% е да учим пациентите си да се оправят. Но още по-важно е, че съществува опция позитивните интервенции да отстраняват 65-процентната преграда и да оказват помощ на психотерапията да премине от козметичното облекчение на признаците към излекуване.
Психотерапията и фармакотерапията, по този начин както се употребяват сега, имат непълен резултат. В редките случаи, когато са изцяло сполучливи, те освобождават пациента от страданието, нещастието и негативните признаци. Накратко, отстраняват вътрешните препятстващи условия. Премахването на тези условия обаче не може ни минимум да се съпоставя със основаването на способстващи условия. Ако желаем да благоденстваме и да се радваме на благоденствие, в действителност би трябвало да сведем до най-малко нещастието си, само че също така би трябвало да имаме позитивна страст, смисъл, достижение и позитивни взаимоотношения. Уменията и упражненията, чрез които се реализират те, са изцяло разнообразни от уменията, посредством които се свежда до най-малко страданието.
Обичам градинарството и отглеждам рози. Доста време извозвам в плевене. Плевелите пречат на розите; плевелите са препятстващо изискване. Но в случай че желаете да имате рози, не е задоволително да плевите. Трябва да подобрявате почвата с торфен мъх, да посадите семена от добър вид, да ги поливате и да им осигурявате нужните хранителни субстанции. (В Пенсилвания също по този начин е належащо да ги обгрижвате с най-новите чудотворни агрохимикали.) Трябва да осигурите способстващите развиването на розите условия.
По същия метод, в ролята си на психотерапевт, аз понякога помагах на някой пациент да се освободи от целия си яд, тревога или горест. Смятах, че по този метод ще го направя благополучен. Но съм бъркал. Вместо благополучен, пациентът ставаше празен. Така е, тъй като уменията за благоденстване – за реализиране на позитивна страст, смисъл, прогрес и позитивни взаимоотношения – са нещо по-висше от уменията за понижаване на страданието.
Когато преди съвсем четирийсет години започнах работа като психотерапевт, постоянно пациентите ми споделяха: „ Просто желая да съм благополучен, докторе “. Аз интерпретирах думите им: „ Имате поради, че желаете да се освободите от депресията си “. По това време не познавах способите за обработване на благополучието и имах вяра на Зигмунд Фройд и Артур Шопенхауер (които учат, че най-хубавото, което хората могат да реализират в миналото, е да понижат нещастието си); към момента не съзирах разликата. Разполагах само със средствата за облекчение на депресията. Но всеки човек, всеки пациент, желае просто „ да бъде благополучен “, и тази напълно рационална цел сплотява облекчаването на страданието и култивирането на благополучието. За изцелението съгласно мен би трябвало да се употребява целият боеприпас от средства за облекчение на нещастието – лекарствени и психотерапевтични – в комбиниране с методите на позитивната логика на психиката.
Ето каква е визията ми за психотерапията на бъдещето и за изцелението.
Първо, пациентите би трябвало да бъдат осведомени, че медикаментите и психотерапиите носят единствено краткотрайно облекчение на признаците и че би трябвало да чакат рецидив след привършване на лекуването. От това явно следва, че сериозна част от лечението би трябвало да бъде отдадена на сполучливото справяне и пълноценното действие даже в наличие на признаците.
Второ, лекуването не би трябвало да се приключва с облекчаването на страданието. Пациентите би трябвало да усвоят характерните умения от позитивната логика на психиката: да си обезпечават повече позитивна страст, ангажираност, смисъл, достижения и по-добри човешки взаимоотношения. За разлика от уменията за понижаване на нещастието, тези умения са самоподхранващи се. Те лекуват депресията и тревогата, а също така защищават от тях. Още по-важно е, че тези умения съставляват същността на благоденствието и са с решаваща роля в неговото реализиране.
От: „ Благоденствие ”, Мартин Селигман, изд. „ Хермес “
Снимка: TED.com
