Любо Левчев се раздвоявал между цигулката и футбола
Любомир Левчев, който очакваше Смъртта на „ блед кон “, се остави да бъде отвеян от нея във безконечните вселения след продължителни страдания на тялото му. До пролетта Левчев мъжкарски правеше сложни, само че сладки крачки в Докторската градина, само че след това физиката взе връх над духа му. Но преди този момент да се случи, той почерпи другари и сътрудници за премиерата на „ Носачът на мълнии “ – елегантната книга със стихове, отдадени на живи и мъртви бойни приятели. Международни критици споделяха, че в поезията му е събрана философията на света - с неговите любови, нежни и жестоки сълзи, и мъчно извоювания самун. Че на езика му не можеш да устоиш, тъй като в него се преливат всички вероятни усеща през човешкото битие. Висоцки с наслада слушаше строфите на събрата си, Уилям Мередит се прекланяше пред гения му.
Роден на Велика събота
Авторът на именитото самопризнание „ Любов, какъв брой доста ми даде! Любов, какъв брой доста ми взе! “, е роден на Велика събота и е кръстен в Боянската църква. Левчев обаче не търсеше пояснение за Възкресението, просто беше благополучен, че всякога го връща към живота. Не се задълбаваше в мистиката, вярата му беше задоволителна. Вярваше, че нацията ни има гения да възкръсва. „ Срещал съм самотни хора, които изповядват мъртви религии и хора, които имат вяра, без да знаят в какво. България не би могла да съществува без вярващите в нея хора. На Великден баба ми ме водеше на църква. Вятърът съвсем незабавно духваше свещичката. Аз се ядосвах и я припалвах. Носех свещта като нож. Накрая вкъщи се смайвах, тъй като свещичката още веднъж гореше над мрачината като възкръснала “, разказваше Левчев пред „ Стандарт “.
Всъщност в фамилията му са уверени, че той би трябвало да стане цигулар. Майка му упорства да върви на уроци при известния възпитател Константин Зидаров. „ Той я предизвести още първоначално, че нямам музикални заложби. Не може от заран до вечер да играеш футбол и със счупени пръсти да свириш. Но мама не се отхвърляше. Зидаров ми разказваше забавни истории за музиканти. Малко преди да почине, показа, че съм бил най-хубавият му възпитаник “, връщаше Любо лентата към детството си. Там някъде усеща, че в фамилията биха предпочели да наследи татко си, почитан доктор. Но и това не става. „ Лекуването на душите има своите тайнствени храмове и лечебни заведения “, не се колебаеше поетът.
Историята на фамилното му име е не по-малко забавна. Войниганското населено място Етрополе посрещнало въстаниците от Второто търновско въстание през 1686 година. Те поръчали златни лъвчета на Уста Пацо. Преди да убият майстора златар, го нарекли Уста Пацо Левчето.
„ Наследникът му – Даскал Дойно, моят дядо, бил преводач в Руско-турската освободителна война. След Октомврийската гражданска война умрял от тъга по избитата съветска царска фамилия. Баща ми е признат да следва медицина, с цел да лекува сираците. Участва в освиркване на царя и е изключен от университета, тъй като наивно си признава. Опростен, приключва и странства по лечебните заведения с безмълвно досие. По време на Втрота международна война е мобилизиран в Гърция. Умря при интервенция, преди да навърша 11 години. До гибелта на татко ми фамилията ни изглеждаше заможно. В кабинета му имаше рентгенов уред. Нямаше никаква друга благосъстоятелност и спестявания. Майка ми продаде рентгена и пианото. И се преселихме в София в дома на дядо ми. Майка ми стартира работа в стъкларска фабрика. Тези игри на ориста ни правеха богати в очите на бедните и небогати в очите на богатите “, редеше Любо мемоари.
„ Почувствах свободата, когато за първи път останах самичък с козата на хазяйката в село Демиев хан, където бяхме евакуирани пред 1944 година Всички други кози се губеха на инат на дребните козарчета. Само моята се грижеше аз да не се изгубя. По небесния път димеше голям боен аероплан. Майка ми се грижеше за сестра ми в санаториума в Трявна. А аз лежах под сянката на свободата. И се мъчех да прочета стихотворението „ Каменарче " от книжката на Смирненски, която сестра ми ми подари. Към тайните на политиката ме води вуйчо ми Драгомир – Железния човек, болшевик и професионален бунтовник. Много от дълго време съм станал зоон политикон както ни наричаше Аристотел “, споделяше Левчев. Приключения по никакъв начин не му липсват – и през социализма, и през демокрацията. Академик Тодор Павлов през 1964-а го жигосва като „ някогашен комсомолски стихотворец ", „ сътрудник на империализма " и „ шизофреник ". Изпращат го в Баня, Карловско, да „ учи живота " - да се подписва всяка заран, без право да напуща селото. Книгата му „ Но преди да остарея " е беше свалена от щемпел. След шест месеца въпреки всичко излиза, а той се връща в София. Йордан Радичков и художникът Здравко Мавродиев съживяват книжката, а виното се лее в Клуба на публицистите.
Любов от пръв взор
Любо живее повече от 60 години с Дора Бонева. Първата им среща е през едно магическо лято, което се готви да стане есен. Бъдещата фамозна художничка се появява на Орлов мост. И се усмихва леко иронично: „ Никога не съм закъснявала толкоз малко ". Седят в сладкарница „ Савоя ". Подарява й бележник и я моли да нарисува нещо. „ Да не мислиш, че е толкоз елементарно. Напиши ти нещо ", отвръща му тя. И той написа: „ Обичам те ", а тя се нацупва. „ Не влизай в този звук. Поетите не трябва да пишат по образец ". Започват да се виждат всеки ден. Вричат се в никакъв случай да не се разделят и в никакъв случай да не се женят. Но се венчават след два месеца. Сред най-близките му хора са и две изключителни дами, белязали най-новата история на България – Людмила Живкова и Ванга. „ Срещите ми с Ванга бяха не магия, а свещенодействие. Първата беше по нейно предпочитание. Дойде у дома. Първите думи, които чух от нея бяха иронични: „ Абе, Левчев, доста на меко ви седят задниците на вас, комунистите. За това ли се борихте? Баща ти за това ли се бори? " Поздравих я невъзмутимо и й споделих, че в никакъв случай няма да я запитвам за свои работи. Така стартира нашето другарство. А ето по какъв начин приключи: Отидох при нея без предизвестие. Сляпата ме видя отдалеко. Аз чух гласа й от невидимото: „ Любчо, Любчо, неприятно, доста неприятно идва ". Наруших своето проклинание и попитах: „ Какво идва? Какво е това неприятно? " Ванга беше в транс: „ Парите сменят своето место ". Нищо не разбрах. Но скоро светът щеше да разбере какво значи това. След дълга пауза последните й думи бяха „ Няма ужасно, Любчо! ".
И макар че Левчев не обичаше равносметките, припомняме значими моменти от кариерата му. Автор е на 75 книги, преведени в над 36 страни. Председател на Съюза на писателите от 1979 до 1988 година През 2005 година е почетен с медал „ Стара планина – първа степен “ за „ извънредно огромни заслуги към България, за развиване и разпространение на българското изкуство и просвета “. Носител на премиите: „ Никола Вапцаров “ (1977), „ Пеньо Пенев “ (1984), „ Димчо Дебелянов “ (1990), „ Хр. Г. Данов “ (2008), „ Иван Вазов “ (2013).
Член е на Европейската академия за просвета, изкуство и литература – Париж, член-основател на Европейската академия за лирика – Люксембург. Носител е на Златен орден за лирика на Френската академия със звание Рицар на поезията (1985), Голямата премия на института „ Пушкин “ и Сорбоната (1989), Световната премия за мистична лирика „ Фернандо Риело “ (1993), „ Златен венец “ на Стружките вечери на поезията (2010) и други.
Първата му стихосбирка „ Звездите са мои “ е издадена през 1957 година Сред най-известните му поетични книги са „ Обсерватория “ (1967), „ Дневник за изгаряне “ (1973), „ Заклинания “ (1981), „ Лък “ (1983), „ Самосъд’83 “, „ Метроном “ (1986), „ Небесен срив “ (1996) и други Автор е на поредицата „ Романи от мемоари “ – „ Убий Българина! “, „ Ти си идващият “ и „ Панихида за мъртвото време “, както и на сюжетите за филмите „ Мълчаливите пътеки “, „ Гибелта на Александър Велики “, „ Сладко и горчиво “.
Роден на Велика събота
Авторът на именитото самопризнание „ Любов, какъв брой доста ми даде! Любов, какъв брой доста ми взе! “, е роден на Велика събота и е кръстен в Боянската църква. Левчев обаче не търсеше пояснение за Възкресението, просто беше благополучен, че всякога го връща към живота. Не се задълбаваше в мистиката, вярата му беше задоволителна. Вярваше, че нацията ни има гения да възкръсва. „ Срещал съм самотни хора, които изповядват мъртви религии и хора, които имат вяра, без да знаят в какво. България не би могла да съществува без вярващите в нея хора. На Великден баба ми ме водеше на църква. Вятърът съвсем незабавно духваше свещичката. Аз се ядосвах и я припалвах. Носех свещта като нож. Накрая вкъщи се смайвах, тъй като свещичката още веднъж гореше над мрачината като възкръснала “, разказваше Левчев пред „ Стандарт “.
Всъщност в фамилията му са уверени, че той би трябвало да стане цигулар. Майка му упорства да върви на уроци при известния възпитател Константин Зидаров. „ Той я предизвести още първоначално, че нямам музикални заложби. Не може от заран до вечер да играеш футбол и със счупени пръсти да свириш. Но мама не се отхвърляше. Зидаров ми разказваше забавни истории за музиканти. Малко преди да почине, показа, че съм бил най-хубавият му възпитаник “, връщаше Любо лентата към детството си. Там някъде усеща, че в фамилията биха предпочели да наследи татко си, почитан доктор. Но и това не става. „ Лекуването на душите има своите тайнствени храмове и лечебни заведения “, не се колебаеше поетът.
Историята на фамилното му име е не по-малко забавна. Войниганското населено място Етрополе посрещнало въстаниците от Второто търновско въстание през 1686 година. Те поръчали златни лъвчета на Уста Пацо. Преди да убият майстора златар, го нарекли Уста Пацо Левчето.
„ Наследникът му – Даскал Дойно, моят дядо, бил преводач в Руско-турската освободителна война. След Октомврийската гражданска война умрял от тъга по избитата съветска царска фамилия. Баща ми е признат да следва медицина, с цел да лекува сираците. Участва в освиркване на царя и е изключен от университета, тъй като наивно си признава. Опростен, приключва и странства по лечебните заведения с безмълвно досие. По време на Втрота международна война е мобилизиран в Гърция. Умря при интервенция, преди да навърша 11 години. До гибелта на татко ми фамилията ни изглеждаше заможно. В кабинета му имаше рентгенов уред. Нямаше никаква друга благосъстоятелност и спестявания. Майка ми продаде рентгена и пианото. И се преселихме в София в дома на дядо ми. Майка ми стартира работа в стъкларска фабрика. Тези игри на ориста ни правеха богати в очите на бедните и небогати в очите на богатите “, редеше Любо мемоари.
„ Почувствах свободата, когато за първи път останах самичък с козата на хазяйката в село Демиев хан, където бяхме евакуирани пред 1944 година Всички други кози се губеха на инат на дребните козарчета. Само моята се грижеше аз да не се изгубя. По небесния път димеше голям боен аероплан. Майка ми се грижеше за сестра ми в санаториума в Трявна. А аз лежах под сянката на свободата. И се мъчех да прочета стихотворението „ Каменарче " от книжката на Смирненски, която сестра ми ми подари. Към тайните на политиката ме води вуйчо ми Драгомир – Железния човек, болшевик и професионален бунтовник. Много от дълго време съм станал зоон политикон както ни наричаше Аристотел “, споделяше Левчев. Приключения по никакъв начин не му липсват – и през социализма, и през демокрацията. Академик Тодор Павлов през 1964-а го жигосва като „ някогашен комсомолски стихотворец ", „ сътрудник на империализма " и „ шизофреник ". Изпращат го в Баня, Карловско, да „ учи живота " - да се подписва всяка заран, без право да напуща селото. Книгата му „ Но преди да остарея " е беше свалена от щемпел. След шест месеца въпреки всичко излиза, а той се връща в София. Йордан Радичков и художникът Здравко Мавродиев съживяват книжката, а виното се лее в Клуба на публицистите.
Любов от пръв взор
Любо живее повече от 60 години с Дора Бонева. Първата им среща е през едно магическо лято, което се готви да стане есен. Бъдещата фамозна художничка се появява на Орлов мост. И се усмихва леко иронично: „ Никога не съм закъснявала толкоз малко ". Седят в сладкарница „ Савоя ". Подарява й бележник и я моли да нарисува нещо. „ Да не мислиш, че е толкоз елементарно. Напиши ти нещо ", отвръща му тя. И той написа: „ Обичам те ", а тя се нацупва. „ Не влизай в този звук. Поетите не трябва да пишат по образец ". Започват да се виждат всеки ден. Вричат се в никакъв случай да не се разделят и в никакъв случай да не се женят. Но се венчават след два месеца. Сред най-близките му хора са и две изключителни дами, белязали най-новата история на България – Людмила Живкова и Ванга. „ Срещите ми с Ванга бяха не магия, а свещенодействие. Първата беше по нейно предпочитание. Дойде у дома. Първите думи, които чух от нея бяха иронични: „ Абе, Левчев, доста на меко ви седят задниците на вас, комунистите. За това ли се борихте? Баща ти за това ли се бори? " Поздравих я невъзмутимо и й споделих, че в никакъв случай няма да я запитвам за свои работи. Така стартира нашето другарство. А ето по какъв начин приключи: Отидох при нея без предизвестие. Сляпата ме видя отдалеко. Аз чух гласа й от невидимото: „ Любчо, Любчо, неприятно, доста неприятно идва ". Наруших своето проклинание и попитах: „ Какво идва? Какво е това неприятно? " Ванга беше в транс: „ Парите сменят своето место ". Нищо не разбрах. Но скоро светът щеше да разбере какво значи това. След дълга пауза последните й думи бяха „ Няма ужасно, Любчо! ".
И макар че Левчев не обичаше равносметките, припомняме значими моменти от кариерата му. Автор е на 75 книги, преведени в над 36 страни. Председател на Съюза на писателите от 1979 до 1988 година През 2005 година е почетен с медал „ Стара планина – първа степен “ за „ извънредно огромни заслуги към България, за развиване и разпространение на българското изкуство и просвета “. Носител на премиите: „ Никола Вапцаров “ (1977), „ Пеньо Пенев “ (1984), „ Димчо Дебелянов “ (1990), „ Хр. Г. Данов “ (2008), „ Иван Вазов “ (2013).
Член е на Европейската академия за просвета, изкуство и литература – Париж, член-основател на Европейската академия за лирика – Люксембург. Носител е на Златен орден за лирика на Френската академия със звание Рицар на поезията (1985), Голямата премия на института „ Пушкин “ и Сорбоната (1989), Световната премия за мистична лирика „ Фернандо Риело “ (1993), „ Златен венец “ на Стружките вечери на поезията (2010) и други.
Първата му стихосбирка „ Звездите са мои “ е издадена през 1957 година Сред най-известните му поетични книги са „ Обсерватория “ (1967), „ Дневник за изгаряне “ (1973), „ Заклинания “ (1981), „ Лък “ (1983), „ Самосъд’83 “, „ Метроном “ (1986), „ Небесен срив “ (1996) и други Автор е на поредицата „ Романи от мемоари “ – „ Убий Българина! “, „ Ти си идващият “ и „ Панихида за мъртвото време “, както и на сюжетите за филмите „ Мълчаливите пътеки “, „ Гибелта на Александър Велики “, „ Сладко и горчиво “.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ