Легендарната баскетболистка Евладия Славчева гостува в предаването Код Спорт на

Легендарната баскетболистка Евладия Славчева гостува в предаването " Код Спорт " на ТВ+. Тя дебютира в родното състезание на 14-годишна възраст и се отхвърли от обичания си спорт на 42 години. Легенда е на отбора на Миньор, с който завоюва шест шампионски трофеи. Два пъти ликува и със състава на Славия, а седем пъти подвига Купата на България. Кариерата ѝ в националния отбор също е забележителна. Тя е вицеолимпийска шампионка от игрите в Москва през 1980 година В сбирката ѝ блестят и два медала от европейски шампионати - сребро от Унгария през 1983 година и бронз от България през 1989 година Радва се и на извънредно достижение да бъде изпълнител №1 на шампионат на Стария континент, както и да бъде определена в идеалния тим на международното състезание в Бразилия през 1983 година

Евладия, здравей! Благодаря ти, че одобри поканата да гостуваш в предаването " Код Спорт "! В родния ти град Перник стартира славната ти кариера. Преди да поговорим за медалите и купите ти, желая да те попитам какво е положението на обичания ти спорт сега тук?

- Като цяло трагично, мъчим се. Има единствено два клуба. В клуба, в който съм аз, се занимаваме единствено с девойки. Имахме прекрасен тим преди две години, само че девойките се отхвърлиха, просто няма никакъв тласък. Смятам, че когато има женски тим е по-стимулиращо за по-младите да се възпламенят по спорта и да играят. Караме малко на парче, тъй като когато вървиш и търсиш деца, тези, които ти харесваш, искаш и имат някакъв капацитет, те не са заинтригувани. Събираш множеството и гледаш от тях нещо да излезе. Но постоянно това, което искаш, доста мъчно се получава, изключително при девойките. Има още един клуб, който развива мъжка част. Там има и девойки, по-малки от нашите. Но тези славни времена отминаха и мисля, че няма да се върнат.

Според теб може ли още веднъж женският ни баскетбол още веднъж да бъде част от европейския хайлайф или това наподобява по-скоро като " задачата невъзможна "?

- Вече е по-трудно, тъй като някогашна Югославия се раздели, някогашният Съветски съюз също. Вече има доста тимове и конкуренцията в Европа е жестока. Едни квалификации са напряко усмъртителни. Отборите са равностойни, всички играят доста крепко. Като гледах последните мачове на нашите девойки, мисля, че играха доста добре, доста свежо. Просто им трябват още две-три по-опитни и биха могли. Мисля, че в случай че този тим продължи и примерно една Борислава Христова пристигна стимулирана, надъхана, тъй като тя направи положителни сезони в Америка и има още две-три девойки, във времето след някоя и друга година може би при дамите отново може да стане. Аз съм оптимист. Но считам, че при мъжете е доста по-трудно. При тях, както обичам да споделям, тимовете са наказателни отряди. Има спортисти по 2,20 м, които нямат никакви проблеми с топката, играят на всевъзможни позиции, могат да вършат всичко на терена. Не е както преди 20 години - гледаш го два метра и го изчакваш да отиде под коша, да му подадеш и да вкара, тъй като е най-голям. Сега са страхотни! Темпото, равнището, баскетболът стана по-агресивен, по-физически. Много е мъчно и все си мисля, че при положително стичане на събитията... Ето при 20-годишните има положителни девойки, които играят в Стара Загора и са стимулирани. Имат спонсор, добре проведено е всичко, вземат участие в Адриатическата лига, което си е тласък.

Защото при нашето състезание равнището си е едва. Това са девойки, двата професионални тима са Монтана и Стара Загора. Другите са девически тимове. Всичко, което могат девойките да създадат е един плюс. Да, те се обиграват, обаче като играят между тях, равнището им е едва, защото няма чужденки. Мисля, че беше неточност, че махнаха за три години чужденките, тъй като доста мачкали нашите девойки и те не можели да играят. Да, в този момент играят, обаче равнището е едва и няма от кого да се научиш. А при 20-годишните считам, че играха множеството девойки, които бяха от тима на Стара Загора при Таня Гатева, тъй като играят в Адриатическата лига и упражняват с американки, които играят в Адриатическата лига. Това е един плюс, ти трупаш опит. Като ти счупят кокалчетата два-три пъти на подготовка, разбираш защо става въпрос и знаеш, че не можеш да се разхождаш. Подходът, отношението ти стават други. Смятам, че тимовете, колкото и малко да бяха професионалните, можеше най-малко три-четири състава да се запазят, нещо да сенаправи по въпроса. Чужденките не желаеме да са пет, само че можеха да са две. Какво пречи да вземеш чужденка, която ти липсва на дадена позиция и отново да играят българки? Баскетболът е динамичен спорт - 4 по 10 и умерено можеш да въртиш всички и всички да играят. А в този момент към този момент, в случай че желае някой да направи тим - къде са българките? Трябва да вземеш от девойките, които нямат никакъв опит. Като вземеш американки какво от това? Трябва да изчакаш девойките да натрупат опит. То не може да стане с вълшебната пръчица! И аз съм почнала по този начин.

Сега дано да поговорим за твоята забележителна кариера, траяла над 30 години. Какво е твоето пояснение за дълголетието ти? Републиканска купа на 15 години и на 42...

- Начало и край - доста добре! Не съм си давала сметка за това, почтено казано. Сигурно съм си естествено здрава. Ако би трябвало да приказваме за травми, имам два изкълчени глезена. Даже помня и на кои мачове. Просто съм здрава. Сега има доста контузии, щерка ми беше измежду контузените с доста жестоки контузии на коляното. Пак добре игра и се включи добре, като имам поради какво претърпя. По-чупливи са някак си тези генерации, ние бяхме по-здрави. Нямаше кецове " Найк ", протектори и не знам какви още неща. Първите кецове " Адидас " ги получихме на олимпийската подготовка във Варна преди олимпиадата в Москва. За първи път имахме спортен екип " Адидас " и кецове " Адидас ", които бяха страхотни. Може би вярно сме упражнявали. Сега, когато упражнявам с децата, постоянно внимавам. Трябва да ги загрея добре, всичко да е както би трябвало, да е последователно, тъй като съм била и при треньор във Франция, който искаше да започваме тренировката с 10 спринта. Казах, че не мога преди да съм загряла, тъй като ще остана без ахилеси!

Кой пръв видя гения ти? Как стартира твоята обич към баскетбола?

- Навремето имаше страховит женски тим. Георги Чомаков беше треньор, а моята треньорка беше Стефка Каваклова. Момичетата от отбра, който беше събрал, си бяхме от едно надарено потомство. Всички бяха 60-ти набор, единствено аз бях 1962 година, а Драгомирова - 61-ви набор. Тренирахме доста крепко, никакви разходки по терена. Всичко е спринт, санкции, ред и дисциплинираност. Много изискваше от нас. След това допускам, че Чоми е видял, а и тя е видяла нещо в мене. На 14 години ме пробваха, ходех един път в седмицата на подготовка с женския тим.

Как се усещаше дете измежду дами?

- На тези времена, каквото ти кажат, това правиш. Не че е било гнет, просто дисциплинираност и някак си се подчиняваш. По-старшият от теб е този, който знае повече и като каже какво би трябвало да направиш, отиваш и го правиш. Аз съм си обичала баскетбола и спорта. Не си представям да вали дъжд или сняг, да е неприятно времето и да кажа, че ще си остана на топло у дома. Днес няма да излизам, тъй като малко ми е студено. Няма да вървя в студената зала на Миньор. Просто е изключено баскетбола да го оставя на второ място, с цел да направя нещо друго - да отида на рожден ден или на дискотека. просто не може да се случи! Просто би трябвало да обичаш спорта, тъй че да се жертваш, тъй като не може без това.

С какво треньорът Георги Чомаков оказа помощ на развиването ти? Какви бяха връзките сред вас двамата?

- Той постоянно е бил непоколебим с всички. Няма остарели, млади, опитни, неопитни...

Любимки?

- Не, не мисля. Той си беше непоколебим. Ако вършим едно упражнение и не му хареса, вместо да се прави 10-15 минути, когато в случай че се извърши добре е задоволително, в случай че би трябвало и цяла подготовка единствено това ще правиш, до момента в който не му хареса. Изискваше доста в детайлите, беше акуратен. Играехме по-разчупено, имаше повече творчество. Все едно един художник отива, вижда една панорама, възхищава се и внезапно нещо му идва музата и рисува страхотна картина. Оставяше ни да творим. Не е имало някакви строги комбинации. В Перник се играеше с " А " и " Б " от баскетбола. Сътворяваха се чудесни комбинации, чудесни неща. Чоми беше акуратен, както се споделя ошлайфал е диаманта, а го открива Стефка Каваклова, която ме е научила на доста неща. Спомням си, че на 12-13 години, тъй като съм левичарка, ми споделяше, че в случай че се науча да върша " лява кука ", както би трябвало, няма кой да ме спре. Гледах я необичайно и се чудех какво ми приказва. Разбрах го, когато персонално бях пострадала от " куките " на баскетболния тим на Миньор, тъй като целият тим стреляше с " куки ", ветровидна пукотевица. Аз не можех и Чомаков ме наказваше много, тъй като не съм добра в отбрана. А на тази " кука " какво да й направиш? А другояче Чоми доста изискваше от мен, изключително като се върнех от националния тим, тъй като много млада ходех с огромните. Казваше: " В този народен тим не знам какво си упражнявала, само че си изпаднала от форма. Марш 10 обиколки по стълбите! " А зала " Миньор ", в случай че някой не знае, има 2 000 места, стълбите са много! Но извършвам, тъй като за мен Чоми беше номер 1! Отборът вървеше добре, биехме, залата беше цялостна и беше ужасно. Все едно, както в този момент всички гледат " Последния танц " на Чикаго Булс и по какъв начин му се възхищаваха. Предполагам, че нещо такова е бил и нашият тим за Перник.

На 16 години различен именит експерт Иван Гълъбов те включва в националния тим. Той ли ти се обади да ти каже, че си част от един популярен отбор?

- Не знам по какъв начин са го решили. Като ме извикат, аз отивам. През 1978 година бях на първото европейско, беше в Полша. Ходех на всевъзможни лагери - с кадетки, в случай че има с девойки, с дами... Една година бях на лагери от април до септември. Това за мен си беше обикновено. Просто си обичах баскетбола. Като ми кажеха, че има отмора два-три дни, за мен напряко беше покруса, само че не смеех да го кажа на глас.

Преминаваме и към олимпийските игри в Москва - сребърен орден. Каква беше настройката на тима за най-големия конгрес? Очаквахте ли, че ще постигнете този успех?

- Първият им орден беше през 1976 година в Монреал. Гледах ги по малкия екран и им завиждах, че са там. Много ми се искаше и аз да съм. След време си споделих: " Боже, в случай че е в този момент, бих си помислила, че ще упражнявам в този момент, само че след четири години би трябвало да съм на олимпиадата в Москва. " Не съм си го мислила, просто някак си си идваше от единствено себе си. Играех с доста положителни играчи, както се споделя " остарели кучета " - Пенка Методиева, Петкана Макавеева, Надка Голчева, Диана Дилова, Пенка Стоянова. Бяхме седем остарели и пет млади - аз, Силвия Германова, Костадинка Радкова, Ангелина Михайлова и Ваня Дерменджиева. И старите даваха звук за ария. Как няма да направиш нещо да се хвърлиш на земята? Просто Петкана като те огледа с тези сини очи, напряко ще те изяде с взор! Пенка Методиева с пасовете-куршуми- смееш ли да не гледаш топката като пресичаш? Имах неблагоразумието един път да го направя и за малко да заприличам на боксьор! Повече не го и повторих, несъмнено. Те към този момент имаха самочувствие, играеха се купи на " Ронкети ", тимовете бяха мощни, нашето състезание беше мощно. Играеш купа на Европа, купа " Ронкети ", добиваш самочувствие. И олимпийският орден в Монреал, макар че са ми разказвали с какъв брой малко са се класирали... Вярно, че в спорта би трябвало да има и шанс. След това към този момент като идва медалът, идва и самочувствието. Даже когато разбрахме, че има протест и няма да идват американките... Ние бяхме спечелилите от едната група, а те от другата и всички залагаха 30 точки за американките, а ние загубихме с една. Играхме доста добре. Бяхме със самочувствие, че ще можем. Мисля, че тук терзанието беше, тъй като бяхме на наша територия. Когато си хазаин, искаш доста да се покажеш, а то не се получава. Три мача спечелихме с една точка и то в последната секунда. След това към този момент се отприщихме на Олимпиадата. Имам възприятието, че ни олекна, че към този момент сме там и дадохме най-хубавото от себе си. Направихме страхотни мачове.

Какво си споделяше, когато против теб заставаше 210-сантиметровата Уляна Семенова? Виждаше ли коша от нея?

- Аз играя малко по настрана, само че е желателно да не си към нея. С нея сме си разменяли флагчета и значки на националните тимове. Виждаш номер 10, изобщо не виждаш главата й. Да, беше голяма жена.

Второто ти присъединяване на олимпиада е в Сеул през 1988 година Какво се промени в тима ни за тези осем години?

- Пак си имахме положителни играчи, отново си бяхме със самочувствие. Участвахме си на европейски шампионати, на международни. Яд ме е за този интервал и за това потомство - набор 62-63 - Мадлена Станева, Ваня Дерменджиева, Нина Хаджиянкова, Костадинка Радкова, Радмила Василева, Краси Банова, Мариана Чобанова, ще не помни някой, да ме извинят. От 1960 до 1965-и набор беше също ужасно потомство. Много ме беше гняв, че в Сеул не можахме да влезем в четворката. Ако бяхме влезнали, сигурно щяхме да вземем орден. Тогава изиграхме един злополучен мач с Австралия. Загубихме го и оттова те биха изненадващо Съюз на съветските социалистически републики и стана по този начин, че ни изхвърлиха от четворката. Мисля, че сръбкините бяха доста щастливи.

Притежаваш два медала от европейско състезание - сребърен от шампионата в Унгария през 1983 година и бронзов пред родна аудитория във Варна през 1989 година В Унгария бе избрана и за втори най-хубав изпълнител на шампионата. Близо ли бяхме до купата? Разкажи ни за дуелите в Будапеща...

- Мисля, че второто място тогава ни беше задоволително. Беше поколението набор 60-65. От старите играчи бяха единствено Петкана Макавеева и Надка Голчева. Другите бяха Ваня Дерменджиева, Костадинка Радкова, аз, Мадлена, Мариана Чобанова.

През същата 1983 година отборът ни се класира за международното състезание в Сао Пауло и още веднъж Евладия Славчева е под светлините на прожекторите - определена си в Идеалния тим на шампионата...

- Ето това не го знаех! Понякога се споделя, различен пък -не. Общо взето това не ме интересува. Гледам резултата и в случай че сме панер за панер, върша сметки какво мога да направя, в случай че може да бием. Въобще не ми минават такива мисли - кой какъв брой ще вкара и да си гледаме статистиката. Това изобщо не ме интересува. Какво значение има, в случай че вкараш 30 точки, а те бият с 20 и си девети? Кой го интересува?

А на въпросното състезание сме шести...

- Да и там имаше много крепко рамо към бразилския тим. В интерес на истината не ги харесвах бразилките, тъй като са малко с вирнати носове, надути и от огромното " положително утро ", в случай че би трябвало да сме точни. Не се харесвахме взаимно. Бях доста удовлетворена, че след протестите имаше игри на благосклонност в Сиатъл и ги набихме по всички правила. Взехме орден, станахме трети след американките и рускините.

Шест години по-късно през 1989 година в морската ни столица си в състава, който извоюва и бронз под управлението на треньора Иван Лепичев. По-трудно ли се играе пред родна аудитория?

- Определено, да. По принцип не ме интересува, само че като цяло тимът се тормози. Малко съм " перде ", не ме интересува, съсредоточена съм. Даже залата да е цялостна и да крещят, имам възприятието, че от време на време не ги слушам какво вършат. Просто виждам таблото, съдиите, терена. Останалото го изключвам безусловно. Не могат да ме подразнят да ми викат в профил нещо или да ме нагрубяват. Абсурд! Хабят се на вятъра.

Как се одобри това трето място за триумф, тъй като поонова време приказваме за една статистика от единствено медали, участия на международни шампионати - нещо, което в този момент изобщо не може да ни мине през главата...

- На всеки огромен конгрес като влезеш във финалната четворка, си е влиятелно и е триумф. Е, тогава апетитът идва с яденето и искаш най-малко орден да вземеш, а не тиквения за четвъртото място! Второ-трето място за мен си е страховит триумф. Просто имахме дребни пропуски. На международното в Малайзия през 1990 година един мач с Куба ни костваше четворката и може би орден. В Сеул беше за малко, в Бразилия също. Много се дразнех за такива неща, тъй като хвърляхме доста старания, правехме свиреп тренировки и лагери. Ако през днешния ден би трябвало да ги създадат... Други спортове упражняваха още повече от нас, само че особено в баскетбола такива тренировки, подготовки и лагери правехме, че по-късно като изиграеш мача, можеш да изиграеш още един.

У нас си печелила шест трофеи с Миньор (Перник) и две със Славия. Седем пъти си притежател на Купата на България. Има ли някой от тези триумфи, който да е по-специален за теб?

- Не. Всеки път апетитът идва с яденето. Ставаш пръв и по-късно си казваш за какво пък другите би трябвало да са на върха? Забравяш и отново искаш да си пръв. Пак си е особено. В началото си бил по-млад, друго е към този момент поостарял. В Славия към този момент бях на 42. Беше тимът на " Лукойл ", по-късно пловдивски отбор, ние, Стара Загора постоянно са имали положителни тимове и опитни играчи. Всеки път се майтапих като дойдат плейофи и крещя: " Момичета, вуйна Владка към този момент е остаряла, изморена и не мога да играя пет мача. Трябва да бием 3:0, с цел да стигнем край. Така че се раздвижете, в случай че обичате! " Когато тимовете се поздравяват преди мач, съм пускала и други шегички, само че не са за пред камера. Малко да отпуснем напрежението, тъй като постоянно си има напрежение, колкото и да си умел. Както се споделя " пеперудки в стомаха ", само че като се хвърли първата топка, забравяш. Искаш да побеждаваш, всяка победа е сладка.

Казваш, че публиката не ти е влияела доста и си се концентрирала, само че въпреки всичко по какъв начин се усещаше когато почитателите на Миньор (Перник) запееха обичайното: " Хайде, Миньоро "?

- Доста стимулиращо е. Ако си задремал, ще станеш. Ако мачът е от 17 часа, към този момент в 15:30-16:00 часа залата е цялостна. Ако мачът е значим, те към този момент са със знамената, крещят, пеят, на терена няма никой, лампите не светят, само че те са вътре. Целият град живееше с това. Даже като загубехме мач, аз не минавах по центъра и не излизах. Беше ме позор, че някой ще ме срещне и ще ми каже: " Е, Владче, по какъв начин можаха тези да ви бият? " Ама, " тези " напълно не са слаб тим, положителни играчи са. Но хората желаеха, в случай че можем всичко ние да взимаме и да побеждаваме. Толкова ми беше неловко. На един мач против тим, който по принцип си го биехме, започнахме доста неприятно, нещо не се получаваше и Чоми взе спиране. Едно време всички седяха на пейката, а единствено петте състезателки седяха прави с треньора. Той вместо да ни каже нещо, се обръща към публиката и споделя: " Погледнете ги ". Като направи този жест, внезапно в залата настъпи гробна тишина, тъй като желаеха да чуят какво ще каже - " Цяла седмица миньорите работят подземен и през днешния ден са пристигнали да разхлабен, да погледат, да им стане прелестно и хубаво, а вие какво вършиме на терена? " След тези думи, в случай че земята се беше отворила, непосредствено скачах вътре. С тези думи напряко ще летиш и публиката като стартира да вика... Винаги са били шестият състезател, разбираха играта и усещаха нещата. Не постоянно всичко може да се получи на терена. Понякога започваш неприятно или добре, само че по-късно нещо се обърква и не става. Вижда се, че се поставят старания, само че не се получава. Публиката знаеше в кой миг да викне, да те подтиква, да каже: " Хайде, напънете се, още две отбрани и две набези, с цел да вземем този мач. " Правиш го и беше ужасно.

В чужбина игра във Франция - какво беше равнището на баскетбола, когато беше там?

- Първо бях в Лион с Таня Млеченкова, тя ме извика. Бях решила да вървя в Стара Загора и се готвех за един шампионат в Тулуза. Обади ми се и споделя: " Каква Стара Загора? Идвай тук, имаме потребност от човек като теб! " И отидох. Лион не бе от най-хубавите тимове. Аз и Таня бяхме експерти, имаше още две девойки, а другите - ученички. Не беше тим с искания. Но в Екс-ан-Прованс бяха Мадлена Станева и Нина Хаджиянкова. В Миранд беше Костадинка Радкова, първенци с Ален Жардел, който е един от положителните треньори и при него съм упражнявала. След двете години в Лион попаднах в Миранд. Навсякъде имаше по две чужденки - чехкини, американки, сръбкини.Понеже сме се виждали по другите конгреси, ни беше доста прелестно да се забележим първоначално. Иначе сме били на " здрасти - здравей ". Беше си положително равнището, франсетата изобщо не се даваха. Едни огромни, здрави дами. Мачът си беше тестване - 40 минути и на идващия ден напряко съм отмора, като пребит си. Много се бяга, доста силово беше. След годините, прекарани във Франция, като се прибрах тук в България, играх за Перник през сезон 1995/96, когато станахме първенци. Имах възприятието, че тук ги прескачам и ми се костваха пъклен слабички и кльощави на фона на спортистите във Франция. Там доста силово се играеше още тогава.

Не може да не споменем щерка ти Радостина Димитрова, която също направи мощна кариера.Ти ли я насочи към баскетбола?

- Не, просто тя беше в залата с мен. Какво да тренира детето? С какво да се занимава, като майка му го води в залата по баскетбол? Можеше да стане и волейболистка, тъй като татко й тренираше, само че повече ходеше с мен. След това във Франция мисля, че се възпламени повече, тъй като имаше тим. Когато отидох в Миранд, то е едно селце, все се майтапя, че има един светофар, една хлебарница и един площад, само че хората са доста задружни, идваха на баскетбол, цялата зала беше цялостна и си беше празник, тъй като преди този момент Костадинка Радкова играеше там и тогава имаха три шампионски трофеи. Всички бяха доста запалени. Тогава във Франция тимът на девойките играеше преди дамите и тя ходеше с девойките да гледа в профил, идваше в залата на тренировки да гледа какво вършим. Предполагам, че по този начин си пристигна напълно естествено.

Какво ѝ споделяше най-често, когато тя стартира да се утвърждава като играч? Търсила ли е съвет от теб?

- Да, за някои неща, за които ме пита, изяснявам кое по какъв начин би трябвало да направи. Като беше кадетка сподели: " Мамо, какво би трябвало да направя, с цел да стигна на край? " Отговорих, че би трябвало да вземе нещата в свои ръце и да оправи всичко сама, другояче няма да се получи. Не сама, а да даде звук за ария и да поеме отговорност. Тя би трябвало да дръпне другите. Станаха втори и имаше доста плач и сълзи, само че тогава игра доста добре. Имаше една преживелица - играят с Академик (Пловдив) край и пресират останалите девойки, а тя стои в профил и гледа. Аз седнал съм на четвъртия ред с други колежки баскетболистки и скачам " Радостина, вземи топката и я изнеси най-сетне! " А тя се обръща и споделя: " Не ми я дават. " Викам: " Отиди и си я вземи! " Като е желала препоръки съм давала, само че чак такива директиви не съм. Моята майка не е стояла в залата да ме дебне непрестанно или както има някои родители, които идват с искания към треньорите и споделят надали не треньорът какво трябвало да направи и какво не. Те всички към този момент са експерти! Единствено, че нейни треньори са мои някогашни колежки и в случай че схвана, че се изявяваме като Майкъл Джордан, неприятно ни се написа. Каза: " Мамо, аз нищо неприятно не върша. " Викам: " Знам, само че предизвестявам. " В множеството случаи съм я оставяла сама да види по какъв начин стават нещата и мисля, че това й подейства добре. Като беше в Славия, беше с положителни играчи. Даже първоначално желаех единствено да тренира с нас, Жоро Божков реши да я включи в тима. Защото смятах, че при девойките си прави, каквото си желае и би трябвало малко да я смачкат, с цел да види защо приказваме.

Кое е най-голямото благополучие сега на Евладия Славчева?

- Всички знаят, че съм баба към този момент. Имам внучка и е доста сладка, мишленце.