Кой приспива и събужда мозъка? |
Кой приспива и разсънва мозъка - отговорът е еднопосочен, когато става дума за медицина. И това е мотивът за диалог в Световния ден на мозъка с анестезиолога доктор Росица Танова, шеф на Отделението по анестезиология и интензивно лекуване в УМБАЛ „ Св. Иван Рилски “. От нея разбираме, че мозъкът не боли; че анестезиолозите са бекграунда на всяка интервенция, тъй като те релаксират „ полето “, върху което работят хирурзите; че събуждането е също толкоз значимо като приспиването и че е допустимо да сънуваме Малдивите, до момента в който ни оперират, само че не могат да ни го подсигуряват.
Д-р Танова, какво се случва с мозъка по време на упойка?
Мозъкът спи, защото потискаме мозъчната активност, с цел да не усети пациентът това, което се предизвиква от хирургичния развой. Така че най-общо казано по време на упойка е потисната коровата активност на мозъка.
Знам, че вършиме така наречен будни интервенции – будни краниотомии. Как се случва болният да е в схващане, интервенцията да тече, а той да не усеща болежка и даже да сътрудничи?
Това към този момент е рутинна процедура в нашата болница. Пациентът е безсънен в една част от интервенцията, най-често когато би трябвало да се изследва неговата тирада. Целта е да запазим функционалностите на пациента, тъй че с изключение на да бъде опериран и с отхвърлен израстък, да се разсъни със непокътната неврологична функционалност. Това е мониториране на мозъчните функционалности в действително време. Интраоперативно разсънваме пациента. Изобщо не е толкоз ужасно. Дори пациентите по-късно са сюрпризирани какъв брой леко се случват нещата.
Имат ли спомен за това, което им се е случило по време на интервенцията?
Част от тях въобще нямат спомен, други си спомнят, че са разговаряли, само че този спомен не е с неприятна багра. Това не е бодрост по време на упойка, което фактически е неприятно и е нещо, което анестезиологът се стреми да избегне. Будната краниотомия е безусловно действително пробуждане, пациентът е в схващане, може да мърда, да приказва и по-късно спомените не са неприятни. Може да помни елементи или целия диалог с него, по този начин както Вие помните какво сте правила през вчерашния ден.
Какво е присъединяване на анестезиолога в този развой?
Обикновено пациентът е приспан първоначално и в края на интервенцията, тогава, когато не е нужно да е безсънен, защото интервенциите са дълги и не е доста прелестно часове наред да е в схващане на операционната маса. Буден е час-два, до момента в който трае тестуването и главната работа на хирурга. Тогава беседваме с него, караме го да извърши някои задания, да движи крайниците си да вземем за пример. През това време хирургът подтиква с дребна доза ток мозъчната кора, стремейки се да открие тези зони, които дават отговор за съответната функционалност – било то диалект или придвижване и идентифицирайки тази зона, се ориентира до каква степен може да реже, с цел да се запази по-късно неврологичната функционалност. Нашата задача е да осигурим безсънен, спокоен, контактен и спомагащ пациент и по-късно да го приспим още веднъж.
Има много разнообразни способи, които се употребяват. Прекъсваме подаването на анестетик и разсънваме пациента. Мозъкът не боли самичък по себе си, той е този, който може да схване болката, само че няма рецептори за болежка. Докато хирургът работи, пациентът няма чувство за болежка. Това е едно от нещата, които ни разрешават да използваме този способ.
Много е значимо пациентът да е авансово известен какво ще му се случи, да е разговаряно с него, да знае какво може да чака. Трябва да се реши до каква степен психически е подготвен. Отделно, преди интервенцията, се вършат и много проби от невропсихолог, с цел да се оцени дали индивидът е подобаващ да бъде разсънен, дали би съдействал. Защото може да е много разтревожен и да не се получат нещата както би трябвало.
Много е значима и колаборацията сред анестезиолога и хирурга, тъй като тези интервенции се случват, единствено в случай че има положително стиковане сред двамата, с цел да е ясно в кой миг какво желае хирургът и по какъв начин анестезиологът да му го обезпечи. За да е най-ефективен крайният резултат.
Като приказваме за положителната колаборация, казвате в изявление, че с неврохирурзите работите „ на едно и също поле “, по какъв начин си поделяте територията?
Нашата задача е, отнемайки съзнанието на пациента, да осигурим един спокоен, релаксиран мозък, тъй като хирургът би трябвало да може да работи при положителни условия, а ние сме тези, които обезпечават положителната релаксация на мозъка. Не го „ разделяме “, а работим взаимно. Това е едно дуо, в което партиите са с идентична тежест.
Коя е идеалната упойка, има ли най-благоприятен вид?
Оптималният вид е самостоятелният. Анестезията би трябвало да се преценя по отношение на съответния пациент. Заболяването и това, което следва да се прави, изискванията на оперативната намеса, нейните стадии, условията на хирургията слагат дилемите на анестезиолога, който преценя каква техника да подбере. Важни са съпътстващите болести, възрастта, какви медикаменти приема оперираният. Интервенцията и съпътстващите болести са нещата, които дефинират по какъв начин да бъде анестезиран съответния пациент, с цел да се упои допустимо най-щадящо. Затова няма идеална упойка.
Има ли пациенти, които не подлежат на анестезия?
Като цяло не. Всеки можем да приспим, значимото е да го събудим, несъмнено. Общо-взето терминално болните, с тежки болести, при които изгодата от една хирургична намеса би била минимална, са доста рискови и е нежелателно да бъдат приспивани. Иначе няма някакво противопоказание за обща упойка.
А кога се прибягва до медикаментозна кома?
Прибягва се в случаи, когато има тежко увреждане на мозъка. Когато е значимо, за несъмнено време, мозъкът да се сложи неподвижен. Това се реализира с лекарства, с изкуствена белодробна вентилация. Пациентът се приспива, слага се на уред, тъй че да има минимално напрежение върху мозъка. Апаратът го обдишва, медикаментът потиска мозъчната активност, до момента в който човек се възвърне и по-късно последователно се буди.
Колко време може да издържи един човек в това положение?
Зависи от положението, от образните проучвания, които се вършат от време на време. Няма някакви ограничавания, само че нормално се стремим да е по-малко, към 3-4 дни. Ако се постанова, може да се удължи интервалът на изкуствената белодробна вентилация.
При продължителна медикаментозна кома настъпват ли някакви промени в мозъка, които могат да бъдат необратими?
Събуждането по-късно става по-бавно, по-трудно, медикаментите, които се употребяват, също имат свои странични резултати и потискат имунитета, част от тях водят до някои метаболитни нарушавания. Има известни ограничавания въпреки всичко. Всичко се преценя в динамичност.
Коя е най-странната реакция, на която сте била очевидец при пробуждане на пациент? Как реагират хората след упойка?
Различно. Познат непряк резултат на анестезията е възбудата при пробуждане. Има пациенти, при които протича много бурно. За мен забавни са сънищата, тъй като някои се разсънват, откакто са били на Малдивите да кажем...
Малдивите не са неприятна концепция!
Разбира се, само че не го подсигуряваме, не зависи от нас, по-скоро от пациента. Целта е да имаме спокоен, добре обезболен пациент при събуждането.
От какво зависи процеса на пробуждане – от тежестта на интервенцията, от самостоятелните особености на организма?
Зависи от продължителността на интервенцията, от употребяваните анестетици, от съпътстващите болести, възрастта, медикаментите, които използва пациентът по принцип, или с които злоупотребява. Адекватно водената упойка е обвързвана с естествено пробуждане след края на интервенцията.
Има ли особености в използването на анестезия при деца и възрастни?
Има особености, несъмнено. Детето не е смален възрастен. Всички органи и системи би трябвало да се познават от анестезиолога. От това зависят параметрите, които се задават, когато се анестезира едно дете, анестетиците, които се употребяват, дозите, продължителността.
Може ли възрастта да бъде противопоказание?
Не, нито доста дребната, нито преклонната. Аз съм работила и в чужбина, където съм виждала интервенции в рискова възраст и това не беше проблем.
Получихте приз от акцията „ Да! За живот! “ поради донорска обстановка. Имахте пациент в мозъчна гибел и реагирахте незабавно, а в действителност не сте координационен център. Много се разяснява неналичието на донори у нас. Каква е повода съгласно Вас - мъчно се открива мозъчна гибел и лекарите избират да не се ангажират?
Има доста прецизни критерии за мозъчната гибел, които би трябвало да бъдат спазени - клинични, инструментални. Ние не сме център, само че имаме всички благоприятни условия за определяне на мозъчна гибел. Решението се удостоверява с ангиография, което е " златният стандарт ". Така се потвърждава, че няма мозъчна циркулация и това може да сложи окончателната диагноза. Оттам нататък е въпрос на връзка със съответните центрове. Ние се обърнахме към ИА " Медицински одит ", те ни свързаха с трансплантационен център.
Проблемът е първо да се откри мозъчната гибел, да се беседва с околните. Истината е, че те нямат безпределно доста време да вземат решение - до момента в който асимилират, че близкият им към този момент не съществува, би трябвало да решат дали да дарят органите му. Тези органи би трябвало да се запазят, до момента в който ги получи центърът по трансплантация.
След като имате условия бихте ли станали координационен център?
Не мога да знам да дам еднопосочен отговор. Доста трудоемка задача е, обвързвана с доста диалози, има го и прочувственото напрежение. Освен това, допускам, е въпрос на решение от страна на управлението. Каузата е значима, само че ще бъде още едно натоварване в тази обстановка. В някакъв миг евентуално би се случило.
Специализирала сте във Франция и Англия, а казвате, че сте решила да останете тук поради свободата и творчеството. Още ли Ви е забавно, има ли провокации?
О, да, тук провокациите са на доста равнища, освен медицински, в този момент и организационни, даже има остатък от провокации. Но, популярност Богу, към момента ми е забавно и се надявам, макар умората, ползата и любознанието да си останат. Човек спре ли да бъде любопитен завършва с живота си съгласно мен.
Д-р Росица Танова, д. м. е приключила медицина през 2001 година От 2008 година има компетентност по анестезиология и интензивно лекуване. Защитила е докторат на тематика „ Анестезиологични техники за реализиране на будни краниотомии при пациенти с лезии във функционално значими мозъчни зони “. Специализирала във Франция и Англия. Има участия в голям брой български и интернационалните научни конгреси. Член на Дружеството на анестезиолозите в България, Европейската асоциация по анестезиология и Българската асоциация за други възможности в трансфузиологията. Интересите ѝ са в региона на невроанестезията и невроинтензивното лекуване, тоталната интравенозна упойка и упойка в детската възраст.
Д-р Танова, какво се случва с мозъка по време на упойка?
Мозъкът спи, защото потискаме мозъчната активност, с цел да не усети пациентът това, което се предизвиква от хирургичния развой. Така че най-общо казано по време на упойка е потисната коровата активност на мозъка.
Знам, че вършиме така наречен будни интервенции – будни краниотомии. Как се случва болният да е в схващане, интервенцията да тече, а той да не усеща болежка и даже да сътрудничи?
Това към този момент е рутинна процедура в нашата болница. Пациентът е безсънен в една част от интервенцията, най-често когато би трябвало да се изследва неговата тирада. Целта е да запазим функционалностите на пациента, тъй че с изключение на да бъде опериран и с отхвърлен израстък, да се разсъни със непокътната неврологична функционалност. Това е мониториране на мозъчните функционалности в действително време. Интраоперативно разсънваме пациента. Изобщо не е толкоз ужасно. Дори пациентите по-късно са сюрпризирани какъв брой леко се случват нещата.
Имат ли спомен за това, което им се е случило по време на интервенцията?
Част от тях въобще нямат спомен, други си спомнят, че са разговаряли, само че този спомен не е с неприятна багра. Това не е бодрост по време на упойка, което фактически е неприятно и е нещо, което анестезиологът се стреми да избегне. Будната краниотомия е безусловно действително пробуждане, пациентът е в схващане, може да мърда, да приказва и по-късно спомените не са неприятни. Може да помни елементи или целия диалог с него, по този начин както Вие помните какво сте правила през вчерашния ден.
Какво е присъединяване на анестезиолога в този развой?
Обикновено пациентът е приспан първоначално и в края на интервенцията, тогава, когато не е нужно да е безсънен, защото интервенциите са дълги и не е доста прелестно часове наред да е в схващане на операционната маса. Буден е час-два, до момента в който трае тестуването и главната работа на хирурга. Тогава беседваме с него, караме го да извърши някои задания, да движи крайниците си да вземем за пример. През това време хирургът подтиква с дребна доза ток мозъчната кора, стремейки се да открие тези зони, които дават отговор за съответната функционалност – било то диалект или придвижване и идентифицирайки тази зона, се ориентира до каква степен може да реже, с цел да се запази по-късно неврологичната функционалност. Нашата задача е да осигурим безсънен, спокоен, контактен и спомагащ пациент и по-късно да го приспим още веднъж.
Има много разнообразни способи, които се употребяват. Прекъсваме подаването на анестетик и разсънваме пациента. Мозъкът не боли самичък по себе си, той е този, който може да схване болката, само че няма рецептори за болежка. Докато хирургът работи, пациентът няма чувство за болежка. Това е едно от нещата, които ни разрешават да използваме този способ.
Много е значимо пациентът да е авансово известен какво ще му се случи, да е разговаряно с него, да знае какво може да чака. Трябва да се реши до каква степен психически е подготвен. Отделно, преди интервенцията, се вършат и много проби от невропсихолог, с цел да се оцени дали индивидът е подобаващ да бъде разсънен, дали би съдействал. Защото може да е много разтревожен и да не се получат нещата както би трябвало.
Много е значима и колаборацията сред анестезиолога и хирурга, тъй като тези интервенции се случват, единствено в случай че има положително стиковане сред двамата, с цел да е ясно в кой миг какво желае хирургът и по какъв начин анестезиологът да му го обезпечи. За да е най-ефективен крайният резултат.
Като приказваме за положителната колаборация, казвате в изявление, че с неврохирурзите работите „ на едно и също поле “, по какъв начин си поделяте територията?
Нашата задача е, отнемайки съзнанието на пациента, да осигурим един спокоен, релаксиран мозък, тъй като хирургът би трябвало да може да работи при положителни условия, а ние сме тези, които обезпечават положителната релаксация на мозъка. Не го „ разделяме “, а работим взаимно. Това е едно дуо, в което партиите са с идентична тежест.
Коя е идеалната упойка, има ли най-благоприятен вид?
Оптималният вид е самостоятелният. Анестезията би трябвало да се преценя по отношение на съответния пациент. Заболяването и това, което следва да се прави, изискванията на оперативната намеса, нейните стадии, условията на хирургията слагат дилемите на анестезиолога, който преценя каква техника да подбере. Важни са съпътстващите болести, възрастта, какви медикаменти приема оперираният. Интервенцията и съпътстващите болести са нещата, които дефинират по какъв начин да бъде анестезиран съответния пациент, с цел да се упои допустимо най-щадящо. Затова няма идеална упойка.
Има ли пациенти, които не подлежат на анестезия?
Като цяло не. Всеки можем да приспим, значимото е да го събудим, несъмнено. Общо-взето терминално болните, с тежки болести, при които изгодата от една хирургична намеса би била минимална, са доста рискови и е нежелателно да бъдат приспивани. Иначе няма някакво противопоказание за обща упойка.
А кога се прибягва до медикаментозна кома?
Прибягва се в случаи, когато има тежко увреждане на мозъка. Когато е значимо, за несъмнено време, мозъкът да се сложи неподвижен. Това се реализира с лекарства, с изкуствена белодробна вентилация. Пациентът се приспива, слага се на уред, тъй че да има минимално напрежение върху мозъка. Апаратът го обдишва, медикаментът потиска мозъчната активност, до момента в който човек се възвърне и по-късно последователно се буди.
Колко време може да издържи един човек в това положение?
Зависи от положението, от образните проучвания, които се вършат от време на време. Няма някакви ограничавания, само че нормално се стремим да е по-малко, към 3-4 дни. Ако се постанова, може да се удължи интервалът на изкуствената белодробна вентилация.
При продължителна медикаментозна кома настъпват ли някакви промени в мозъка, които могат да бъдат необратими?
Събуждането по-късно става по-бавно, по-трудно, медикаментите, които се употребяват, също имат свои странични резултати и потискат имунитета, част от тях водят до някои метаболитни нарушавания. Има известни ограничавания въпреки всичко. Всичко се преценя в динамичност.
Коя е най-странната реакция, на която сте била очевидец при пробуждане на пациент? Как реагират хората след упойка?
Различно. Познат непряк резултат на анестезията е възбудата при пробуждане. Има пациенти, при които протича много бурно. За мен забавни са сънищата, тъй като някои се разсънват, откакто са били на Малдивите да кажем...
Малдивите не са неприятна концепция!
Разбира се, само че не го подсигуряваме, не зависи от нас, по-скоро от пациента. Целта е да имаме спокоен, добре обезболен пациент при събуждането.
От какво зависи процеса на пробуждане – от тежестта на интервенцията, от самостоятелните особености на организма?
Зависи от продължителността на интервенцията, от употребяваните анестетици, от съпътстващите болести, възрастта, медикаментите, които използва пациентът по принцип, или с които злоупотребява. Адекватно водената упойка е обвързвана с естествено пробуждане след края на интервенцията.
Има ли особености в използването на анестезия при деца и възрастни?
Има особености, несъмнено. Детето не е смален възрастен. Всички органи и системи би трябвало да се познават от анестезиолога. От това зависят параметрите, които се задават, когато се анестезира едно дете, анестетиците, които се употребяват, дозите, продължителността.
Може ли възрастта да бъде противопоказание?
Не, нито доста дребната, нито преклонната. Аз съм работила и в чужбина, където съм виждала интервенции в рискова възраст и това не беше проблем.
Получихте приз от акцията „ Да! За живот! “ поради донорска обстановка. Имахте пациент в мозъчна гибел и реагирахте незабавно, а в действителност не сте координационен център. Много се разяснява неналичието на донори у нас. Каква е повода съгласно Вас - мъчно се открива мозъчна гибел и лекарите избират да не се ангажират?
Има доста прецизни критерии за мозъчната гибел, които би трябвало да бъдат спазени - клинични, инструментални. Ние не сме център, само че имаме всички благоприятни условия за определяне на мозъчна гибел. Решението се удостоверява с ангиография, което е " златният стандарт ". Така се потвърждава, че няма мозъчна циркулация и това може да сложи окончателната диагноза. Оттам нататък е въпрос на връзка със съответните центрове. Ние се обърнахме към ИА " Медицински одит ", те ни свързаха с трансплантационен център.
Проблемът е първо да се откри мозъчната гибел, да се беседва с околните. Истината е, че те нямат безпределно доста време да вземат решение - до момента в който асимилират, че близкият им към този момент не съществува, би трябвало да решат дали да дарят органите му. Тези органи би трябвало да се запазят, до момента в който ги получи центърът по трансплантация.
След като имате условия бихте ли станали координационен център?
Не мога да знам да дам еднопосочен отговор. Доста трудоемка задача е, обвързвана с доста диалози, има го и прочувственото напрежение. Освен това, допускам, е въпрос на решение от страна на управлението. Каузата е значима, само че ще бъде още едно натоварване в тази обстановка. В някакъв миг евентуално би се случило.
Специализирала сте във Франция и Англия, а казвате, че сте решила да останете тук поради свободата и творчеството. Още ли Ви е забавно, има ли провокации?
О, да, тук провокациите са на доста равнища, освен медицински, в този момент и организационни, даже има остатък от провокации. Но, популярност Богу, към момента ми е забавно и се надявам, макар умората, ползата и любознанието да си останат. Човек спре ли да бъде любопитен завършва с живота си съгласно мен.
Д-р Росица Танова, д. м. е приключила медицина през 2001 година От 2008 година има компетентност по анестезиология и интензивно лекуване. Защитила е докторат на тематика „ Анестезиологични техники за реализиране на будни краниотомии при пациенти с лезии във функционално значими мозъчни зони “. Специализирала във Франция и Англия. Има участия в голям брой български и интернационалните научни конгреси. Член на Дружеството на анестезиолозите в България, Европейската асоциация по анестезиология и Българската асоциация за други възможности в трансфузиологията. Интересите ѝ са в региона на невроанестезията и невроинтензивното лекуване, тоталната интравенозна упойка и упойка в детската възраст.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ