Колко бързо си създаваме мнение за хората и си правим

Колко бързо си сътворяваме мнение за хората и си вършим изводи за тях!

На себичния разум му носи задоволство да лепва етикети на другите, да им придава понятийна еднаквост, да произнася „ обективни “ присъди над тях.

Всяко човешко създание е научено да мисли и да се държи по избран метод – това е както генетично обусловено, по този начин и добито от опита в детството и културната среда.

Хората не са това, единствено наподобяват такива. Когато съдите някого, обърквате същинската му същина с шаблоните на предубедения разум. Това единствено по себе си е надълбоко затвърден и несъзнаван образец.

Придавате на другите понятийна еднаквост и тя става затвор освен за тях, само че и за вас.

Да се откажете от оценките не значи да не виждате какво вършат другите. Означава да разбирате, че държанието им е форма на конвенционалност и, да го приемате като такова. Не създавайте от него еднаквост на хората.

Това освобождава и вас, и другите от отъждествяването с наложените шаблони, с формата, с мозъка. Егото повече не ръководи взаимоотношенията ви.

Докато егото управлява живота ви, множеството ваши мисли, страсти и дейности произтичат от стремежи и страхове. Затова във взаимоотношенията си или желаете нещо от другия, или се страхувате от нещо в другия.

Онова, което желаете, е може би наслаждение, или материално благоденствие, самопризнание, хвалба или внимание, или подсилване на визията ви за себе си чрез съпоставяне, твърдейки се, че имате, знаете или сте повече от другите.

Страхувате се да не се окаже противоположното и това по някакъв метод да накърни самочувствието ви.

Когато поставите сегашното в центъра на вниманието си – вместо да го употребявате като средство за постигането на някаква цел, вие надмогвате егото и несъзнателния неизпълним блян да употребявате хората като средство (а задачата е да се самоутвърдите за сметка на другите).

Щом отдадете цялото си внимание на индивида, с който поддържате връзка, вие изключвате от връзката предишното и бъдещето, с изключение на за на практика потребности.

Когато присъствате напълно с всеки, с който се срещате, вие се отказвате от понятийната еднаквост, която сте построили за него – вашето пояснение за това кой е другият човек и какво е правил в предишното – и сте в положение да поддържате връзка без себичните стремежи и страхове.

Ключът е вниманието, което съставлява положение на безсънен покой.

Колко прелестно е да превъзмогнеш желанията и страховете във взаимоотношенията си! Любовта нищо не желае и от нищо не се опасява.

Ако предишното на другия беше ваше минало, в случай че неговата болежка беше ваша болежка, в случай че неговото равнище на схващане беше ваше, щяхте да мислите и действате тъкмо като него.

Когато осъзнаете това, идват прошката, състраданието, покоят.

Егото не обича да чува това, тъй като в случай че му бъде отнета опцията да противостои, да играе ролята на праведния, ще загуби силата си.

Когато приемате всеки, който навлиза в пространството на Настоящето, като безценен посетител, когато позволявате на всеки да бъде подобен, какъвто е, другите ще стартират да се трансформират.

За да познаваш друго човешко създание в дълбоката му същина, не е нужно да знаеш всичко за него – предишното му, историята му, какво е претърпял.

Ние смесваме осведомеността за някого с дълбокото му познаване, което не се вмества в понятия.

Осведомеността за някого и познаването са напълно разнообразни неща. Едното визира формата, а другото – необвързаното с форма. Едното работи чрез мисълта, а другото – чрез покоя.

Осведомеността за даден обект е потребно за на практика цели. На това равнище не можем без него.

Но когато то е преобладаваш фактор в една връзка, става ограничаващо, даже разрушително.

Мислите и понятията основават изкуствени бариери, разделяне сред хората. Тогава взаимоотношенията не се коренят в Битието, а се основават на мисълта.

Щом липсват бариерите на понятията, любовта участва естествено във всички човешки контакти.

По-голямата част от общуването сред хората се свежда до размяната на думи – територия на мисълта. Много е значимо да внесете малко покой, изключително в връзките с най-близките ви хора.

Никоя връзка не може да се развива сполучливо без чувството за пространство, което покоят носи.

Истинското слушане е метод да внесете покой във връзката. Когато в действителност слушате някого, поражда измерението на покой и то става значима част от връзките ви.

Но умеенето да се слуша същински се среща рядко. Обикновено по-голямата част от вниманието на хората е заето от мислите им.

В най-хубавия случай те претеглят думите ви или се приготвят какво да кажат. А може и въобще да не слушат, увлечени от личните си мисли.

Истинското слушане надвишава слуховото усещане. То е възникването на будно внимание, пространство на наличие, в което се одобряват думите. Тогава думите към този момент нямат първостепенно значение. Те може да са смислени или безсмислени.

Важното е не какво слушате, а самият акт на слушане, пространството на осъзнато наличие, което поражда в процеса на слушането. Това пространство е сплотяващо поле на схващане, където се срещате с другия, без да ви разделят бариерите на понятийното мислене. И другият към този момент не е „ различен “. В това пространство вие се сливате в едно схващане.

Често ли се случва да се повтарят едни и същи драми във връзките ви? Често ли става по този начин, че относително дребни разлики предизвикат яростни разногласия и прочувствена болежка?

Корените на сходни преживявания са в главните шаблони на егото – потребността да бъде право и, несъмнено, някой различен да бърка. Иначе казано, отъждествяването с позицията на мозъка.

Да не забравяме и потребността на егото непрекъснато да се намира в спор с някого или нещо, с цел да поддържа чувството си за отделност сред „ аз “ и „ другите “, без което то не може да оцелее.

Освен това, има и насъбрана прочувствена болежка от предишното, която вие като всеки човек носите в себе си – персоналната болежка на вашия житейски път и груповата болежка на човечеството, идваща от доста, доста далечни времена.

Това „ тяло-болка “ е енергийно поле вътре във вас, което понякога ви завладява, тъй като има потребност от още прочувствена болежка, от която да се храни и зарежда.

То се пробва да управлява мислите ви и да ги прави надълбоко отрицателни.

То обича отрицателните мисли, тъй като те резонират с неговата периодичност и може да се храни с тях.

То също по този начин провокира в околните ви хора, изключително в колегата ви, отрицателни прочувствени реакции, с цел да черпи сила от драмата и прочувствената болежка.

Как можете да се освободите от тази надълбоко вкоренена, несъзнателна идентификация с болката, която прави живота ви толкоз трагичен?

Осъзнайте я. Осъзнайте, че вие не сте тази болежка, разпознайте я такава, каквато е: предходна болежка.

Наблюдавайте я по какъв начин се демонстрира в колегата ви или във вас. Когато разчупите несъзнателното си отъждествяване с нея, става допустимо да я наблюдавате в себе си и към този момент не я подхранвате. Тогава тя последователно ще загуби енергийния си заряд.

Взаимоотношенията сред хората могат да бъдат пъкъл. А могат да бъдат и извънредно духовно прекарване.

Когато погледнете друго човешко създание и усетите мощна обич към него или когато съзерцавате хубостта на природата и нещо във вас й откликне мощно, затворете очи за момент и почувствайте същината на тази обич или хубост в себе си, като неделима от вас, от същинската ви природа.

Външната форма е мимолетно отражение на това, което вие сте в дълбоката си същина. Затова любовта и хубостта не могат в никакъв случай да ви изоставен, за разлика от всички външни форми.

Ако цените безкористно света на нещата, светът към вас ще оживее по метод, който въобще не можете да възприемете посредством мозъка.

Когато се срещнете с някого даже и за малко, признавате ли неговото съществуване, като му отдавате цялото си внимание? Или свеждате другия до средство за постигането на цел, елементарна функционалност или роля?

Какво е отношението ви към касиерката в супермаркета, към пазача на паркинга, към техника, към клиента?

Един момент внимание е задоволителен. Ако гледате или слушате другия в положение на безсънен покой – може би единствено за секунда-две, или пък за по-дълго, това е задоволително, с цел да възникне нещо по-реално от функциите, които нормално играем и с които се отъждествяваме.

Всички функции принадлежат на предубеденото схващане – човешкия разум.

Онова, което поражда в акта на внимание, е непредубедено – това, което сте в своята същина оттатък названието и формата.

Вече не действате по сюжет, ставате същински. Когато това измерение се появи във вас, това провокира появяването му и в другия човек.

В последна сметка, несъмнено, „ различен “ човек няма, вие постоянно срещате себе си.

„ Гласът на покоя “