Упоритите букви на Войнич
Когато Уилфрид Войнич, разпален американски библиофил от полски генезис, за първи път вижда привидно неугледната, формирана от недодялан пергамент книга, е уверен, че стои при започване на решаването на една мистерия, която ще се подреди измежду интелектуалните фойерверки на 20. век. Мястото е Вила Мондрагоне в региона Фрескати, страната е Италия, а продавачите са закъсали за пари монаси от в миналото могъщия Орден на йезуитите.
Купувачът е полски благородник, бежанец. През 1893 година среща в Лондон Етел-Лилиан Бул, щерка на изтъкнат британски академик. По-късно се дами за нея и тя, към този момент с новото си име Войнич и с романа си „ Стършел ”, влиза вечно в историята на литературата.
Към литературата Уилфрид също не е апатичен: продажбата на книги го гълтам напълно. След заминаването му в Съединени американски щати през 1914 година работата му изисква пътувания из Европа в търсене на най-редките, най-интересните и най-ценните книжни издания.
Така във Вила Мондрагоне той попада на един ръкопис, чиято стойност е не просто изключителна, а неоценима: и текстът, и илюстрациите в него са безусловно неразбираеми.
Войнич приема разчитането на манускрипта като задачата на живота си.
Първата дума, несъмнено, имат университетските среди, както и приети мозъци от разнообразни архиви, библиотеки и книгохранилища. Резултати съвсем няма, само че излиза наяве, че методът към тази мистерия би трябвало да е по-комплексен. На сцената излизат криптографите – в идващото столетие Ръкописът на Войнич, както става прочут загадъчният кодекс, ще бъде експериментален камък за опциите на доста аналитични гении.
Документираната история на ръкописа
стартира някъде през първата половина на 17. век. Първият му сигурен собственик е императорът на Свещената римска империя Рудолф II (1576-1612) – екстравагантен държател, прочул се и като филантроп на редица учени и създатели. А последният прочут притежател на ръкописа от „ интервала преди Войнич ” е Атанасиус Кирхер – академик енциклопедист, йезуит, математик, картограф и един от най-добре осведомените мозъци на късното Средновековие.
За буквите. Или цифрите?
След гибелта на Войнич през 1933 година поредност от наследявания и дарявания изпращат ръкописа в библиотеката на университета в Йейл. Провеждат се няколко конгреса, основават се и се разпадат работни групи за дешифровката му, полемиката става сериозна. Капацитетите в региона на лингвистиката и криптографията се интересуват основно от два въпроса: какъв език се крие зад текста на ръкописа и какво въобще е било наличието му. Мненията, несъмнено, внезапно се разминават.
Да, това евентуално е някакъв език: направените текстолингвистични и статистически разбори на честотата на знаците, на тяхната приложимост, на подредбата им в текста демонстрират, че фактически може да се приказва за подобен. „ Азбуката ” на ръкописа е компилативна: наред със знаци, които припомнят латински букви (а, о, i, x), се използват такива, които неясно наподобяват гръцко минускулно писмо, както и напълно неразбираеми, представляващи комплицирани лигатури (комбинации от букви). Отгоре на това в самите думи – а може би в качеството на същински букви, се използват и числа: 4, 8 и 9 да вземем за пример личат напълно ясно.
Най-логичният извод затова е, че „ езикът на Войнич ” е изкуствено основан и записан чрез комплициран код, формиран въз основата на латинския или някой от зародилите след него западноевропейски романски езици. Тази догадка се възприема като водеща и стои в основата на множеството опити за разтрошаване на кода на ръкописа. Всички те обаче към този момент водят единствено до опит за „ транслитерация ”, или превеждане на писмеността на ръкописа от графичните знаци към латиницата. В резултат на това към този момент съществуват няколко различни „ Войнич писмености ” и никакви достоверни разновидности за разчитане на която и да е от тях.
Истински език?
Има обаче и друга опция, която, за разлика от „ хипотезата на кода ”, е в положение да изясни изначалния въпрос за повода. Да го кажем напряко – основаването на неестествен език, който да опише очевидно безсмислени илюстрации, наподобява прекомерно ексцентрично даже за златните времена на алхимията.
Нещата обаче може да си дойдат на мястото, в случай че тръгнем по противоположния път на разсъждение: а точно, че ръкописът не е кодиране на прочут език, ами опит за разшифроване на чужд подобен. Това би обяснило на пръв взор безредното комбиниране на разнообразни графични системи.
През 2009 година занимаващите се с ръкописа потенциали най-сетне вършат това, с което проучването му в действителност е трябвало да стартира – дефинират датата на основаването му посредством потреблението на радиовъглеродния способ.
