Когато Невена Панова живее в Охрид и върви по улиците,

Когато Невена Панова живее в Охрид и върви по улиците, дамите шепнели през прозорците: „ Консулката, консулката! “ Вероятно им е правила усещане, тъй като ходела облечена с съвременна рокля за времето и черна шапка със спуснат воал пред лицето. 

 

Тя е една от смелите дами на Възраждането ни, посвещава живота си на учителската работа и е част от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. В късна възраст написа свои мемоари, в които споделя житейските си истории от тези бурни години.

 

Родена е в остарялата столица Велико Търново през 1879 година Дъщеря е на даскал Христо Панов, който е почитан преподавател в Горна Оряховица. Майка ù Кина Обрешкова се грижи за семейството и децата. Преди да мине под венчило с даскал Христо я желал за жена самият Сидер челник. Той е участник в националноосвободителното придвижване търгувал с вино, ракия, жито и кожи. Но на сърцето на Кина лежал даскал Христо и се омъжила за него. В първия понеделник след сватбата ù Сидер челник ù подарил две бели чинии с необятни зелени линии по края, които пазела до гибелта си.

 

След Освобождението фамилията се преместило да живее в остарялата столица, където даскалът се хванал на работа като касиер в банка. Първото им дете, което се родило в турско време, Кина „ отровила с кърмата си “ от боязън от башибозуците, а второто  си отишло от живота през страшната 1876 година, когато роми и турци от близките села нахлули в остарялата столица, грабили и убивали. Семейството пристигнало във В. Търново с единственото си дете Стефанка, след това се родили Невена и двамата ù по-малки братя Йордан и Филип.

 

Невена Панова пораства като любознателно и мъдро дете. Първа братовчедка на майка ù е известната Елена Грънчарова, която повела дамите на Горна Оряховица при пашата в Търново, с цел да молят да пристигна в града постоянна армия, с цел да ги пази от придошлите еничари и башибозуци. Невена Панова написа в спомените си за тази забавна жена: „ Всяка събота и неделя ходех от Търново в Горна Оряховица на посетители у двете си баби, само че постоянно отивах да видя и вуйна Еленка, която постоянно намирах седнала на двора под асмата да пуши пред масата със самовара, до момента в който чакаше посетители или си почиваше. Тя доста ми се радваше, наливаше ми чай, черпеше ме с хубави домашни курабии, сладко и какво ли не.

 

Но най-хубавото от всичко беше, когато се впущаше да разправя за още живото в паметта ù избавление от турците, когато тя беше избавила родния си град от опожаряване и жителите му от изтребване “.

 

Момиченцето постоянно посещава роднините си в Горна Оряховица, а когато пристигнало време да стане ученичка, родителите ù я завели в учебното заведение при църквата „ Св. Троица “. То се помещавало в стаичка до самия храм. „ Майка ми донесе една огромна паница с грозде и едно шише шира. Аз целунах ръка на учителката си и останах. Другите майки бяха донесли бонбони, бисквити, разнообразни хубави неща. Такъв беше обичаят. Когато се записвахме, всяко дете носеше на учителката си по нещо подарък “, споделя тя за реда в тогавашното школо. 

 

Но учебното заведение е надалеч от вкъщи на фамилията и скоро я реалокират в друго – покрай църквата „ Св. Богородица “, където ù преподава Вангели Черньокоева, известна учителка в тези години. 

 

Дните се нижели и пристигнало време за гимназия. Невена Панова постъпила в единствената девическа, която се намирала в съвременна за времето постройка с двор и градина. До нея имало и интернат. Директор на учебното заведение е Добри Стоилов. В него има огромна библиотека, салон с пиано, където девойките вървят, с цел да пеят, също просторна стая за изобразяване. Невена познава  постройката – като дете там вижда за първи път новогодишна елха.

 

В гимназията нейна учителка е  Вела Благоева, „ интелигентна и пленителна жена “, приключила в Русия, която всички обичат. По това време там е преподавател и известният Цани Гинчев, Стоянка Генева и Евгения Бенчева, която преподава по пеене и пиано. „ Тя беше млада, доста хубава и огромна преструвана. Един ден в час по пеене на шести клас, в който беше ученичка Иванка Ботева – красиво, буйно момиче – щерка на поета бунтовник Христо Ботев, учителката Евгения Бенчева почнала да се кара на ученичките:

 

- Вий не знайце пейце ноци!

 

Възмутена Иванка Ботева извикала:

 

- Вън! Вън, като не знаете родния си език!

 

Учителката се разплакала и напуснала класа. Станала огромна блъсканица.

 

Влиза шефът, проверяват случая и изключват Иванка Ботева от гимназията. Когато научава за това, цар Фердинанд ù предложил стипендия в Швейцария, само че тя отказала. Заминала да следва в Женева на прехрана от брат си.

 

Когато аз свърших гимназията в 1896 година, Иванка Ботева се завърна от Швейцария и стана учителка в гимназията. Беше най-младата от всички учителки. Носехме се с огромно почитание към нея, освен тъй като беше щерка на Христо Ботев, освен тъй като помнеха нейната увереност, когато беше в шести клас и има смелостта да изпъди една учителка, която се преструваше, че е не запомнила родния си език, само че и тъй като цялата ù фигура, огромните ù черни очи излъчваха самонадеяност и воля. Горда съм и през днешния ден, че в дипломата ми стои подписът на Иванка Ботева. Той дотолкоз наподобява на подписа на Христо Ботев, че просто не може да се разграничи “.

 

Невена Панова е уверена, че желае да стане учителка още от дете. И макар молбите на майка ù да остане във В. Търново и да се задоми, тя отпътува за Цариград, където учи във френски лицей. Стипендия ù издейства Никола Лазаров, шеф на просветния отдел при Екзархията.

 

Тя идва в Цариград по време на огромното арменско кръвопролитие. Затова от пансиона на колежа изпращат всички ученички в провинцията. Невена попада в Одрин във френското учебно заведение „ Света Елена “. Освен нормалните предмети учи пиано, изобразяване, ръкоделие. В часовете по ръкоделие създава изкуствени цветя.

 

Там остава две години. Занимава се и с социална работа, среща се с доста чужденци, които посещават учебното заведение и близкия католически храм. Доближава се до турски служители, които посещават забавите и вървят в учебното заведение по други служебни мотиви.

 

Докато е ученичка във френското учебно заведение, основава в Одрин първото българско женско сдружение „ Надежда “, което има културно-просветна цел. Тя си спомня: „ Беше събота. Този ден ми бяха закачили на врата огромния кръст с кордела, което беше премия за показан отличен триумф през седмицата. Тази премия ученичките носеха с горделивост, само че аз не обърнах изключително внимание. Когато ми я сложиха, мислех, че тъкмо тази събота съм назначила в българското агентство среща на български дами, с цел да образуваме женско сдружение. Затова, веднага като сестрата – калугерка си отиде, аз смъкнах кръста от врата си, мушнах го в чекмеджето на масата и изтичах в агентството, гдето знаех, че ме чакат събрани доста дами. Там открих госпожа Матеева, Танева, Дейкова, Кусева, Фотова и доста други, на които не помня имената.

 

Всички бяхме сплотени, изпълнителни, подготвени да работим за духовното издигане на българката и за освобождението на останалите под иго наши сънародници. Избрахме управата и трябваше да изготвим устава по точките, които бях набелязала. С наслада си припомням и през днешния ден за работата на нашето сдружение “.

 

След завършването на Невена Панова управлението на учебното заведение упорства тя да остане, с цел да преподава на по-малките ученички, само че тя не се съгласява. Вече познава съветския консул Скрябин, който я поучава да замине в Русия, с цел да следва медицина. Обещава ù даже стипендия, само че момичето отхвърля и това. 

 

Все отново най-после взема решение да остане като учителка във френския колеж. Преподава езика на Балзак, математика и ръкоделие. Нейна сътрудник там е Ана Карима, бъдещата писателка, която преподавала български език.

 

Невена Панова е една от надзирателките в българския девически интернат в града – заран води ученичките за образователни занимания, а вечер ги връща в пансиона. Следяла да бъдат спретнати и чисти – с тъмносини униформи, с бели ревери на яките.

 

Френското учебно заведение в Одрин е едно от местата на култура и просвета за българите. Затова всички наши учители отделят доста време за работа, само че и за празници на ученичките. „ Чрез тях изявявахме съществуването на българите в града, нашия нравствен и културен живот. Най-много се вълнувахме да се представим добре на акта. Докато бях учителка тук нормално на мене разпореждаха тази задача. Заедно с ученичките до късно вечер изрязвахме, рисувахме, шиехме декори и декорация. Отпускаха ни от гимназията плат, колкото трябваше, единствено да създадем най-хубавата декорация. Целите стени драпирахме в бяло, розово и синьо. Правехме гирлянди от изкуствени цветя. Построявахме сцена, която украсявахме с най-хубавите декори, каквито можехме да нарисуваме. Пред нея на пода постилахме красиви килими, върху които нареждахме плюшени столове за формалните лица. Всичко беше изчистено и лъснато до последната опция. Винаги в салона имаше уредена галерия от български предмети, която одухотворяваше целия празник. 

 

Гостите посрещахме с музиката на мъжката гимназия, сред шпалир от ученички, строени от двете страни на стълбите. Програмата беше постоянно разнообразна и доста хубава. Създаваше се чудесно въодушевление и всички посетители си отиваха с нараснало възприятие на наслада “, споделя тя за френския колеж.

 

В Одрин тогава има задоволително българи, основно  в предградията Каика, Киришхана, Илдъръма. В тях са издигнати български църкви и учебни заведения, даже има наша книжарница в квартала Каика.

 

Учениците и учителите посещават в неделя и в празничен ден някоя от черквите под строй съпроводени от духова музика, постоянно облечени в униформи. Българите се спирали да ги гледат с горделивост.

 

В Одрин има учебно заведение и за възрастни българи, където преподава Невена Панова – без да получава заплата. „ Веднъж взех в моята ръка, грубата, огромна ръка на един зидар и като я насочвах няколко минути, той внезапно закова молива в една точка и спря да написа. Пиши! Пиши! – рекох аз. А той, като гледаше моята ръка, съвсем компрометиран, сподели: „ Тая дребна ръчица като може, моята ли мечешка лапа няма да може! Остави ме, учителко! “ – И в действителност той скоро се научи, и то доста хубаво. След това постоянно идваше в гимназията. Търсеше ни, искаше ни книги.

 

Всички мъже и дами в нашите неделни учебни заведения учеха с желанието и постоянството на зидаря. Те се радваха като деца, когато виждаха, че най-сетне са се научили да четат и пишат. Можете ли да си визиите нашата наслада тогава! Тя беше безгранична “.

 

В българските учебни заведения в Одрин се отбелязва и празника на „ Кирил и Методий “. Портретите им са окичени с цветя, българите се насочат към църковните храмове. Следва наложителна работа. Държат се речи, след това всички българи дружно с архирейския наместник и свещениците излизали отвън града, в местността Сарая. Там се извивали кръшни хора, а след това се правели трапези, където челно място заемал съветския консул. Невена Панова е подготвила учениците си да рецитират стихотворения и песни. Веселбите продължавали до късно. Дори, когато учителката е в късна възраст с неспокойствие си спомня тези празнични дни, както и времето минало в Одрин.

 

После Невена Панова отпътува за Скопие. По това време българите водят освен битка срещу турските поробители, само че и срещу сърби и гърци. Със султански ферман се признава правото на българите да имат владици в Скопие, Битоля, Охрид, Струмица и на други места. Сърбите отварят доста учебни заведения в Македония, с цел да укрепят българщината, изпращат още учители. Сред тях е и Невена Панова. 

 

Учителите първо се представяли на шефа на гимназията, на владиката и българския консул. „ Дядо Синесей, обаче не ме одобри. Това ме огорчи доста и когато оповестих на шефа Танев и на секретаря на митрополията Божев, тогава те ми разкриха повода. Ходиха при него, обясниха му за какво бях изпратена в Скопие, с каква задача, само че той дал отговор, че не ме желае. Дядо Синесей настоя пред Екзархията да се махна от Скопие, като споделил, че в случай че не си отида, той ще напусне града. А да се отзове един епископ, беше огромна загуба за българите, какъвто и да беше той “. Приятелите на Невена Панова упорстват да остане в Скопие и да се омъжи там, само че тя отхвърля. На скопската гара я изпращат доста българи. Огорчена е, че не може да бъде учителка. 

 

През 1900 година Екзархията я изпраща в Серес. На път за там минава през Солун, отбива се в хотел и след един скандал там се среща с бъдещия си брачен партньор Стефан Константинов – революционен деятел в Серес. Той носи революционни писма и се опасява да ги съхранява в себе си. Затова ù дава писмата, с цел да ги занесе в Серес. „ Заранта рано потеглих, съпроводена от комитски човек на Момчев. Настани ме той в едно купе, съобщи ми багажа и аз отпътувах. В Серес на гарата бяха наредили да ме чака гавазинът на учебното заведение. Докато търсеше той файтон, един войник ме закачи. Възмутена аз му зашлевих плесница. Той се обърна и изчезна от очите ми. Но в същото време мигновено изчезна и гавазинът. Аз извиках един колар и когато се качвах към този момент на файтона, гавазинът дотича и уплашено рече: „ Какво направихте, госпожице? “ – Това, което трябваше – му отговорих. Той бързо седна на капрата до файтонджията и файтонът бързо затрополи към града “. 

 

В Серес Невена Панова преподава в Девическото учебно заведение. Намира пансиона в не положително положение – няма кревати за децата, които спят по две на креват, храната е неприятна, даже няма принадлежности за хранене, както и учебни принадлежности. Българската учителка се захваща да уреди нещата в пансиона. „ Децата към този момент спяха всяко на настрана легло, хранеха се всички дружно, бяха облечени чисто и хубаво, имаха с какво да работят в класните стаи и като че ли тези деца се преобразиха, лицата им светнаха, те се усещаха щастливи в пансиона и доста от тях усъвършенстваха изумително триумфа си. Те ми бяха признателни и се усещаха доста привързани към мене.

 

Облечени с новите си униформи, аз ги поведох един неделен ден към черква в Камене, наред с гавазина. Там ги водех и на разходка, дето неведнъж гърците ни замерваха с камъни и постоянно ставаше сборичкване. Много пъти бивахме принудени да се върнем “. За новата 1901 година учителката украсява елха, децата за първи път виждат такова знамение.

 

През същата година двама мъже, Никола Бояджиев и Стефан Константинов ù дават „ революционно кръщене “. Превръща се в една от деятелките на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. „ На масата в учителската стая бяха поставени кръст, револвер и кама. Пред тях аз дадох клетва да послужвам правилно на делото. Това ми подейства надълбоко в душата и аз изпълних клетвата си почтено. Дадоха ми револвер и ме водеха вън от града да ме учат да изстрелвам “. Тя съхранява писма, документи, пари и пушки, които крие под дюшеците на ученичките. 

 

Завръща се в България и отива в Горна Оряховица, където е родното място на родителите ù. Тогава се дами за Стефан Константинов, който е приключил педагогичен курсове в Солун, а след това и право в Швейцария.

 

Двамата отпътуват за Плевен, където той е назначен за член на Окръжния съд, а след девет месеца е изместен в Ломския областен съд.

 

В крайдунавския град Невена Панова основава Македонско женско сдружение с културно-просветна цел. Жените изнасят сказки, канят писатели и общественици. „ Спомням си една беседа на поета Яворов. Салонът беше претъпкан. Всякой искаше да види поета и революционера Яворов, който потегли да се бори за свободата на Македония “.

 

Дружеството урежда забави, представления, култивиран увеселения. Приходите са в интерес на македонското дело. 

 

В Лом се ражда първото момиченце на фамилията, само че Невена Панова не загърбва работата си към Македонското женско сдружение. През 1904 година фамилията се реалокира още веднъж в Плевен, брачният партньор ù работи в Окръжния съд. На света изплаква и второто им дете, също момиченце. През 1905 година живеят и във В. Търново.

 

Но Стефан Константинов е назначен за юрист на Охридската митрополия. Всъщност е изпратен по революционна работа. Семейството отпътува с двете си деца и болната майка на Невена Панова. Преминават през Солун и Битоля. „ Пътувахме в ландо – закрит отвред файтон – нещо като дребна стаичка с две прозорчета в профил и едно към файтонджията. За пръв път седяха децата ни в такова транспортно средство и беше им доста радостно. За страдание това тяхно въодушевление бърже се изпари. Файтонджията беше пийнал, пътят неприятен и ландото се навеждаше ту наляво, ту надясно, готово всяка минута да се обърне.

 

Камшикът плющеше по гърбовете на двата коня и куп хули се изсипваха от горната страна им. По едно време всички се люшкахме и струпахме на една страна – ландото по този начин се беше изкривило над една яма, че мъжът ми отвори прозорчето, извика нещо по турски на файтонджията и насочи револвера си към него. Той несъмнено незабавно изтрезня, тъй като оттук насетне ландото стартира да върви по-добре и ние към този момент не се мятахме вътре ту на едната, ту на другата страна “.

 

Семейството идва в Охрид и се настанява в две стаи на остаряла паянтова охридска къща. Там остават единствено три месеца. Стефан Константинов е изместен още веднъж, този път в Солун като юрист при Солунската община.

 

След година се завръщат в България. Обявена е Балканската война. Съпругът на Невена Панова се записва доброволец. Той е освободен по болест, само че това не го стопира да застане на бойните линии. По-късно умира и тя остава вдовица с две деца.

 

Животът на Невена Панова минава в работа на образованието, главно на девойки. Ако през днешния ден то е налично и елементарно за тях, то по време на Възраждането, не е било по този начин. Най-вече за дамите, които трябвало да въртят вретено, да подреждат дома и да се грижат за децата. Тя ги възпитава, учи ги на културен и нравствен живот, с цел да се приближат до европейките. 

 

Забравената през днешния ден учителка умира през 1966 година в София и до последния миг не съжалява, че се посвещава на една от най-хуманните специалности.