Нарцисът: нежно цвете или психопат?
Кое е най-нежното от всички усеща? Сигурно множеството от нас сме единомислещи: любовта. А любовта към самия себе си?
В тази най-силна от всички привързаности няма нищо неприятно. Все отново ти си индивидът, с който – щеш не щеш – ти се постанова да прекараш целия си живот.
Понякога обаче тази щастлива връзка може да се изроди в нещо, което да съсипе връзките с целия останал свят – нещо, което още античните са разпознали и описали в красивия мит за Нарцис.
Помните го – момче се влюбва в отражението си във водата по този начин безумно, че не помни да отвърне на възприятията на красивата си другарка – нимфата Ехо, която от обезсърчение се трансформира в безтелесен глас, който дава отговор безсмислено на всеки позив. Без да се разтревожи изключително от този факт, момчето потъва в личните си отразени очи и се удавя, с цел да се трансформира в цветето, което и до през днешния ден е знак на прекомерната себевлюбеност – нарциса.
От приказните времена до през днешния ден не един и двама са претърпели драмата на Ехо – конфликт с човек, дотам захласнат от личното си величие и значимост, че е подготвен
безогледно да жертва пред олтара му възприятията и потребностите на хората към себе си.
И защото всеки проблем рано или късно влиза в медицинските справочници, и този получава своите клинични характерности – като се стартира от нарцистичното личностно разстройство (НЛР), премине се през злокачествения егоизъм и се стигне до това положение на личността, което множеството от нас познават като психопатия.
За доста хора е изненадващо, че разстройството, което най-често свързваме с облици като Ханибал Лектър ( “Мълчанието на агнетата ”),
Норман Бейтс ( ”Психо ”) и американския сериен палач фанатик Тед Бънди, се корени в нещо толкоз симпатично – да обичаш себе си. И въпреки всичко стотиците изследвания върху нарцисизма демонстрират, че той изобщо не е безобидна линия, присъща единствено на манекенките и дискотечните звезди. Когато премине тънката граница на елементарното блаженство, той може да трансформира индивида в заплаха за близките и за самия себе си – в “хищник измежду себеподобни ” съгласно израза на психиатъра Робърт Хеър.
Нарцисизмът има доста страни. Още през 1898 година сексологът Хавелок Елис употребява термина “подобен на Нарцис ” за хората, които прекаляват с мастурбацията – т.е. се трансформират в личния си полов обект. Скоро след него Зигмунд Фройд скача в отбрана на нарцисизма, като го афишира за линия на характера, нужна за оцеляването и присъща на всички нас. Дори и той обаче признава, че съществува нещо, което назовава “вторичен егоизъм ” и което разказва като оттегляне на половото либидо от околната среда и съсредоточаването му в егото.
Дали любовта към себе си е в основата си полова, не е доста несъмнено. Според различен популярен австрийски психиатър – доктор Ото Кернберг, когато потребността на детето да бъде център на света не бъде преодоляна след влизането му в зрелостта,
новоизлюпеният нарцис не съумява да си построи умеенето да поддържа връзка обикновено със себеподобните.
Причината е “натрапчивото възприятие за величественост, потребност от удивление и липса на емпатия ”, както формалната американска подредба на умствените разстройства разказва НЛР.
