Непрекъснато производство на déjà-vu
Като си мисля за европредседателството, все ми се коства, че претърпявам нещо като déjà-vu. Смътно, размито, само че déjà-vu...
Вярно е, че тогава бях дребен, само че „ днешността ” ме връща като че през 1968 година, когато в София се организираше международен Младежки фестивал. Останал ми е в паметта подобен спомен (напълно допустимо е, признавам, по-късните размишления и познания да са го допълнили избирателно) за:
всеобщата превъзбуда на управляващите;
спусканата от горната страна патетика;
повелената приповдигнатост;
желанието да се мислим ние, българите, като ситуирани в пъпа на света;
устрема да покажем София като лъскава витрина, а в действителност най-малко ненапълно потьомкинско село;
щедростта на пръскането на „ неверна национална пара ”;
натискът от властта народът да покаже какъв брой е обединен зад нея и да се държи обичайно, с цел да не се изложим пред гостите...
Впрочем, аз през последните няколко години непрекъснато пребивавам с някакви чувства за déjà-vu. Цялото ни ръководство е като че ли едно непрестанно произвеждане на déjà-vu. В държанието, в маниерите, в изрече, в дейностите... Всичко е някакво повтаряне, някаква реплика на нещо, което е било, във въздуха се носи аромат не, а миризма на нафталин.
Това за мен е гибелна индикация, че се въртим в кръг и нищо ново, съвременно, сочещо напред, сплотяващо със модерни полезности, задачи, дела, цели не се ражда; че имаме катастрофичен недостиг от Лидерство, че викаме на помощ соца – отново да ни подскаже идейка ли, стандарт ли, спомен ли, мит ли, с цел да поддържаме изкуственото дишане на смисъла и наличието на оня към този момент неясен факт – какво през днешния ден е общото сред нас, българите, с изключение на шанса, а от ден на ден малшанса да живеем навръх това място и тъкмо по това време...
Управленският хайлайф работи по отношение на паметта ни като в оня опит с крачето на жабчето – то жабчето е умряло, само че пуснеш ли няколко волта ток през крачето му, крачето мърда – съвсем като че ли жабчето е живо.
В визиите – безсъзнателни или съзнателни - на нашето ръководство соцът може още да бъде употребен още. Още! Те експлоатират това, което се назовава фантомна болежка – както откъснатия от мина крак, който продължава да боли все едно го има. А него го няма. Отдавна го няма.
Питам се за какво е непрекъснатото ми, натрапчиво възприятие за déjà-vu? Защо толкоз –физически и дори психически днешните първи лица ми припомнят нещо до болежка познато и причиняващо ми психическа и даже физическа болежка?
Може би подобен ни е народът – като няма нищо друго, той се храни с déjà-vu. И ръководещите постоянно, дневно по лъжичка, му дават нова порция déjà-vu. Народ, който като наркоман се е пристрастил към déjà-vu, по-лесно се ръководи, тъй като живее в минало свършено време, в извънвремие, в паралелна действителност, в мнима действителност...
Сигурно има още доста аргументи – закодирани в историята, паметта ни, в характера ни, в битието и съзнанието ни. Тук на ход са културните антрополози, обществените психолози, историците, етносоциолозите и социеталните душеведи, в случай че ги има, несъмнено. Защото властта по отношение на науката към този момент най-малко десетилетие води война със тактиката, не с тактиката, на опожарената земя.
На мен по силите ми е да приведа единствено още една причина за перманентното ми натъкване на déjà-vu:
Енергията на следдесетоноемврийската смяна бе разпиляна и пропиляна. Изминалите близо 3 десетилетия погълнаха, смляха и изплюха в маргиналието и периферията цели дейни прослойки, будни, смели, изобретателни, съзидателни. Да, обособени единици от тези прослойки откриха реализация, позиции, благосъстояние и благоденствие – персонално за себе си, за фамилиите си, за децата и внуците си. Но Преходът като сапун отмиваше каста след каста знаещи и можещи, произвеждащи бъдеще и обществен капитал (солидарност и сплотеност) хора. Една след друга тези прослойки и техните обществени и генетични кълнове отпадаха от играта или сами, непринудено излизаха от нея, емигрираха или на открито - отвън България, или във вътрешността - в себе си. Недооценени или недолюбвани, с прекършени криле или самопречупили се, тези прослойки се предаваха или бяха предадени, само че в основното се провалиха и в значителното се оказаха губещи.
И последователно се стигна до прослойката, която се докопа да властта, която дочака своя час, която завзе управническите позиции на всички равнища, а най-много на горните, на най-горните, и която за нищо на света не желае да изпуска дочаканата власт и на никаква цена няма да я изпусне.
Родово, съсловно, поколенчески и ментално тази каста е на прекомерно елементарните, прекомерно средностатистическите, прекомерно сивите, прекомерно комфортно живеещите си в соца хорица, хитреци и тарикати, мимикрии и хамелеони, пресметливи еснафи и самодоволни нагаждачи.
Казвам „ прекомерно ”, тъй като при соца всеобщо човек трябваше да оцелява, да внимава, да се прави, че съблюдава разпоредбите и има вяра в Идеята и Партията, да се нагажда, да шикалкави, да му намира колая, да търси връзки, да преодолява дефицити, с други думи, да живее по този начин, че да си няма неприятности.
Но в случай че мнозина правеха всичкото това по този начин, че и да не изгубят себеуважението си и да не ги е позор от и пред децата им, то едни други мнозина, го правеха с цинизъм и нарцисизъм, с келепирджилък и по втория метод, с привиден възторг и явно престарание, с доноси церберско следене какво вършат другите.
Тази сива маса се бе трансформирала в отделителната система на соца. И с цел да извършва тази неестетична и разнасяща неприятни аромати функционалност, тя си бе отвоювала правото да живее добре и без скрупули на съвестта.
Соцът не можеше без нея, тъй като тя му вдъхваше увереност, че той е пуснал дълбоки корени в обществото.
Но и тя не можеше без соца, тъй като къде ще намериш различен строй, друга система, друго общество, в което с помощта на уравниловката, на идентичната грижа за всички, на идентичните заплати за всички, на идентичните права на всички, ще за нейните хорица същото, каквото има и за останалите – работливите, съвестливите, честните и почтените.
Та нали в случай че в един отдел от 10 души двама се трудят и през деня и нощем, и събота и неделя, а множеството от останалите не си дават доста напън и най-малко двама измежду тях въобще не се напрягат, халтурят, мързелуват и даже вредят, то в случай че всички получават съвсем еднообразно, значи от някои се взима доста, а на някои се дава – също доста.
Така е при Социално-несъстоятелна Илюзия, която е решила взема от всеки съгласно качествата му, а да дава на всички поравно...
И ето, откакто през последните тридесетина години бяха отмити всички по-креативни и надарени прослойки, пристигна редът на въпросната „ прекомерно ” елементарна каста, състояща се от прекомерно семпли хора – от самите тях и от техните генетични и обществени деца и внуци.
Те дочакаха своя час. Те са експерти по оцеляване, те нямат полезности или имат полезности съгласно случая и изгодата, те своето не изпускат, на непознатото не простят.
И за нищо на света и на никаква цена своята власт те няма да желаят да изтърван. Затова ли са били през соца прекомерно семпли, прекомерно елементарни, прекомерно пасивни, прекомерно пресметливи и прекомерно завиждащи – на кадърните, на смелите, на непримиримите, на честните, на щастливите!?
Това са разновидностите на соца. Това е наследството от соца. Това са същинските чеда на соца – тях соцът най-вече ги повреди. Това е завърналият се бумеранг на соца, който удря България в челото и я просва възнак.
Докато съвсем три десетилетия обществото ни се заблуждаваше, че изстисква или откровено изстискваше соца от себе си, то в действителност отми по този начин нужните за оцеляването и развиването, за модернизирането и демократизирането, за европеизирането и нормализирането на България прослойки.
И под тях лъсна прослойката, която през днешния ден държи в задушаващите си обятия България. Тази каста не умее да прибавя, не умее да събира, да умножава, да интегрира – тя знае единствено да използва, да изважда, да дели и да диференцира. Тя не желае да прави пицата по-голяма и по-сочна, тъй като това изисква старания, воля, креативност, визия, тя умира от предпочитание да разпределя дребната и постна пица, тъй като това е най-лесно и по този начин е най-лесно да си отреже най-едрото парче от нея за себе си.
Тя в действителност и да ръководи не умее, тъй като не може без това някой да й дърпа конците и да я използва. И заради тази толкоз очевадна причина, тя през днешния ден е инструмент, обслужващ личен състав на олигархията, действително владееща България.
Таванът на фантазиите на всеки по-óправен в тази каста е да се вреди измежду олигарсите. Някои съумяха, само че те са единици. Броят се на пръстите на едната ръка. Ръката на дърводелеца...
Като разновидност на соца, като рожба на соца, като артикул на соца, като завещание от соца, тази каста не може да живее без похвати и подходи на соца, без фалшификати и симулации от времето на соца. Тя се старае да ни прожектира чернобели филми от соца, да ни натрапва звезди на соца, да ни заразява с носталгии от соца, да ни извърта погледите и полезностите обратно към соца.
Пита са по какъв начин тогава най-малко мен, за другите не знам и от тяхно име няма да приказвам – няма да ме преследва непрестанно чувството за déjà-vu. В страната на всеобщото произвеждане на умиления по соца, не би могло да не пребивавам с непрекъснатото възприятие за déjà-vu.
Така че българи, спете умерено като деца, соцът се завърна. Първият път това бе като покруса, вторият път, както е споделил Философът, ще бъде като фарс...
Статията е от блога на проф. Николай Слатински " Стратегия Синергия Сигурност ".
Вярно е, че тогава бях дребен, само че „ днешността ” ме връща като че през 1968 година, когато в София се организираше международен Младежки фестивал. Останал ми е в паметта подобен спомен (напълно допустимо е, признавам, по-късните размишления и познания да са го допълнили избирателно) за:
всеобщата превъзбуда на управляващите;
спусканата от горната страна патетика;
повелената приповдигнатост;
желанието да се мислим ние, българите, като ситуирани в пъпа на света;
устрема да покажем София като лъскава витрина, а в действителност най-малко ненапълно потьомкинско село;
щедростта на пръскането на „ неверна национална пара ”;
натискът от властта народът да покаже какъв брой е обединен зад нея и да се държи обичайно, с цел да не се изложим пред гостите...
Впрочем, аз през последните няколко години непрекъснато пребивавам с някакви чувства за déjà-vu. Цялото ни ръководство е като че ли едно непрестанно произвеждане на déjà-vu. В държанието, в маниерите, в изрече, в дейностите... Всичко е някакво повтаряне, някаква реплика на нещо, което е било, във въздуха се носи аромат не, а миризма на нафталин.
Това за мен е гибелна индикация, че се въртим в кръг и нищо ново, съвременно, сочещо напред, сплотяващо със модерни полезности, задачи, дела, цели не се ражда; че имаме катастрофичен недостиг от Лидерство, че викаме на помощ соца – отново да ни подскаже идейка ли, стандарт ли, спомен ли, мит ли, с цел да поддържаме изкуственото дишане на смисъла и наличието на оня към този момент неясен факт – какво през днешния ден е общото сред нас, българите, с изключение на шанса, а от ден на ден малшанса да живеем навръх това място и тъкмо по това време...
Управленският хайлайф работи по отношение на паметта ни като в оня опит с крачето на жабчето – то жабчето е умряло, само че пуснеш ли няколко волта ток през крачето му, крачето мърда – съвсем като че ли жабчето е живо.
В визиите – безсъзнателни или съзнателни - на нашето ръководство соцът може още да бъде употребен още. Още! Те експлоатират това, което се назовава фантомна болежка – както откъснатия от мина крак, който продължава да боли все едно го има. А него го няма. Отдавна го няма.
Питам се за какво е непрекъснатото ми, натрапчиво възприятие за déjà-vu? Защо толкоз –физически и дори психически днешните първи лица ми припомнят нещо до болежка познато и причиняващо ми психическа и даже физическа болежка?
Може би подобен ни е народът – като няма нищо друго, той се храни с déjà-vu. И ръководещите постоянно, дневно по лъжичка, му дават нова порция déjà-vu. Народ, който като наркоман се е пристрастил към déjà-vu, по-лесно се ръководи, тъй като живее в минало свършено време, в извънвремие, в паралелна действителност, в мнима действителност...
Сигурно има още доста аргументи – закодирани в историята, паметта ни, в характера ни, в битието и съзнанието ни. Тук на ход са културните антрополози, обществените психолози, историците, етносоциолозите и социеталните душеведи, в случай че ги има, несъмнено. Защото властта по отношение на науката към този момент най-малко десетилетие води война със тактиката, не с тактиката, на опожарената земя.
На мен по силите ми е да приведа единствено още една причина за перманентното ми натъкване на déjà-vu:
Енергията на следдесетоноемврийската смяна бе разпиляна и пропиляна. Изминалите близо 3 десетилетия погълнаха, смляха и изплюха в маргиналието и периферията цели дейни прослойки, будни, смели, изобретателни, съзидателни. Да, обособени единици от тези прослойки откриха реализация, позиции, благосъстояние и благоденствие – персонално за себе си, за фамилиите си, за децата и внуците си. Но Преходът като сапун отмиваше каста след каста знаещи и можещи, произвеждащи бъдеще и обществен капитал (солидарност и сплотеност) хора. Една след друга тези прослойки и техните обществени и генетични кълнове отпадаха от играта или сами, непринудено излизаха от нея, емигрираха или на открито - отвън България, или във вътрешността - в себе си. Недооценени или недолюбвани, с прекършени криле или самопречупили се, тези прослойки се предаваха или бяха предадени, само че в основното се провалиха и в значителното се оказаха губещи.
И последователно се стигна до прослойката, която се докопа да властта, която дочака своя час, която завзе управническите позиции на всички равнища, а най-много на горните, на най-горните, и която за нищо на света не желае да изпуска дочаканата власт и на никаква цена няма да я изпусне.
Родово, съсловно, поколенчески и ментално тази каста е на прекомерно елементарните, прекомерно средностатистическите, прекомерно сивите, прекомерно комфортно живеещите си в соца хорица, хитреци и тарикати, мимикрии и хамелеони, пресметливи еснафи и самодоволни нагаждачи.
Казвам „ прекомерно ”, тъй като при соца всеобщо човек трябваше да оцелява, да внимава, да се прави, че съблюдава разпоредбите и има вяра в Идеята и Партията, да се нагажда, да шикалкави, да му намира колая, да търси връзки, да преодолява дефицити, с други думи, да живее по този начин, че да си няма неприятности.
Но в случай че мнозина правеха всичкото това по този начин, че и да не изгубят себеуважението си и да не ги е позор от и пред децата им, то едни други мнозина, го правеха с цинизъм и нарцисизъм, с келепирджилък и по втория метод, с привиден възторг и явно престарание, с доноси церберско следене какво вършат другите.
Тази сива маса се бе трансформирала в отделителната система на соца. И с цел да извършва тази неестетична и разнасяща неприятни аромати функционалност, тя си бе отвоювала правото да живее добре и без скрупули на съвестта.
Соцът не можеше без нея, тъй като тя му вдъхваше увереност, че той е пуснал дълбоки корени в обществото.
Но и тя не можеше без соца, тъй като къде ще намериш различен строй, друга система, друго общество, в което с помощта на уравниловката, на идентичната грижа за всички, на идентичните заплати за всички, на идентичните права на всички, ще за нейните хорица същото, каквото има и за останалите – работливите, съвестливите, честните и почтените.
Та нали в случай че в един отдел от 10 души двама се трудят и през деня и нощем, и събота и неделя, а множеството от останалите не си дават доста напън и най-малко двама измежду тях въобще не се напрягат, халтурят, мързелуват и даже вредят, то в случай че всички получават съвсем еднообразно, значи от някои се взима доста, а на някои се дава – също доста.
Така е при Социално-несъстоятелна Илюзия, която е решила взема от всеки съгласно качествата му, а да дава на всички поравно...
И ето, откакто през последните тридесетина години бяха отмити всички по-креативни и надарени прослойки, пристигна редът на въпросната „ прекомерно ” елементарна каста, състояща се от прекомерно семпли хора – от самите тях и от техните генетични и обществени деца и внуци.
Те дочакаха своя час. Те са експерти по оцеляване, те нямат полезности или имат полезности съгласно случая и изгодата, те своето не изпускат, на непознатото не простят.
И за нищо на света и на никаква цена своята власт те няма да желаят да изтърван. Затова ли са били през соца прекомерно семпли, прекомерно елементарни, прекомерно пасивни, прекомерно пресметливи и прекомерно завиждащи – на кадърните, на смелите, на непримиримите, на честните, на щастливите!?
Това са разновидностите на соца. Това е наследството от соца. Това са същинските чеда на соца – тях соцът най-вече ги повреди. Това е завърналият се бумеранг на соца, който удря България в челото и я просва възнак.
Докато съвсем три десетилетия обществото ни се заблуждаваше, че изстисква или откровено изстискваше соца от себе си, то в действителност отми по този начин нужните за оцеляването и развиването, за модернизирането и демократизирането, за европеизирането и нормализирането на България прослойки.
И под тях лъсна прослойката, която през днешния ден държи в задушаващите си обятия България. Тази каста не умее да прибавя, не умее да събира, да умножава, да интегрира – тя знае единствено да използва, да изважда, да дели и да диференцира. Тя не желае да прави пицата по-голяма и по-сочна, тъй като това изисква старания, воля, креативност, визия, тя умира от предпочитание да разпределя дребната и постна пица, тъй като това е най-лесно и по този начин е най-лесно да си отреже най-едрото парче от нея за себе си.
Тя в действителност и да ръководи не умее, тъй като не може без това някой да й дърпа конците и да я използва. И заради тази толкоз очевадна причина, тя през днешния ден е инструмент, обслужващ личен състав на олигархията, действително владееща България.
Таванът на фантазиите на всеки по-óправен в тази каста е да се вреди измежду олигарсите. Някои съумяха, само че те са единици. Броят се на пръстите на едната ръка. Ръката на дърводелеца...
Като разновидност на соца, като рожба на соца, като артикул на соца, като завещание от соца, тази каста не може да живее без похвати и подходи на соца, без фалшификати и симулации от времето на соца. Тя се старае да ни прожектира чернобели филми от соца, да ни натрапва звезди на соца, да ни заразява с носталгии от соца, да ни извърта погледите и полезностите обратно към соца.
Пита са по какъв начин тогава най-малко мен, за другите не знам и от тяхно име няма да приказвам – няма да ме преследва непрестанно чувството за déjà-vu. В страната на всеобщото произвеждане на умиления по соца, не би могло да не пребивавам с непрекъснатото възприятие за déjà-vu.
Така че българи, спете умерено като деца, соцът се завърна. Първият път това бе като покруса, вторият път, както е споделил Философът, ще бъде като фарс...
Статията е от блога на проф. Николай Слатински " Стратегия Синергия Сигурност ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ