Карол е родена през декември 1944 г. в Биркенхед, близо

Карол е родена през декември 1944 година в Биркенхед, покрай Ливърпул. Майка й е на 21 години и остава самотна, откакто татко й – негър американска боен – се прибира у дома. „ Семейството на майка ми, просто я избягваха, беше извънредно “, споделя Карол. „ Спомням си по какъв начин заедно съм с нея по улицата и когато тя ги поздравяваше, те просто я подминаваха. Сестрата на майка ми, в случай че ме видеше да вървя по пътя против нея, ще пресече от другата страна, с цел да не й се постанова да кзва на хората за мен. “

Майката на Джон е омъжена и живее в Уеймут, Дорсет, само че сходно на майката на Карол, има връзка с негър боец. „ Майка ми имаше къща за посетители от 1941 година и през 1944 година при нея имаше няколко чернокожи бойци. “ Джон е роден през май 1945 година Когато съпругът е демобилизиран и се връща на идната година, той позволява Джон да остане, само че в никакъв случай не прости на брачната половинка си за случилото се. „ Наказа я за това, което е направила. Не й позволяваше да излиза… Разрешено й беше да пазари от 10:00 до 12:00 в четвъртък… Наказа и мен!… Расист гаден… И ме биеше. “

Бащите на Карол и Джон са двама от почти 240 000 афро-американци във Англия по времето на Втората международна война. Тези бойци съставляват 8% от 3-те милиона американски бойци, минали през страната от 1942 до 1945 година.

Историите на майката на Карол и майката на Джон илюстрират някои от компликациите, които изпитват бременните с „ противозаконни “ деца от смесена раса през 40-те години: стигмата към това, че е „ незаконно “, спомагателната „ скандалност “ около това, че детето е от смесената раса, отхвърлянето от останалите членове на семейството и от съседите, както и контрола, който им се постанова. Смята се, че по време на войната от  английски дами и чернокожите американски войници се раждат към 2000 бебета със смесена раса. Докато доста от тези бебета са отгледани от майки и баби, някъде около 1/3 до 1/2 са предадени на детските домове, а истории на мъже и дами рядко се споделят отвън персоналния им кръг другари и семейство.

Една от аргументите евентуално е, че английските дами, които имат връзки с чернокожи бойци, постоянно са обявявани за леки. Важно е обаче да се признаят компликациите при формализирането на тези връзки. За да сключат брак, войниците би трябвало да получат позволение от своите командващи офицери, само че такова позволение непроменяемо се отхвърля на афро-американците с обосновката, че 30 от (тогава) 48 американски щати имат закони срещу смесените бракове, които инкриминират отношенията между хора от разнообразни раси. Освен това мнозина от дамите към този момент бяха женени и на процедура изневеряваха на съпрузите си, до момента в който те бяха на бойното поле.

Жените раждат деца от смесена раса в общество, което по това време има напълно дребна популация и надлежно допир с чернокожи хора – към 8000, главно в Ливърпул, Кардиф и Лондон. Докато редица бебета се раждат в Ланкашър и по този метод покрай Ливърпул, по-голямата част са родени и израстват в регионите, където американските военнослужещи главно са били ситуирани, а точно Източна Англия, Южна Англия и Югозапад – области с съвсем извънредно бяло население. Така тези деца постоянно са обиждани с расистки обиди…

Ако децата не са арестувани от майките си, те нормално се дават за осиновяване, макар че е най-вероятно болшинството от тях да прекара детството и ранното си юношество в детските домове. Обществата за осиновяване не обичат да вземат такива дете. Идеята, че ще има компликации при осиновяването на чернокожи деца или такива от смесени раси, е необятно публикувана, евентуално тъй като се свързва не просто с расистки настройки, а с готовност на осиновителя детето да наподобява допустимо повече физически като него, с цел да може да мине като негово биологично дете. Ако извънбрачното дете е било от белокож американски боец, безспорно нещата биха били доста по-лесни.

В Англия са основани редица домове особено за настаняване на тези деца. Един подобен дом е дело Мисията на Африканските църкви в Ливърпул, ръководена от нигерийския свещеник Даниелс Екарт. Екарт основава своята задача през 1931 година, в началото с цел да работи с черните моряци в града. Той споделя, че по време на войната дава отговор на апела „ да спасим негърските бебета “. Мисията не е задоволително огромна обаче, с цел да вземе повече от около 9 деца, макар че Екарт има над 100 деца в листата на чакащите и желае да откри по-големи пространства.

През 1949 година градският съвет на Ливърпул му подрежда да затвори дома по здравословни аргументи след инспекции на място. Въпреки че проверката установява, че децата са щастливи, здрави и добре хранени, домът им е определен за несъответствуващ, частично поради щети, нанесени от бомба. През февруари 1949 година инспекторите на Министерството на вътрешните работи откриват счупени прозорци и незадоволителни столове за децата. Джим, който живее в задачата, си спомня: „ Имаше дупки в тавана. “

На 31 май 1949 година Министерството на вътрешните работи издава 28-дневно уведомление за закриване на задачата. Брайън, друго дете, живеещо там, разсъждава: „ Ако трябваше да оказва помощ на бял човек да отглежда бели деца, този човек щеше да получи всички средства, от които имаше потребност. Екарт усещаше, че всичко това се случваше, тъй като това е черна общественост. “ На 3 юни, 11 дни преди да изтече срокът за обжалване, локалните чиновници и полицията влизат в сиропиталището. Брайън, на пет години по това време, живо си спомня случилото се: „ Те пристигнаха около 7:00 часа сутринта и си припомням, като че ли беше вчера… Изведохме ги на обиколка. Затвориха свещеник Даниелс в кабинета му и трябваше да вкарат подкрепление, с цел да ни съберат всички, тъй като просто не можеха да ни хванат… Спомням си, че ухапах един чиновник. “ Брайън счита, че затварянето на дома е политическо: „ Г-н Екарт постоянно бе защитавал ползите на чернокожия моряк и по този начин нататък пред Съвета и по този начин се бе посочил като неприятности и мисля, че това беше техният метод да му отговорят. “