30 години след магическия “Парк де Пренс”: апокалипсис сега
Какво беше, какво стана… Днес трябваше с горделивост да отбележим 30 години от паметния мач Франция - България (1:2) на “Парк де пренс ”. След него пристигна и Американското лято - в случай че не беше чудото на парижкия стадион с двата гола на Емил Костадинов, то нямаше да настъпи.
Поначало сме склонни да означаваме годишнини от огромни футболни победи - защото нови си нямаме. В последните към този момент над 10 години ги реализира най-много един тим, само че той е най-мразеният в България. И минимум обичаният.
“Парк де пренс ” обаче си остава нещо особено. Защото имаше огромно очакване, откакто бяхме отписани. Това роди невъобразим до тогава съспенс. За да пристигна самият мач - доста “тегав ”, дори противен, само че с толкоз сладостен край.
И пристигна едно неописуемо лято, по-късно Европейско в Англия и Световно във Франция, след което футболните ни богове залязоха. За да изгреят няколко години по-късно като шефове на БФС, сваляйки от власт Иван Славков. И лека бавно, година след година, обожанието стартира да си отива. И да се трансформира в тъкмо противоположното.
Защо стана по този начин? Защо се стигна до снощния апокалипсис - в навечерието на нарицателния “Парк де пренс ”. Преди да опитаме да дадем някои отговори, дано хвърлим мост във времето - какво се случи тогава и в този момент.
Преди 30 години се говореше, че поколението на Стоичков е хванало един от последните влакове за Световно - тъкмо в силата си, когато героите му ритаха за “Барселона ”, “Порто ”, “Хамбургер ШФ ”, “Валенсия ”, “Спортинг ” (Лисабон)…
След 30 години се приказва дали поколението на Кирил Десподов ще вземе и една победа в квалификации, дали ще избегне последното място. Таванът към този момент е ПАОК (Солун) - и нито едно от шампионатите на въпросните клубове. И това е трайна наклонност.
Преди 30 години “Пеневата чета ” в действителност сплоти народа. Тя се прибра по нощите от Париж и въпреки да бе кучи мраз, бе посрещната на летището от хиляди хора. На идващия ден играчите бяха возени на карети по “Витошка ” и по този начин закарани до НДК, където в Зала 1 бе устроено в голяма степен неподготвено тържество (с награждаване). Всеки искаше да ги пипне, да ги види и приветства. Емил Костадинов бе кръстен Консула - поради подпечатаните визи за Америка с двата гола. Подалият му за 2:1 в 90-ата минута Любо Пенев - воин. Борислав Михайлов бе обединителна фигура сред “червените ” и “сините ” в селекцията. Не доста преди този успех Христо Стоичков и Николай Илиев се изпокараха за капитанската лента, не си говореха.
След 30 години в центъра на София не витаеше обич и подранила Коледа, а булеварди и улици към футболния ни храм " Васил Левски " станаха арени на нещо близо до революция. Нямаше карети, а полицейски водни оръдия против ентусиасти.
“Този приказен, този необикновен Боби Михайлов ” (това бе имитация, изречена от Борис Касабов - през лятото) е публичен зложелател №1. Обичат го малко на брой. Всички останали му желаят оставката и повече да не го видят във футбола. Емил Костадинов е покрай горния статут, от дълго време не е “консул ”, а човек, свързван с “имитация на активност ” в БФС. Снощи той подвигна междинен пръст на кореспонденти. Поне тук има корелация, тъй като №7 показваше такива жестове и като футболист - на противници, съотборници, фенове… Йордан Лечков също не се радва на национална обич - даже в града си Сливен, на който беше злощастен кмет.
Любо Пенев не си приказва с Костадинов - двамата израснаха дружно в ЦСКА и дружно пробиха, също с Михайлов. Ники Илиев беше с… Любо Пенев, опитал, само че провалил се да бутне Боби. Стоичков не си приказва с множеството от тях, а с Красимир Балъков, Даниел Боримиров, Петър Хубчев, Цанков Цветанов, малко с Йордан Лечков. Вчера част от тях играха мач сред ветерани в Пловдив, водени от Камата. През годините се уволняваха едни други. Нищо персонално? О, беше си доста персонално, най-малко по този начин се приемаше и остави дълбоки белези.
Те са разединени, от дълго време не са дружно, не е ясно дали някой ден биха се събрали, с цел да почитат годишнини. Догодина ще честваме 30 година Американско лято, само че да забележим какви ще са честванията - единствено да не са като снощното. Тези дни Михайлов, Костадинов и Лечков сплотиха безконечни врагове против себе си. Не “за ”, а “против ”.
Преди 30 години единствено си говорехме, че Господ е българин - от именитата имитация на Николай Колев-Мичмана в дивата наслада след втория гол в " Парка на принцовете ".
След 30 години в БФС очевидно към този момент не имат вяра в горната фраза, та неотдавна повикаха поп да попее в " Бояна " и да прогони злите сили.
Преди 30 години в България се говореше за футбол. Кой, къде и по какъв начин играе, тимове като Литва, Черна гора, че и Унгария не ги брояхме за живи. В ЦСКА, “Левски ”, “Ботев ”, “Локомотивите ”, “Берое ” и така нататък мощните играчи бяха българи, а чужденците - екзотика. Трансфери в сходни на ПАОК ги подминавахме.
След 30 години България е измежду футболните джуджета на Европа. В ЦСКА, “Левски ”, “Ботев ” и така нататък играят най-вече междинна ръка (в най-хубавия случай) чужденци, а българите са екзотика.
След 30 години в България не се приказва за футбол. Като стане дума за националния - жлъч, смешки, неглижиране, към този момент никакви упования. Заговори ли се за “Левски ” - проведените почитатели са против Наско Сираков, още един от Четвъртите в света, въпреки и да го нямаше на “Парк де пренс ”. “Сините ” специализират в Национална агенция за приходите, задължения, кой да бъде спонсор и кой директор… Цесекарите минаха през банкрут, акции (и те), комерсиално право, в този момент водеща тематика са им тъжби за стадиона, разрешителни за строителство и така нататък Клубна икона като Емил Костадинов е “персона нон грата ” на Армията. Навсякъде нещата не вървят. Футболът не е водеща тематика за футболните хора.
Преди 30 години светът говореше за българското футболно знамение в Париж. И за това, че с България трява да се внимава на Мондиала.
След 30 години никой не брои българския футбол за жив. Той се свързва на първо място с расизъм, " черно тото ", парадокси, а от нощес и с батални подиуми в центъра на София.
Това са единствено част от аналогиите какво беше в най-популярния спорт преди 30 лета и какво е в този момент. За този интервал той се издигна високо и падна доста ниско. След упоменатите триумфи на Четвъртите до 1998 година, националният тим игра на едно Европейско и на него отборът на поколението на Димитър Бербатов се провали.
След това - нищо. Отново - ЦСКА и “Левски ” тънат в проблеми и незначителност, както и множеството от останалите. А “Лудогорец ”, по този начин както съществува през днешния ден, си е самодостатъчен и потребен единствено на себе си, не и на българския футбол. В очите на доста хора този клуб - подкрепян отявлено от БФС, е знак на разпада на футбола, на връзките в него, че и на цялата страна.
Разбира се, виновността за това не е единствено на Четвъртите. Те просто се оказаха неприятни управленци, хора, чийто потенциал стигна единствено да са положителни футболисти. Не при всички е по този начин, само че при множеството. Имат доста грехове и май водещият от тях е, че в никакъв случай не поеха отговорност за даден неуспех като ръководители. А това приказва доста.
Банално звучи, само че основният провинен е страната и това постоянно сме го изтъквали в Клуб Z. Тя от десетилетия не прави нищо за футбола. А “нещо ” би било да строи бази и най-малко един стадион, или най-малкото да сътвори условия за това. Вместо това тя влизаше в съглашателства с Боби Михайлов и компания, както и с хора, които стояха зад техните гърбове. Наливаше от пусто в празно и правеше мечешки услуги.
Снощните събития демонстрираха, че нищо не е на мястото си и всеки един детайл във футболния организъм - БФС, клубове, играчи, треньори, почитатели, страна, Министерство на вътрешните работи и така нататък, е нефункционален. Какво остава за удачно взаимоотношение сред тях.
30 години след един вълшебен 17 ноември, кръгът се затвори по много печален, даже злокобен метод. Унгария ни изравни секунди преди края и лиши от сиромашката наслада за първа и може би единствена за годината победа.
Но все отнякъде би трябвало да се тръгне, път ще забележим по какъв начин ще бъде хвърлен идващият чоп. Борислав Михайлов, Емил Костадинов, Йордан Лечков и всички, които към този момент към две десетилетия са част от тяхното ръководство, би трябвало да се отдръпват и да не помнят повече за футбол. Пък дай Боже някой ден, когато мине време и отново заговорим качествено за българския футбол, да им извиним и да ги помним с “Парк де пренс ” и Съединени американски щати ’94.
Не наподобява доста евентуално, само че кой знае…
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Поначало сме склонни да означаваме годишнини от огромни футболни победи - защото нови си нямаме. В последните към този момент над 10 години ги реализира най-много един тим, само че той е най-мразеният в България. И минимум обичаният.
“Парк де пренс ” обаче си остава нещо особено. Защото имаше огромно очакване, откакто бяхме отписани. Това роди невъобразим до тогава съспенс. За да пристигна самият мач - доста “тегав ”, дори противен, само че с толкоз сладостен край.
И пристигна едно неописуемо лято, по-късно Европейско в Англия и Световно във Франция, след което футболните ни богове залязоха. За да изгреят няколко години по-късно като шефове на БФС, сваляйки от власт Иван Славков. И лека бавно, година след година, обожанието стартира да си отива. И да се трансформира в тъкмо противоположното.
Защо стана по този начин? Защо се стигна до снощния апокалипсис - в навечерието на нарицателния “Парк де пренс ”. Преди да опитаме да дадем някои отговори, дано хвърлим мост във времето - какво се случи тогава и в този момент.
Преди 30 години се говореше, че поколението на Стоичков е хванало един от последните влакове за Световно - тъкмо в силата си, когато героите му ритаха за “Барселона ”, “Порто ”, “Хамбургер ШФ ”, “Валенсия ”, “Спортинг ” (Лисабон)…
След 30 години се приказва дали поколението на Кирил Десподов ще вземе и една победа в квалификации, дали ще избегне последното място. Таванът към този момент е ПАОК (Солун) - и нито едно от шампионатите на въпросните клубове. И това е трайна наклонност.
Преди 30 години “Пеневата чета ” в действителност сплоти народа. Тя се прибра по нощите от Париж и въпреки да бе кучи мраз, бе посрещната на летището от хиляди хора. На идващия ден играчите бяха возени на карети по “Витошка ” и по този начин закарани до НДК, където в Зала 1 бе устроено в голяма степен неподготвено тържество (с награждаване). Всеки искаше да ги пипне, да ги види и приветства. Емил Костадинов бе кръстен Консула - поради подпечатаните визи за Америка с двата гола. Подалият му за 2:1 в 90-ата минута Любо Пенев - воин. Борислав Михайлов бе обединителна фигура сред “червените ” и “сините ” в селекцията. Не доста преди този успех Христо Стоичков и Николай Илиев се изпокараха за капитанската лента, не си говореха.
След 30 години в центъра на София не витаеше обич и подранила Коледа, а булеварди и улици към футболния ни храм " Васил Левски " станаха арени на нещо близо до революция. Нямаше карети, а полицейски водни оръдия против ентусиасти.
“Този приказен, този необикновен Боби Михайлов ” (това бе имитация, изречена от Борис Касабов - през лятото) е публичен зложелател №1. Обичат го малко на брой. Всички останали му желаят оставката и повече да не го видят във футбола. Емил Костадинов е покрай горния статут, от дълго време не е “консул ”, а човек, свързван с “имитация на активност ” в БФС. Снощи той подвигна междинен пръст на кореспонденти. Поне тук има корелация, тъй като №7 показваше такива жестове и като футболист - на противници, съотборници, фенове… Йордан Лечков също не се радва на национална обич - даже в града си Сливен, на който беше злощастен кмет.
Любо Пенев не си приказва с Костадинов - двамата израснаха дружно в ЦСКА и дружно пробиха, също с Михайлов. Ники Илиев беше с… Любо Пенев, опитал, само че провалил се да бутне Боби. Стоичков не си приказва с множеството от тях, а с Красимир Балъков, Даниел Боримиров, Петър Хубчев, Цанков Цветанов, малко с Йордан Лечков. Вчера част от тях играха мач сред ветерани в Пловдив, водени от Камата. През годините се уволняваха едни други. Нищо персонално? О, беше си доста персонално, най-малко по този начин се приемаше и остави дълбоки белези.
Те са разединени, от дълго време не са дружно, не е ясно дали някой ден биха се събрали, с цел да почитат годишнини. Догодина ще честваме 30 година Американско лято, само че да забележим какви ще са честванията - единствено да не са като снощното. Тези дни Михайлов, Костадинов и Лечков сплотиха безконечни врагове против себе си. Не “за ”, а “против ”.
Преди 30 години единствено си говорехме, че Господ е българин - от именитата имитация на Николай Колев-Мичмана в дивата наслада след втория гол в " Парка на принцовете ".
След 30 години в БФС очевидно към този момент не имат вяра в горната фраза, та неотдавна повикаха поп да попее в " Бояна " и да прогони злите сили.
Преди 30 години в България се говореше за футбол. Кой, къде и по какъв начин играе, тимове като Литва, Черна гора, че и Унгария не ги брояхме за живи. В ЦСКА, “Левски ”, “Ботев ”, “Локомотивите ”, “Берое ” и така нататък мощните играчи бяха българи, а чужденците - екзотика. Трансфери в сходни на ПАОК ги подминавахме.
След 30 години България е измежду футболните джуджета на Европа. В ЦСКА, “Левски ”, “Ботев ” и така нататък играят най-вече междинна ръка (в най-хубавия случай) чужденци, а българите са екзотика.
След 30 години в България не се приказва за футбол. Като стане дума за националния - жлъч, смешки, неглижиране, към този момент никакви упования. Заговори ли се за “Левски ” - проведените почитатели са против Наско Сираков, още един от Четвъртите в света, въпреки и да го нямаше на “Парк де пренс ”. “Сините ” специализират в Национална агенция за приходите, задължения, кой да бъде спонсор и кой директор… Цесекарите минаха през банкрут, акции (и те), комерсиално право, в този момент водеща тематика са им тъжби за стадиона, разрешителни за строителство и така нататък Клубна икона като Емил Костадинов е “персона нон грата ” на Армията. Навсякъде нещата не вървят. Футболът не е водеща тематика за футболните хора.
Преди 30 години светът говореше за българското футболно знамение в Париж. И за това, че с България трява да се внимава на Мондиала.
След 30 години никой не брои българския футбол за жив. Той се свързва на първо място с расизъм, " черно тото ", парадокси, а от нощес и с батални подиуми в центъра на София.
Това са единствено част от аналогиите какво беше в най-популярния спорт преди 30 лета и какво е в този момент. За този интервал той се издигна високо и падна доста ниско. След упоменатите триумфи на Четвъртите до 1998 година, националният тим игра на едно Европейско и на него отборът на поколението на Димитър Бербатов се провали.
След това - нищо. Отново - ЦСКА и “Левски ” тънат в проблеми и незначителност, както и множеството от останалите. А “Лудогорец ”, по този начин както съществува през днешния ден, си е самодостатъчен и потребен единствено на себе си, не и на българския футбол. В очите на доста хора този клуб - подкрепян отявлено от БФС, е знак на разпада на футбола, на връзките в него, че и на цялата страна.
Разбира се, виновността за това не е единствено на Четвъртите. Те просто се оказаха неприятни управленци, хора, чийто потенциал стигна единствено да са положителни футболисти. Не при всички е по този начин, само че при множеството. Имат доста грехове и май водещият от тях е, че в никакъв случай не поеха отговорност за даден неуспех като ръководители. А това приказва доста.
Банално звучи, само че основният провинен е страната и това постоянно сме го изтъквали в Клуб Z. Тя от десетилетия не прави нищо за футбола. А “нещо ” би било да строи бази и най-малко един стадион, или най-малкото да сътвори условия за това. Вместо това тя влизаше в съглашателства с Боби Михайлов и компания, както и с хора, които стояха зад техните гърбове. Наливаше от пусто в празно и правеше мечешки услуги.
Снощните събития демонстрираха, че нищо не е на мястото си и всеки един детайл във футболния организъм - БФС, клубове, играчи, треньори, почитатели, страна, Министерство на вътрешните работи и така нататък, е нефункционален. Какво остава за удачно взаимоотношение сред тях.
30 години след един вълшебен 17 ноември, кръгът се затвори по много печален, даже злокобен метод. Унгария ни изравни секунди преди края и лиши от сиромашката наслада за първа и може би единствена за годината победа.
Но все отнякъде би трябвало да се тръгне, път ще забележим по какъв начин ще бъде хвърлен идващият чоп. Борислав Михайлов, Емил Костадинов, Йордан Лечков и всички, които към този момент към две десетилетия са част от тяхното ръководство, би трябвало да се отдръпват и да не помнят повече за футбол. Пък дай Боже някой ден, когато мине време и отново заговорим качествено за българския футбол, да им извиним и да ги помним с “Парк де пренс ” и Съединени американски щати ’94.
Не наподобява доста евентуално, само че кой знае…
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ