Житие на преподобния наш отец Евтимий Нови Преподобният Евтимий, в

Житие на преподобния наш отец Евтимий Нови

Преподобният Евтимий, в света именуван Никита, бил роден през 824 година в селището Опсо, покрай град Анкира в Галатия. Родителите му, Епифаний и Анна, били богати, само че доста благочестиви, тъй че служели за жив образец освен на съгражданите си, само че и на всички поданици на прилежащите страни. Те били състрадателни, кротки, страннолюбиви и милостиви към бедните и въобще се отличавали с всички християнски добродетели. Затова от самото си раждане Никита се преизпълнил с благодатта на Светия Дух и още от най-ранните си години бил мирен, почтен, дисциплиниран и обуздан на родителите си. Той странял от нормалните игри и обичал постоянно да посещава църковното свещенодействие. Когато бил на седем години, татко му умрял. На грижите на майка му с изключение на него останали още две дъщери - Мария и Епифания.

Скоро Никита, който бил прекомерно рационален за възрастта си, станал ревнив асистент на майка си във всички нейни грижи за дома и фамилията. Подчинявайки се на постановленията за военна работа, майката на Никита трябвало да го запише във воинските описи. Но даже когато служел във войската, Никита бил във всяко отношение опора на майка си - наследник, асистент и бранител във всички домашни и фамилни грижи. Престарялата жена желаела да облекчи отговорностите си по дома и побързала да му избере почтена булка. По Божия промисъл скоро тя намерила рационална и скромна девственица, на име Ефросиния, щерка на богати и славни родители, и Никита се съчетал в брак с нея. Скоро Бог благословил брачния им съюз с раждането на щерка, наречена в светото кръщение Анастасия. След това Никита, който сметнал раждането на детето за задоволително успокоение за майка си и брачната половинка си, решил да остави фамилията си и да се посвети напълно на служението на Бога по монашеския път. Като опрощение за решението му послужило и това, че омъжената му сестра Мария живеела в бащиния им дом и можела да остане в помощ на майка им.

14 септември, празника на Въздвижение, бил последният ден, който Никита прекарал с роднините си. На другия ден, в деня на паметта на съименника му свети страдалец Никита, той оставил вечно своето семейство, като споделил, че отива да нагледа коня си, който бил на паша в долината. И дълго време осиротялото семейство не знаело същинската причина, заради която Никита оставил бащиния дом.

А преподобният обиколил доста места, посетил доста подвижници и най-после достигнал непристъпните възвишения на Олимп, където по това време се популяризирал с подвизите си преподобният Иоаникий Велики.

След време смиреният Никита си тръгнал от свети Иоаникий. Той схванал, че в случай че остане край него, измежду монасите му, не ще избегне славата, която по този начин ненавиждал още в детските си години и спасявайки се от която избягал от родния си град. Друг дъртак, на име Йоан, който живеел близо до свети Иоаникий, с наслада приел пристигналия при него Никита и откакто му преподал директиви за подвизите на монашеското житие, скоро го облякъл в благ облик и го нарекъл при пострижението Евтимий.

Младият духовник останал при Йоан много дълго време и се научил от него на пустинно мълчание и подвижничеството, а след това по заповед на учителя си отишъл в киновията Писадинон, с цел да се научи от старците на подвизите на киновийното монашество. Игуменът на обителта Николай, който управлявал киновията с огромно здравомислие, приел новия възпитаник и го назначил изначало на най-ниските степени на послушанието. Евтимий не възроптал, въпреки това да било съпроводено с доста писания. Той ги сметнал за същинско лекуване за своето младо тяло.

Като се укрепил в добродетелите на общежителния живот, той решил да иде в пустинята, с цел да реализира в мълчание още по-голяма непосредственост до Бога. Пътят на строгото мълчание още не бил преминат. По това време славата на Атонските подвижници се ширела надалеч и преподобният решил да се насочи при тях. Той разкрил желанието си на един от великите подвижници на Олимп - стареца Теодор. Светият дъртак благословил ревностния духовник по новия път, и защото старецът Йоан, от който Евтимий приел първото си пострижение, към този момент не бил сред живите, го облякъл във популярен благ облик. След осем дни той към този момент бил подготвен за път, с цел да остави Олимп след петнадесетгодишно престояване на него. Спътник му станал монахът Теостирикт, който също като него жадувал за високите подвизи на монашеството.

Пътят от Олимп до Атон минавал през Никомидия. Когато дошъл там, преподобният бил утешен от радостното уведомление, че всичките домашни, които оставил в бащиния дом, са живи. Желаейки да облекчи скръбта от разлъката с тях, той им пратил един свят кръст и наредил на пратеника да им съобщи, че няма към този момент Никита, а има духовник Евтимий, който ги поучава да последват образеца му. Когато получили това уведомление, роднините му изначало плакали, само че защото любовта им към него била огромна, и те, укрепени от помощ свише, след това се решили да последват неговия образец. Всички, с изключение на дъщерята на преподобния, която по това време се омъжила, станали монахини.

Когато дошъл в Атон, той ревниво се заел да извършва устава на тамошния манастирски живот. Тъй като Теостирикт не понесъл тегобите и злостраданията на строгия безгласен живот и се завърнал на Олимп, свети Евтимий се включил в подвижническото си занятие към един духовник, на име Йосиф, който още преди него се подвизавал на Атон. Но скоро по-младият станал преподавател на остарелия.

- Брате! Тъй като ние, пребъдвайки в почести, по думите на Давид се уподобихме на неразумни скотове и се лишихме от благородството си заради нарушаване на заповедите, дано да се сметнем за такива и четиридесет дни да се храним единствено с трева, паднали на земята като животни. Може би, като се очистим посредством това, още веднъж ще получим хубостта си по облик и сходство Божие.

Ето какво чул Йосиф от преподобния. Той се съгласил с това предложение и двамата прекарали четиридесет дни, понасяйки мраз, апетит и жадност. И едвам били минали това ново ходило в стълбицата на християнските добродетели, когато свети Евтимий още веднъж предложил на своя съмишленик следното:

- Добри Иосифе, дано оставим в този момент злостраданието на живота без стряха, да се затворим в някоя пещера и да останем в нея незнайни за другите монаси. Нека си сложим за предписание, че който и да пристигна при нас от Бога, нито ти, нито аз няма да излизаме от пещерата, преди да изминат три години. Ако пък някой от нас през това време почине, дано бъде в действителност благословен като човек, до края на живота си съхранил паметта за гибелта, и гроб да му стане същата тази пещера. А в случай че по Божието произволение и двамата останем живи, ще умрат, доколкото е допустимо, най-малко нашите пристрастености и плътските пожелания, и ние ще се променим към по-добро.

Йосиф приел и това предложение. Подвижниците си намерили пещера, затворили се в нея и едва-едва поддържали живота си с нищожна храна от намиращите се към пещерата жълъди и кестени. Целият им живот бил изпълнен с огромни подвизи - всенощно стояли на молитва, постели непрекъснато, правили непрекъснати коленопреклонения, спали на гола земя и живеели в пещерата без да палят огън. Но сподвижникът на Евтимий след една година към този момент не бил в положение повече да носи непринудено поетия кръст на страданията. Силите му отслабнали и той го оставил.

Когато приключил тригодишния период на пребиваването в пещерата съгласно обета, преподобният Евтимий я напуснал. Навън към този момент от дълго време го очаквали доста подвижници, които чули за него от Йосиф и желаели да му подражават. Той им преподал директиви и още веднъж се отправил на Олимп, където го викал облеклия го във великата схима дъртак Теодор, с цел да иде дружно с него на Атон. Евтимий самичък построил за Теодор нова килия и с огромно старание му служел в нея. Това траяло до тогава, до момента в който болният дъртак, нетърпимо страдайки от жестоки заболявания, не отпътувал за Солун, с цел да потърси лекарска помощ. Там той намерил и безконечното си утешение.

Любовта към него предиздвикала свети Евтимий да иде в Солун, с цел да се поклони на гроба му. Почти всички поданици на града, които от дълго време към този момент знаели за добродетелите на преподобния и научили за идването му, излезли да го посрещнат, да го приветстват и да получат благословията му. Но той останал за малко в града. Той напуснал Солун и сходно на Симеон Стълпник се затворил в една кула близо до града, поучавайки от нея всички, които идвали при него. Той останал в кулата много дълго време, наставлявайки към благодетелен живот и изцелявайки неизлечими заболявания. Но след това още веднъж поискал както преди да се посвети на мълчание в Атон, тъй като прииждането на многото благочестиви хора мощно обременявало смирения стълпник.

Но на Атон той останал за малко, тъй като не намерил мечтаното мълчание. Много нови подвижници заселили някогашната пустиня. Тогава свети Евтимий си избрал ново леговище - един ненаселен остров, наименуван Нових, където се отдръпнал дружно с други двама единомислени монаси - Симеон и Йоан Колов.

След време Евтимий отишъл във Врастама. Тук му било съдено още веднъж да се срещне с предходния си съмишленик - преподобния Йосиф. Събрали се и доста други братя в Господа, които поискали да се заселят покрай Евтимий. Той построил за тях килии, а самичък се поселил насаме в една яма. Преподобният от време на време оставял ямата и посещавал братята, а от време на време, ревнувайки за безмълвието, изкачвал върховете на Атон и там, в молебствия беседвайки с Бога, по този начин очистил мозъка и сърцето си, че се сподобил с Божествени видения и откровения.

Веднъж изпълнявайки Божествената заповед, преподобният оставил Атонските върхове и като взел със себе си двама монаси - Игнатий и Ефрем, отишъл в Солун. Този път градът го посрещнал като " ангел, слязъл от небесата ". Той разпитал за мястото, наречено Перистера, взел водачи и дружно с тях се отправил към планината, където в действителност намерил една кошара. Откритите му свише признаци сочели, че точно тук би трябвало да се търсят руините на предходния храм, само че никой от локалните поданици не знаел нищо за него. Тук от дълго време към този момент имало кошара и локалните християни нямали никакво разбиране, че оскърбяват светинята. Той почнал да копае и скоро намерил основите на храма. Тогава локалните поданици, изумени от невероятния подарък на проницателност на стареца, драговолно поели разноските по възобновяване на забравения храм. Така бил повдигнат храмът на свети aпостол Андрей с два спомагателни олтара: отдясно - в чест на свети Йоан Предтеча, и отляво - на свети Евтимий Велики.

Накрая, през 863 година, храмът бил приключен. По предпочитание на локалното население при него бил основан манастир, който след това се популяризирал с множеството си монаси.

Заради благочестивия си живот свети Евтимий се сподо-бил с дара на прозорливостта и чудотворството. Много монаси приели пострижение от преподобния. И доста миряни увлякъл с подвизите и чудесата си по пътя на монашеството. Много нови манастири зародили с помощта на неговите усилия и грижи на Олимп, Атон и в Солун.

Накрая, четиридесет и две години откакто оставил бащиния си дом, свети Евтимий се утешил, като приел в монашество и своите родственици, към което ги призовавал още в Никомидия, когато за пръв път се преселил от Олимп на Атон. Той взел при себе си в манастира своите родственици, а за дамите построил нов манастир на място, което закупил за задачата. За игумения на манастира била сложена сестрата на преподобния, наречена в светата схима Евфимия. Като оставил двата манастира на грижите на Солунския митрополит Методий и дал директиви, преподобният още веднъж се заселил поради безмълвието в предходната си кула покрай Солун. А Господ го сподобил да откри безконечен покой покрай тези небеса на Атон, където той направил най-вече подвизи.

Предузнал деня на кончината си, на 7 май, в памет на лренасянето на мощите на свети Евтимий Велики преподобният свикал за обща софра братята от най-близките Атонски манастири, отпразнувал с тях този ден и се дал прошка с тях. На сутринта, без да каже нищо на никого, взел единствено един духовник на име Георгий и се отправил на едно насаме място - по този начин наречения Свещен остров. Там той се подвизавал към 5 месеца в една пещера и най-после умрял съвсем безболезнено на 15 октомври 889 година. Господ го сподобил да остави тленното си родно място безболезнено поради всичките страдания, които претърпяло младото му сърце, когато напуснал родния дом, където живеел обичан от всички и самичък обичал всички.

След две години монасите на Перистера поискали да пренесат при себе си тялото на Божия ласкател, с цел да го имат като покровител за своята обител даже и след гибелта му. Те пратили на Свещения остров йеромонах Василий и монаха Павел. Братята намерили тялото на свети Евтимий да лежи в пещерата, в която умрял. Тлението въобще не се докоснало до него, въпреки че тялото престояло дълго в пещерата. На 13 януари идната година светите мощи на преподобния били пренесени в град Солун, където почиват и до през днешния ден.

По молитвите на преподобния и богоносен наш отец Евтимий да се избавим и ние от всички душевни и телесни недъзи и да се сподобим с Царството Небесно в Иисуса Христа, нашия Господ, Комуто прилича всяка популярност, чест и поклонение с Безначалния Му Отец и Светия Дух вовеки веков. Амин.

Житие на св. Лукиан Антиохийски

Славният презвитер св. Лукиан Антиохийски живял в третия и началото на четвъртия век.

Той се родил в град Самосат, Сирия. Бил наследник на богати и знатни родители. Получил прелестно обучение. Родителите му го готвели за световна работа. Но Лукиан от ранни години обикнал Бога повече от всичко на света. Земното великолепие не го привличало.

След гибелта на родителите си той раздал на бедните своето благосъстояние и заживял непоколебим подвижнически живот. Благочестието, мъдростта и учеността му станали необятно известни. Антиохийските християни го поканили да стане духовник в техния град.

Като антиохийски духовник Лукиан ревниво служел на Бога, проповядвал въодушевено Евангелието. Обърнал голям брой езичници в светата религия. Открил църковно учебно заведение, в което самичък бил учител. С изключително старание изучавал Свещеното Писание и със същото старание учел учениците на истините му.

В това време, тъй като не съществувало книгопечатане, свещения текст постоянно бивал повреждан от преписвачите. Понякога това ставало по недовиждане и от незнание. А от време на време лъжеучители съзнателно изопачавали текста, като внасяли в своите преписи лъжливи отзиви. Лукиан усърдно се занимавал с ревизиране и изправяне на гръцкия текст, като го сравнявал с еврейския оригинал. За да успее резултатно в задачата си, той изучил в съвършенство еврейския език.

В своя нравствен живот Лукиан постигнал огромно съвършенство. Когато минавал през града, могъл да бъде забележим за едни и незабележим за други. За него се говорело, че не можел човек да го види и чуе, без да стане християнин.

Неговите мирни и потребни познания ненадейно били прекратени от гонението срещу християните, което подхванал при започване на четвъртия век римският император Диоклетиан. Мъчителите с особена гняв нападали епископите и презвитерите.

Славата на Лукиан като просветител на Евангелието стигнала до императора. И той го повикал в Никодимия - град, който се смятал за негова столица.

Гонението било прекомерно мощно изключително в Никодимия и Александрия. Мъченически били потърпевши към този момент св. Антим Никомидийски и св. Петър Александрийски.

Лукиан бил наказан на изгнание и изтезания. Неочаквано по-късно бил освободен и се върнал в Антиохия. Отново се заел с предходните си писания.

Гонението обаче отново се усилило изключително след гибелта на Диоклетиан. Император Максимиан стигнал до полуда в своята гняв срещу християните.

Безстрашен и самоуверен, презвител Лукиан отправил до шефа на Антиохия апология - отбрана на християнството. В нея красноречиво и стимулирано доказвал силата и истината на християнската религия. Затова бил задържан и препаден на огромни мъчения. Окован във вериги, бил закаран в Никодимия и хвърлен в тюрма. Там го мъчели с апетит, с цел да го принуждават да вкуси от идолските жертвоприношения. Св. Лукиан търпеливо понасял глада, като отговарял на всичики увещания с думите:

- Аз съм християнин!

Мъчителите изтеглили всичките му кости от техните скривалище - ставите, като го сложили в това положение раздрънкан да лежи по тил върху остри чирепи цели 40 дни.

Наближил празникът Богоявление. Светият страдалец към този момент чувствал, че гибелта му е близко. И с наслада я очаквал. Силно поискал да се причасти за финален път дружно с братята по религия. По някакъв метод християни, духовници и миряни съумели да влязат в пандиза. Донесли самун и вино. Обкръжили лежащия страдалец вместо църковна стена. Поставили хляба и виното върху неговата гръд вместо евхаристичен трон. И по този начин направили светата Литургия, на която станали причастници той и присъстващите.

На другия ден императорът пратил свои прислужници да видят дали Лукиан е още жив. Едвам дишащ от рани и болки, той извикал три пъти:

- Християнин съм!

И така предал на Бога душата си.

Императорът заповядал да хвърлят тялото му в морето. Оттам делфини по-късно го изнесли на брега. Християните го погребали с чест.

Това станало в 311 година - две години преди възтържествуването на Църквата над прогнилото езичество.

Години по-късно света кралица Елена построила черква върху неговия гроб, над светите му мощи.