Жените Мироносици“, 1901 г., художник Михаил Несторов (1862-1942) ╫ Трета

„ Жените Мироносици “, 1901 година, художник Михаил Несторов (1862-1942)

╫ Трета неделя след Пасха - на св. Мироносици

Прот. Александър ШМЕМАН

Когато през Страстната седмица слушаме описа за страданията на Христа, за неговото разпятие и гибел, непроменяемо ни поразява една детайлност в повествованието: правилни Нему до самия край остават малко на брой, най-вече дами, за които съвсем нищо друго не е казано в Евангелието. За учениците на Христа се споделя, че те всички, оставяйки Го са се разбягали. Петър три пъти се отхвърля от Него. Юда Го предава.

След Христос, по времето на Неговите проповеди, са вървели тълпи народ. И всички са чакали нещо от Него: чакали са помощ, чудеса, изцеления, избавление от ненавистното римско робство, споразумяване на своите земни каузи. Всички тези безчислени хора едва разбирали смисъла на Неговото обучение - проповедта на самоотвержеността и любовта, проповедта на цялостната себеотдаденост - и надали са се вслушвали в нея. Христос можел да помогне. Ето за какво хората вървели към Него и след Него. Но ненавистта на националните вождове и властниците към Него стартира да пораства. В Христовата проповед за любовта зазвучават предсказанията за това, че Самият Той ще се принесе в жертва на тази обич. И тълпата почнала да оредява, да утихва. В последния момент на земната си популярност човешкото празненство на Христа блестящо и енергично избухнало в деня на влизането в Иерусалим, когато, по думите на Евангелието, „ се развълнува целият град “. Но това било единствено за момент. И не по тази причина ли по този начин радостно и възторжено посрещнали Христос, тъй като още веднъж и още веднъж чакали и желали от Него земно царство, земна победа, мощ и популярност?

Всичко това внезапно свършва. Изгасва светлината и след Цветница настава мрачевина, самотност и безизходната тъга на Страстната седмица. И не е ли най-страшното в тези последни дни измяната на околните, на учениците - тези, на които Христос в действителност отдаде Себе си? В Гетсиманската градина даже тримата най-близки не устоят и заспиват, до момента в който Христос в пределно напрежение, в кървава пот се приготвя за страшната гибел. Знаем, че Петър, по този начин твърдо обещавал да почине с Христа, в последния миг му променя, отхвърля се, отрекъл се, предал: „...Тогава всички възпитаници - написа евангелистът - Го оставиха и се разбягаха “ (Мат 26:56).

Но и това не е всичко. Кръстът отбелязва часа на земната честност и земната обич. Тези, които по време на „ тържеството “ наподобяват по този начин далечни; тези, които съвсем не срещаме на страниците на Евангелието, тези, на които, по думите на евангелиста, Христос не е приказвал за Своето възкресение и за който в тази нощ на Кръста всичко свършвало, погивало - точно те се оказали правилни, пребивавайки в земната обич. Евангелистът Йоан написа: „ А при Кръста на Иисуса стояха Майка Му, и сестрата на майка му, Мария Клеопова и Мария Магдалина “ (Йоан 19:25).

После, след гибелта на Иисус, „...когато се свечери, пристигна едни паралия от Ариматея, на име Йосиф, който също се беше учил при Иисуса. Той пристигна при Пилата и изиска Иисусовото тяло. Тогава Пилат заповяда да му се даде. Йосиф като взе тялото, обви го в чиста плащаница и го постави в своя нов гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали огромен камък на гробната врата, отиде си. “ (Мат. 27:57-60).

На идващия ден, след приключване на съботата, призори на третия ден, дамите отиват на гроба с цел да помажат мъртвото тяло с благовония, съгласно обичая на това време. И точно на тях Христос се явява възкръснал, първи те чуват от Него това „ Радвайте се! “, което вечно става същина на християнската мощ.

На тези дами Христос не е разкривал тайните на бъдещето, както ги е разкрил на определените дванадесет апостоли. Тези дами не познават нито смисъла на гибелта, нито тайната на бъдещата победа, на наближаващото възкресение. За тях гибелта на Учителя и приятеля била гибел, край, и освен това - страшна и позорна смърт; ужасно и позорно отделяне. Те стояли при Кръста единствено поради любовта си към Христа и обичайки, са съпреживявали с Него. Те не оставили това оскъдно, измъчено тяло, само че свършили всичко, което любовта извечно прави при последната разлъка. Тези, които Христос помолил да бъдат с Него в часа на страшната битка, когато по думите на Евангелието, Той почнал „ да скърби и да тъгува “ - те Го оставили, разбягали се, отрекли се. Онези, които Той за нищо не е молил, Му останали правилни със своята елементарна човешка обич. „ А Мария стоеше до гроба извън и плачеше “ (Йоан 20:11). Така през всички епохи плаче любовта, както Сам Христос е плакал на гроба на своя приятел Лазар. И ето - тази обич първа узнава за победата; на тази обич, на тази честност първом се дава да узнае, че не би трябвало повече да плаче, че „ успеха е погълнала гибелта “ и че такава безнадеждна разлъка в никакъв случай към този момент няма да има.

Ето какъв е смисълът на Възкресението за дамите мироносици. То припомня, че единствени любовта и верността са сияели тогава в оня обезсърчителен мрак. То ни приканва да запазим любовта и верността в света. То осъжда нашето безволие, нашия боязън, нашето постоянно и робско самооправдание. Никому незнайните Йосиф и Никодим и дамите, идващи призори на гроба - те заемат толкоз малко място в Евангелието. И въпреки всичко точно тук се взема решение безконечната орис на всеки едни от нас.

Струва ми се, че точно в днешни дни изключително се нуждаем от припомняне на тази обич и на простата човешка честност. Настъпили са времена, когато и те биват развенчавани от спечелилото в света зло обучение за индивида и човешкия живот.

Векове наред, въпреки и едва, в света ни е светил и мъждукал пламъкът на верността, любовта, състраданието и безмълвно е участвал в страданията на отхвърления Човек. И би трябвало като за сламка да се захващаме за всичко това, в което към момента живее топлата, елементарна като светлината, земна и човешка обич. Истинската обич не пита индивида за теории и идеологии, тя е обърната към неговото сърце и неговата душа.

В грохота на човешката история са се създавали и са се разпадали царства, изграждали са се култури, бушували са кръвопролитни войни, само че постоянно, непроменяемо над земята, над тази мътна и трагична история е възсиявал обликът на дамата, обликът на грижата, саможертвата, любовта и състраданието. И в случай че в света ни го няма това наличие, тази светлина, без значение от всички негови триумфи и постижения, този свят все едно би бил един СТРАШЕН СВЯТ. Може без пресилване да се каже, че човешкото у индивида е спасявала и избавя дамата. И го е спасявала не с думи, не с хрумвания, а със своето безмълвно, загрижено и любящо наличие. И в случай че въпреки всичко не прекъсва тайният празник на живота, пренебрегнал цялото зло, царстващо в света, даже и да се чества в бедна стая, зад сиромашка софра по този начин радостно, сякаш в замък, то насладата и светлината на този празник е в нея - в дамата, в нейната в никакъв случай не натрапваща се обич и честност. „ Виното не стига... “. И до момента в който тя е тук - майката, дамата, брачната половинка - задоволително е виното, задоволителна е любовта, задоволителна за всички е светлината.

Автор: Прот. Александър Шмеман
Източник:
Картина (заглавна): „ The Women Going to the Sepulchre “, 1912, Robert Anning Bell (1863-1933)