„Изгубената тетрадка“ от Луиз Дъглас
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ИЗГУБЕНАТА ТЕТРАДКА
от Луиз Дъглас
Обем: 304 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2297-0
Превод: Дафина Янева – Китанова
Очаквайте „ Изгубената тетрадка “ на 5 септември!
За създателя
Луиз Дъглас е родена в Шефилд, само че прекарва повече от двадесет години в Съмърсет. Автор е на единадесет романа, които се трансформират в бестселъри в родната й Англия и са преведени на дванадесет езика. Определят книгите й като съвременни готически романи с любовна история и психически детайл. Живее във Съмърсет със брачна половинка си и трите им деца. Когато не се занимава с писане, посвещава времето си на фамилията, приятелите и животните – обожава кучетата, птиците и китовете. Споделя, че обича да написа за другите проявления на любовта, животните, природата и дълбоката връзка посред им, само че най-много за хората и тайните, които всеки един от нас пази.
За книгата
Мила идва в крайбрежното градче Моранез в Бретан, с цел да поеме грижата за племенницата си, откакто доведената ѝ сестра Софи умира при случай в океана. Възнамерява да я изпрати в интернат в Швейцария наесен, а тя да се върне при приятеля си в Бристол и да довърши дебютния си разказ. Временно заема мястото на Софи в дребна детективска организация, само че новият ѝ сътрудник се оказва Картър Джаксън: другар на сестра ѝ, в който Мила в миналото е била влюбена.
Спокойствието в очарователното френско градче е нарушено, когато чужденката Гоша е открита мъртва. Ексцентричната бабичка е живеела сама в остарял конски фургон. Най-ценната ѝ движимост – тетрадката, в която е записвала съкровените си мисли – е изчезнала безследно дружно с мобилния ѝ телефон. От локалната полиция не имат намерение да проверяват случая. Но когато и ръководителят на археологическите разкопки наоколо е обществено потиснат и подбуден към самоубийство, Мила и Картър вземат решение да вземат нещата в свои ръце. Ключът към разплитането на мистерията обаче се крие в изгубената тетрадка…
Откъс
Открих го, написа остарялата жена, последния от седемте.
Тя акцентира изречението, натискайки с химикалката. Не изпитваше никакво задоволство, нито победоносно възприятие – единствено тъга.
И беше изтощена.
Светлината избледняваше и очите я боляха. Засега бе направила задоволително.
Взе телефона си и снима това, което беше написала. След това остави химикалката сред страниците на тетрадката и деликатно я постави на земята до себе си. Облегна се на стола до дребния димен огън и затвори очи, разтривайки костеливите си пръсти, с цел да облекчи болката. Някъде в гората се чу вик на бухал.
Когато стартира това търсене, дамата беше водена от яд и предпочитание за възмездие. Сега просто искаше това да свърши, с цел да може да се прибере вкъщи.
Още малко. Скоро тя щеше да съобщи тетрадката в ръцете на управляващите. Справедливостта щеше да спечелва. Поуките щяха да бъдат извлечени.
Жената загърна по-плътно шала към раменете си. Столът ѝ беше подплатен с възглавници, усещаше се удобно, а огънят беше самобитна компания. Още не беше подготвена да се качи в остарелия фургон за коне, който сега наричаше собствен дом. Страхуваше се от тъмнината вътре, от самотата, от напъните да заспи, от кошмарите, които я връхлитаха, когато успееше.
Затвори очи и си спомни алените керемидени покриви на къщите в града, в който беше живяла, и снежните върхове на планините над тях. Спомни си кафенето, в което ходеше със фамилията си в събота заран, по какъв начин брачният партньор ѝ сгъваше вестника и го поставяше на масата, а от горната страна му слагаше очилата си. Спомни си по какъв начин той срещаше погледа ѝ, вземаше ръката ѝ и я вдигаше към нежните си устни. А синът им, единственото им дете, оглеждаше площада и махаше на другар от учебно заведение. Сервитьорът, млад мъж с къдрава руса коса, им донасяше кафето и споделяше: „ Не е ли денят прелестен? “ Петролната миризма на неговия афтършейв, употребен от всички момчета през осемдесетте години, уверената, необятна усмивка на младия мъж.
Не, тя нямаше да мисли за него.
Старицата седеше до огъня, до своя разхлопан остарял фургон измежду полето и пресяваше обичаните си мемоари, изваждайки ги като карти от колода. Тя пееше на бебето си под пъстрата сянка на брезата. Трапчинките по неговите пръстчета, мекотата на кожата му. Държеше го в скута си, до момента в който заспи, целуваше тъмната коса. Първият му ден в учебно заведение, рисунките, които той носеше у дома. Картичката за Деня на майката: цвете от алена хартия, залепено върху парче картон.
Тя към момента пазеше картичката, само че момчето към този момент го нямаше.
Затова беше тук.
Защото го обичаше с цялото си сърце и с всяка своя клетка.
Заради обичта си.
Заради него.
Беше девет вечерта, а Ани към момента не се беше прибрала. Леля ѝ Мила загърна жилетката си по-плътно и отиде до портата в края на градината. Светлината бързо избледняваше, а Ани беше дала обещание, че ще се върне преди един час.
Мила извади телефона от джоба на късите си панталонки и ревизира за известия или пропуснати повиквания. Нищо.
Къде беше Ани? Къде беше тя?
Мила излезе от портата и измина петдесет крачки по пътя. От Ани нямаше и диря. Не се чуваше скърцането на веригата на велосипеда ѝ, нямаше тъмна сянка, която се движи сред живия плет
Вероятно всичко е наред, сподели си Мила.
Почти несъмнено е, че Ани е добре. Беше напълно малко евентуално тя да е била отвлечена или нападната, или изнасилена, или прегазена, или качена в кола, ръководена от младеж наркоман.
Малко евентуално, само че не и невероятно.
По-рано, доста по-рано, на закуска тази заран, Ани беше споделила на Мила, че след учебно заведение ще отиде при приятелката си Пернил Сохар.
– Ще се върна преди осем – уведоми я тя.
Семейството на Пернил живееше в първокласна, съвременна вила на хълма с аспект към брега. Момичетата възнамеряваха да отпразнуват края на периода, като поплуват в басейна и по-късно вечерят дружно.
Сесил Тусен – баба на Ани и мащеха на Мила – подозираше, че братът на Пернил, Джей Пи, е повода Ани да желае да прекарва толкоз доста време у семейство Сохар. Мила не беше напълно сигурна. Все още не беше забелязала Ани да демонстрира необикновен интерес към момчетата.
Сега се чудеше дали Сеси не беше права. Ако беше по този начин, то бе допустимо Ани да е излязла на разходка с Джей Пи и двамата да са сами в гората към вилата на Сохар. С алкохол? Беше ли редно четиринайсетгодишно момиче да остава единствено с петнайсетгодишно момче и бутилка пастис?
Какво мислиш, Софи?, запита се Мила.
Не се нуждаеше от отговор. Ако майката на Ани, Софи, беше жива, тя би се радвала Ани да е с Джей Пи, тъй като Софи приемаше, че нещата ще се развият добре даже когато безспорно не беше по този начин. Тя постоянно правеше нелепости, като да вземем за пример да отиде със брачна половинка си Чарли да плават с тяхната неуместно дребна и паянтова лодка, когато се чака стихия.
И като това да се удави в последвалата, изцяло предвидима акцидент – нещо, което Мила, колкото и дълго да живееше, в никакъв случай нямаше да елементарни.
Софи трябваше да е тук в този момент и да се тревожи за Ани, а не Мила. Не беше почтено отговорността да се стоварва върху раменете на Мила – тя бе толкоз огромна, че като че ли я смазваше.
Отново ревизира телефона си, нищо, скръсти ръце и закрачи из градината.
Четиринайсетгодишните девойки постоянно закъсняваха, това не означаваше, че се е случило нещо извънредно. А и Моранез не бе Мека на престъпността.
Наоколо обаче бе цялостно с непознати – летовници и сезонни служащи, както и хора, които бяха пристигнали поради археологическите разкопки.
На Мила безусловно ѝ прилоша от терзание.
Ами в случай че нещо извънредно се случваше с Ани тъкмо в този миг, а тя, Мила, не правеше нищо?
Добре, тогава направи нещо, сподели Софи.
Какво да направя?
Намери я – отговори Софи. – Намери нашето момиче!
Мила реши да мине с велосипеда по маршрута, по който Ани щеше да се върне от вкъщи на Пернил и в случай че не срещне племенницата си, до момента в който стигне до вилата на Сохар, щеше да вдигне паника, че момичето е изчезнало.
Тя се върна вътре и надраска небрежно записка до Ани да се обади и по-късно да я изчака във вилата, в случай че инцидентно са се разминали. Обу си маратонките, взе остарелия велосипед на Софи – възпламени фара и го избута на алеята. Качи се и завъртя педалите, като изначало се поклащаше, след това резервира равновесие и форсира по пътеката, която водеше към алеята, успоредна на океана. На няколко километра пред себе си виждаше ярките светлини на Моранез. Хората се разхождаха по оживените улици, разглеждаха менютата пред заведенията за хранене, любуваха се на вечерните си ястия.
Спомни си по какъв начин двете със Софи, на към единайсет, вървяха след Сесил и втория ѝ брачен партньор – бащата на Мила, Патрик – и се кикотеха на някаква смешка. Бяха на едни години, само че толкоз разнообразни по темперамент и житейски опит, че събирането им като доведени сестри можеше да се окаже предизвикателство. Стеснителната и непохватна Мила беше признателна, че момиче като Софи даже би си помислило да ѝ бъде другарка, и беше слисана, когато стартира да я назовава „ моята сестра “. За благополучие, и двете нямаха и визия за проблемите, които предстояха.
Велосипедът сервира наляво. Мила пусна крайник, с цел да не падне. Отърси се от неканения облик, появил се в съзнанието ѝ: приливът носеше към брега тялото на Софи след злополуката, с лице надолу, с необятно разперени ръце, пръстите ѝ като че ли свиреха на пиано и косата ѝ плуваше към нея като водорасли, повдигаше се и се спускаше с водата
Беше извънредно, само че не беше истина. Мила не беше видяла тялото на Софи. Не знаеше за какво подсъзнанието ѝ я измъчваше с този подправен спомен, който я връхлиташе в най-неочаквани моменти – освен я нараняваше прочувствено, само че отключваше някакъв несъзнателен боязън.
Самолет мина високо в небето. Мила подвигна очи и видя, че небето беше потъмняло, видя сребристия искра на тънката луна, обгърната в облаци. Образът на Софи се появи още веднъж, този път видя детайлите на галския троен витлообразен знак, трискеле, татуиран на китката на Софи. Тя докосна личната си чиста китка и усети припадък на горест. Искаше ѝ се да знае по какъв начин да преодолее тази тъга, тази обсебеност от предишното. Искаше ѝ се да има някакъв проект, който да следва, противоположен път към щастието.
Ани, подсети си тя. Трябва да намериш Ани. Тя е единственото, което има значение в този момент.
Тя побутна велосипеда напред и още веднъж потегли през мрака, съсредоточена по маршрута, до момента в който след към километър наближи Т-образното кръстовище в края на алеята. Надясно беше запустял имот земя, където младежите идваха да карат колела. Бяха създали рампи и скачаха в кръг сред естествените хълмове и падини. От другата страна имаше необятна крайпътна линия с надвиснали дървета. На това място Мила видя огромна черна сянка – остарял микробус, а до него гореше дребен огън.
Тя разпозна микробуса – преустроен фургон за коне на „ Рено “, който съвсем се разпадаше. Беше минавала около него няколко пъти, без да му обръща изключително внимание. Принадлежеше на стара жена, хората я назоваха скитница, която живееше в него и през последните няколко дни палеше огън и сушеше прането си по храстите. В взаимозависимост от гледната точка остарялата жена беше възприемана или като очарователна ексцентричка, обект на страдание, или като дивачка, която щеше да отблъсне туристите и трябваше да бъде изгонена от града.
Мила постепенно се приближи и видя, че край огъня имаше двама души: приседналата необятна фигура на остарялата жена и тънка фигура, която познаваше доста добре – Ани.
Сърцето на Мила прескочи от облекчение, когато видя племенницата си жива и здрава, само че съвсем незабавно облекчението беше сменено от неговия сателит – гнева. Защо Ани не ѝ беше изпратила известие, с цел да ѝ каже къде е? Защо не си беше пристигнала напряко вкъщи? Защо трябваше Мила да преживее всичкия този стрес? Защо беше такава егоистка?
Момичето седеше на столче за къмпинг, подпряло лакти на коленете си, наведено към пламъците. Докато Мила гледаше, дамата се изправи и отиде до фургона, където бяха подредени дърва, покрити с найлон. Тя взе един пън от купчината и го постави в огъня.
Мила спря и остави велосипеда на тревата. Извика: „ Здравейте! “, с цел да не ги изплаши. Вече можеше да види ясно Ани на светлината на огъня. Едното ѝ коляно беше превързано. Върху раменете ѝ беше наметнат шал и тя държеше чаша сред дланите си. Лицето ѝ беше осветено от мъждукащите пламъци – тя беше плакала. Мила кимна на остарялата жена и отиде при момичето. Непохватно прегърна Ани, имаше възприятието, че играе роля.
– Какво стана, Ани? – попита тя. – Добре ли си?
– Заради една дупка на кръстовището паднах от колелото – сподели Ани. – Гоша ми оказа помощ.
– Гоша?
– Аз – изграчи дамата. – Аз съм Гоша.
Отблизо тя беше като подигравка на бабичка: лицето ѝ беше доста остаряло и набръчкано, от брадавица на брадичката ѝ стърчаха косми. Беше облечена с разнородни облекла: остарели панталони, завързани с връв, риза на цветя, плетена жилетка, ръкавици без пръсти и няколко шала. Тялото ѝ беше като на жаба.
– Благодаря ви, че сте се погрижили за племенницата ми – сковано сподели Мила.
Жената се изплю в тревата край стола си.
Въпреки че миризмата на дима от дървата преобладаваше, Мила усети и миризмата на дамата: на мухъл и торф. До нейния стол имаше голяма тетрадка, като счетоводен дневник. Претъпкана със фотоси и отрязъци, тя не можеше да се затвори, сред листовете беше пъхната писалка. Едната страница на отворената тетрадка беше изписана с редове малък, елегантен почерк. На другата беше залепена отрезка от вестник. В светлината на огъня Мила можеше да разграничи фотография на екипа археолози от разкопките в Кейерн с известната праисторическа гробница долмен на назад във времето. Лицето на един от мъжете на напред във времето беше оградено с маркер.
п редставя
ИЗГУБЕНАТА ТЕТРАДКА
от Луиз Дъглас
Обем: 304 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2297-0
Превод: Дафина Янева – Китанова
Очаквайте „ Изгубената тетрадка “ на 5 септември!
За създателя
Луиз Дъглас е родена в Шефилд, само че прекарва повече от двадесет години в Съмърсет. Автор е на единадесет романа, които се трансформират в бестселъри в родната й Англия и са преведени на дванадесет езика. Определят книгите й като съвременни готически романи с любовна история и психически детайл. Живее във Съмърсет със брачна половинка си и трите им деца. Когато не се занимава с писане, посвещава времето си на фамилията, приятелите и животните – обожава кучетата, птиците и китовете. Споделя, че обича да написа за другите проявления на любовта, животните, природата и дълбоката връзка посред им, само че най-много за хората и тайните, които всеки един от нас пази.
За книгата
Мила идва в крайбрежното градче Моранез в Бретан, с цел да поеме грижата за племенницата си, откакто доведената ѝ сестра Софи умира при случай в океана. Възнамерява да я изпрати в интернат в Швейцария наесен, а тя да се върне при приятеля си в Бристол и да довърши дебютния си разказ. Временно заема мястото на Софи в дребна детективска организация, само че новият ѝ сътрудник се оказва Картър Джаксън: другар на сестра ѝ, в който Мила в миналото е била влюбена.
Спокойствието в очарователното френско градче е нарушено, когато чужденката Гоша е открита мъртва. Ексцентричната бабичка е живеела сама в остарял конски фургон. Най-ценната ѝ движимост – тетрадката, в която е записвала съкровените си мисли – е изчезнала безследно дружно с мобилния ѝ телефон. От локалната полиция не имат намерение да проверяват случая. Но когато и ръководителят на археологическите разкопки наоколо е обществено потиснат и подбуден към самоубийство, Мила и Картър вземат решение да вземат нещата в свои ръце. Ключът към разплитането на мистерията обаче се крие в изгубената тетрадка…
Откъс
Открих го, написа остарялата жена, последния от седемте.
Тя акцентира изречението, натискайки с химикалката. Не изпитваше никакво задоволство, нито победоносно възприятие – единствено тъга.
И беше изтощена.
Светлината избледняваше и очите я боляха. Засега бе направила задоволително.
Взе телефона си и снима това, което беше написала. След това остави химикалката сред страниците на тетрадката и деликатно я постави на земята до себе си. Облегна се на стола до дребния димен огън и затвори очи, разтривайки костеливите си пръсти, с цел да облекчи болката. Някъде в гората се чу вик на бухал.
Когато стартира това търсене, дамата беше водена от яд и предпочитание за възмездие. Сега просто искаше това да свърши, с цел да може да се прибере вкъщи.
Още малко. Скоро тя щеше да съобщи тетрадката в ръцете на управляващите. Справедливостта щеше да спечелва. Поуките щяха да бъдат извлечени.
Жената загърна по-плътно шала към раменете си. Столът ѝ беше подплатен с възглавници, усещаше се удобно, а огънят беше самобитна компания. Още не беше подготвена да се качи в остарелия фургон за коне, който сега наричаше собствен дом. Страхуваше се от тъмнината вътре, от самотата, от напъните да заспи, от кошмарите, които я връхлитаха, когато успееше.
Затвори очи и си спомни алените керемидени покриви на къщите в града, в който беше живяла, и снежните върхове на планините над тях. Спомни си кафенето, в което ходеше със фамилията си в събота заран, по какъв начин брачният партньор ѝ сгъваше вестника и го поставяше на масата, а от горната страна му слагаше очилата си. Спомни си по какъв начин той срещаше погледа ѝ, вземаше ръката ѝ и я вдигаше към нежните си устни. А синът им, единственото им дете, оглеждаше площада и махаше на другар от учебно заведение. Сервитьорът, млад мъж с къдрава руса коса, им донасяше кафето и споделяше: „ Не е ли денят прелестен? “ Петролната миризма на неговия афтършейв, употребен от всички момчета през осемдесетте години, уверената, необятна усмивка на младия мъж.
Не, тя нямаше да мисли за него.
Старицата седеше до огъня, до своя разхлопан остарял фургон измежду полето и пресяваше обичаните си мемоари, изваждайки ги като карти от колода. Тя пееше на бебето си под пъстрата сянка на брезата. Трапчинките по неговите пръстчета, мекотата на кожата му. Държеше го в скута си, до момента в който заспи, целуваше тъмната коса. Първият му ден в учебно заведение, рисунките, които той носеше у дома. Картичката за Деня на майката: цвете от алена хартия, залепено върху парче картон.
Тя към момента пазеше картичката, само че момчето към този момент го нямаше.
Затова беше тук.
Защото го обичаше с цялото си сърце и с всяка своя клетка.
Заради обичта си.
Заради него.
Беше девет вечерта, а Ани към момента не се беше прибрала. Леля ѝ Мила загърна жилетката си по-плътно и отиде до портата в края на градината. Светлината бързо избледняваше, а Ани беше дала обещание, че ще се върне преди един час.
Мила извади телефона от джоба на късите си панталонки и ревизира за известия или пропуснати повиквания. Нищо.
Къде беше Ани? Къде беше тя?
Мила излезе от портата и измина петдесет крачки по пътя. От Ани нямаше и диря. Не се чуваше скърцането на веригата на велосипеда ѝ, нямаше тъмна сянка, която се движи сред живия плет
Вероятно всичко е наред, сподели си Мила.
Почти несъмнено е, че Ани е добре. Беше напълно малко евентуално тя да е била отвлечена или нападната, или изнасилена, или прегазена, или качена в кола, ръководена от младеж наркоман.
Малко евентуално, само че не и невероятно.
По-рано, доста по-рано, на закуска тази заран, Ани беше споделила на Мила, че след учебно заведение ще отиде при приятелката си Пернил Сохар.
– Ще се върна преди осем – уведоми я тя.
Семейството на Пернил живееше в първокласна, съвременна вила на хълма с аспект към брега. Момичетата възнамеряваха да отпразнуват края на периода, като поплуват в басейна и по-късно вечерят дружно.
Сесил Тусен – баба на Ани и мащеха на Мила – подозираше, че братът на Пернил, Джей Пи, е повода Ани да желае да прекарва толкоз доста време у семейство Сохар. Мила не беше напълно сигурна. Все още не беше забелязала Ани да демонстрира необикновен интерес към момчетата.
Сега се чудеше дали Сеси не беше права. Ако беше по този начин, то бе допустимо Ани да е излязла на разходка с Джей Пи и двамата да са сами в гората към вилата на Сохар. С алкохол? Беше ли редно четиринайсетгодишно момиче да остава единствено с петнайсетгодишно момче и бутилка пастис?
Какво мислиш, Софи?, запита се Мила.
Не се нуждаеше от отговор. Ако майката на Ани, Софи, беше жива, тя би се радвала Ани да е с Джей Пи, тъй като Софи приемаше, че нещата ще се развият добре даже когато безспорно не беше по този начин. Тя постоянно правеше нелепости, като да вземем за пример да отиде със брачна половинка си Чарли да плават с тяхната неуместно дребна и паянтова лодка, когато се чака стихия.
И като това да се удави в последвалата, изцяло предвидима акцидент – нещо, което Мила, колкото и дълго да живееше, в никакъв случай нямаше да елементарни.
Софи трябваше да е тук в този момент и да се тревожи за Ани, а не Мила. Не беше почтено отговорността да се стоварва върху раменете на Мила – тя бе толкоз огромна, че като че ли я смазваше.
Отново ревизира телефона си, нищо, скръсти ръце и закрачи из градината.
Четиринайсетгодишните девойки постоянно закъсняваха, това не означаваше, че се е случило нещо извънредно. А и Моранез не бе Мека на престъпността.
Наоколо обаче бе цялостно с непознати – летовници и сезонни служащи, както и хора, които бяха пристигнали поради археологическите разкопки.
На Мила безусловно ѝ прилоша от терзание.
Ами в случай че нещо извънредно се случваше с Ани тъкмо в този миг, а тя, Мила, не правеше нищо?
Добре, тогава направи нещо, сподели Софи.
Какво да направя?
Намери я – отговори Софи. – Намери нашето момиче!
Мила реши да мине с велосипеда по маршрута, по който Ани щеше да се върне от вкъщи на Пернил и в случай че не срещне племенницата си, до момента в който стигне до вилата на Сохар, щеше да вдигне паника, че момичето е изчезнало.
Тя се върна вътре и надраска небрежно записка до Ани да се обади и по-късно да я изчака във вилата, в случай че инцидентно са се разминали. Обу си маратонките, взе остарелия велосипед на Софи – възпламени фара и го избута на алеята. Качи се и завъртя педалите, като изначало се поклащаше, след това резервира равновесие и форсира по пътеката, която водеше към алеята, успоредна на океана. На няколко километра пред себе си виждаше ярките светлини на Моранез. Хората се разхождаха по оживените улици, разглеждаха менютата пред заведенията за хранене, любуваха се на вечерните си ястия.
Спомни си по какъв начин двете със Софи, на към единайсет, вървяха след Сесил и втория ѝ брачен партньор – бащата на Мила, Патрик – и се кикотеха на някаква смешка. Бяха на едни години, само че толкоз разнообразни по темперамент и житейски опит, че събирането им като доведени сестри можеше да се окаже предизвикателство. Стеснителната и непохватна Мила беше признателна, че момиче като Софи даже би си помислило да ѝ бъде другарка, и беше слисана, когато стартира да я назовава „ моята сестра “. За благополучие, и двете нямаха и визия за проблемите, които предстояха.
Велосипедът сервира наляво. Мила пусна крайник, с цел да не падне. Отърси се от неканения облик, появил се в съзнанието ѝ: приливът носеше към брега тялото на Софи след злополуката, с лице надолу, с необятно разперени ръце, пръстите ѝ като че ли свиреха на пиано и косата ѝ плуваше към нея като водорасли, повдигаше се и се спускаше с водата
Беше извънредно, само че не беше истина. Мила не беше видяла тялото на Софи. Не знаеше за какво подсъзнанието ѝ я измъчваше с този подправен спомен, който я връхлиташе в най-неочаквани моменти – освен я нараняваше прочувствено, само че отключваше някакъв несъзнателен боязън.
Самолет мина високо в небето. Мила подвигна очи и видя, че небето беше потъмняло, видя сребристия искра на тънката луна, обгърната в облаци. Образът на Софи се появи още веднъж, този път видя детайлите на галския троен витлообразен знак, трискеле, татуиран на китката на Софи. Тя докосна личната си чиста китка и усети припадък на горест. Искаше ѝ се да знае по какъв начин да преодолее тази тъга, тази обсебеност от предишното. Искаше ѝ се да има някакъв проект, който да следва, противоположен път към щастието.
Ани, подсети си тя. Трябва да намериш Ани. Тя е единственото, което има значение в този момент.
Тя побутна велосипеда напред и още веднъж потегли през мрака, съсредоточена по маршрута, до момента в който след към километър наближи Т-образното кръстовище в края на алеята. Надясно беше запустял имот земя, където младежите идваха да карат колела. Бяха създали рампи и скачаха в кръг сред естествените хълмове и падини. От другата страна имаше необятна крайпътна линия с надвиснали дървета. На това място Мила видя огромна черна сянка – остарял микробус, а до него гореше дребен огън.
Тя разпозна микробуса – преустроен фургон за коне на „ Рено “, който съвсем се разпадаше. Беше минавала около него няколко пъти, без да му обръща изключително внимание. Принадлежеше на стара жена, хората я назоваха скитница, която живееше в него и през последните няколко дни палеше огън и сушеше прането си по храстите. В взаимозависимост от гледната точка остарялата жена беше възприемана или като очарователна ексцентричка, обект на страдание, или като дивачка, която щеше да отблъсне туристите и трябваше да бъде изгонена от града.
Мила постепенно се приближи и видя, че край огъня имаше двама души: приседналата необятна фигура на остарялата жена и тънка фигура, която познаваше доста добре – Ани.
Сърцето на Мила прескочи от облекчение, когато видя племенницата си жива и здрава, само че съвсем незабавно облекчението беше сменено от неговия сателит – гнева. Защо Ани не ѝ беше изпратила известие, с цел да ѝ каже къде е? Защо не си беше пристигнала напряко вкъщи? Защо трябваше Мила да преживее всичкия този стрес? Защо беше такава егоистка?
Момичето седеше на столче за къмпинг, подпряло лакти на коленете си, наведено към пламъците. Докато Мила гледаше, дамата се изправи и отиде до фургона, където бяха подредени дърва, покрити с найлон. Тя взе един пън от купчината и го постави в огъня.
Мила спря и остави велосипеда на тревата. Извика: „ Здравейте! “, с цел да не ги изплаши. Вече можеше да види ясно Ани на светлината на огъня. Едното ѝ коляно беше превързано. Върху раменете ѝ беше наметнат шал и тя държеше чаша сред дланите си. Лицето ѝ беше осветено от мъждукащите пламъци – тя беше плакала. Мила кимна на остарялата жена и отиде при момичето. Непохватно прегърна Ани, имаше възприятието, че играе роля.
– Какво стана, Ани? – попита тя. – Добре ли си?
– Заради една дупка на кръстовището паднах от колелото – сподели Ани. – Гоша ми оказа помощ.
– Гоша?
– Аз – изграчи дамата. – Аз съм Гоша.
Отблизо тя беше като подигравка на бабичка: лицето ѝ беше доста остаряло и набръчкано, от брадавица на брадичката ѝ стърчаха косми. Беше облечена с разнородни облекла: остарели панталони, завързани с връв, риза на цветя, плетена жилетка, ръкавици без пръсти и няколко шала. Тялото ѝ беше като на жаба.
– Благодаря ви, че сте се погрижили за племенницата ми – сковано сподели Мила.
Жената се изплю в тревата край стола си.
Въпреки че миризмата на дима от дървата преобладаваше, Мила усети и миризмата на дамата: на мухъл и торф. До нейния стол имаше голяма тетрадка, като счетоводен дневник. Претъпкана със фотоси и отрязъци, тя не можеше да се затвори, сред листовете беше пъхната писалка. Едната страница на отворената тетрадка беше изписана с редове малък, елегантен почерк. На другата беше залепена отрезка от вестник. В светлината на огъня Мила можеше да разграничи фотография на екипа археолози от разкопките в Кейерн с известната праисторическа гробница долмен на назад във времето. Лицето на един от мъжете на напред във времето беше оградено с маркер.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ