Поетът Цанко Лалев с дебютен роман
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ДОМЪТ НА ПЧЕЛИТЕ
от Цанко Лалев
размер: 304 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2290-1
Ако има врата сред времената, ще посмееш ли да я отвориш?
Очаквайте „ Домът на пчелите “ на 31 октомври!
За книгата
В болничната стая Ралица Лазарова научава от малкия екран, че децата ѝ – Никола и Яна, на 17 и 15 години, са изчезнали край антично светилище покрай къщата, която изненадващо е получила в завещание. Макар и да наподобява налудничаво, тя знае тъкмо какво е станало. Въпреки подлата болест, майката се включва в издирването. В къщата, пристроена към остаряла каменна кула, тя открива изписани тетрадки и ковьори със странни подиуми, които би трябвало да изследва и разбере, с цел да избави децата си.
Миналото не свършва в никакъв случай, а съществува като обособен свят и попадналите в него Никола и Яна, дружно със Съвършения – богомилски лидер, и неговия сателит Гайдаря, пристигнал от земите на френското кралство, преодоляват невероятни рискове, с цел да се завърнат вкъщи.
Сюжетът на „ Домът на пчелите “ е непрекъсната игра сред напрегнатото настояще и Средновековието в България от времето на първите Асеневци и завладяването на Константинопол от латините. И макар че историята се оказва тъкмо такава, каквато са учили в клас, двамата младежи откриват плашеща разлика. В този успореден свят самодивите и върколаците от фолклора не са небивалица, а действителни създания, доста по-страшни и по-силни от индивида.
Интервю с създателя
Цанко Лалев e роден през 1962 година в София. Завършва Немската езикова гимназия и Софийския университет – специалности „ Българска лингвистика “ и „ История и доктрина на културата “. От 2010 година е съучастник в Издателска къща „ Пан “. Автор е на две стихосбирки: „ Тежки улици “ (1988, премия „ Владимир Башев “) и „ Майстор на окови “ (1994). За деца разгласява шест поеми и книга със стихове. Цанко Лалев написа и научнопопулярни книги за българска история и фолклор.
„ Домът на пчелите “ е първият му разказ.
Г-н Лалев, в края на месеца излиза дебютният ви разказ – „ Домът на пчелите “. В него повеждате читателя на едно удивително пътешестване през времена и светове. Какви са главните тематики и проблеми, които разглеждате в книгата ?
Думата „ пътешестване “ добре обобщава сюжета на романа. В него има три линии. Брат и сестра, на 17 и 15 години, възпитаници от София, ненадейно и необяснимо пропадат във времето на средновековна България малко преди възцаряването на Иван Асен II. Озовават се измежду дребна група богомили и несъзнателно вземат участие в борбите им със зли хора и страшни фолклорни създания. Историческото време в романа е границата сред XII и XIII век, а географската рамка на текста е обрисувана от Френското кралство и Окситания до възобновеното царство България и имперския град Константинопол.
За да бъде по-пълна картината на това основано и поддържано с принуждение общество, в романа са включени като втори слой и записките („ Сините тетрадки “) на един духовник за живота му измежду елементарните българи и невероятния свят на византийската столица и на един френски гайдар, тръгнал с латинските рицари, които я завладяват и разграбват. И третата сюжетна линия е издирването на изчезналите младежи, изпълнено също със загадъчни знаци и събития, по време на което майката повежда своя борба, с цел да избави децата си. Наистина в романа има разнообразни времена и светове.
Чак откакто приключих книгата, си дадох сметка, че може би „ пропадането във времето “ не е инцидентно скимване, а в действителност е нещо, което през днешния ден се случва на всички нас. Човечеството се озова, също ненадейно и необяснимо, в пропаст – климатична, здравна, политическа, военна, морална, и то с дълбочини, непознати в историята. Това е проваляне в света на Злото и както в романа, по този начин и в действителния свят, има единствено един метод да излезем от него – със силата на Доброто. Това е опростена богомилска теза.
Не се тормозя, че мога да бъда упрекнат в интелектуален мелодраматизъм или в инфантилност. Опазването на скъпата ни, неизразимо красива планета и правото на благополучие за всеки човек са към момента достижими, само че не с оръжия и гибелен нарцисизъм. Някой четец може да възрази, че и в романа ми нещата се подреждат не по кротичък метод, а едвам след борба. Ще отбележа единствено, че тя се печели благодарение на фантастични създания, които също са сили на Доброто. Хората обаче имат решаващата роля в тази победа. Бог дава, но в кошара не вкарва.
В романа демонстрирате съществени знания по средновековна история и фолклор, а описанията са извънредно безапелационни. Много време ли ви беше нужно, с цел да се подготвите?
В деня на лятното слънцестоене Яна и Никола попадат в чудноват успореден свят, който е вид на Българското средновековие. Той е подобен, какъвто ни го разкрива историческата просвета. Описал съм го съгласно наученото от обобщаващи проучвания и публикации, писмени извори и материали от археологията. (Написал съм доста научнопопулярни книги за деца, отдадени на българската история.) Имам и – по този начин да се каже – персонални усещания от Средновековието. Бил съм в рицарски и катарски крепости в Южна Франция, в манастирите замъци на Света гора, в скрития под ислямските здания, само че към момента отличим Константинопол. Винаги с неспокойствие навестявам оживелите дребни здания съкровища от Българското средновековие.
Различното в „ Домът на пчелите “ е, че това, което през днешния ден възприемаме като фолклор, в романа е действителността, породила фолклора. Самодивите и змейовете съществуват дружно с хората и постоянно държат цялата власт над тях. Средновековните хора биха се съгласили с тази мисъл. В продължение на години подготвях книгата си „ Български легенди и митове “ (2020), тъй че съм очарован и преклонен от чудото на националните песни, приказки и предания. Те образуват едно общо информационно-естетическо схващане, с което хилядолетие са живели всички българи. И колкото и необичайно да звучи, поколението на моите баба и дядо, родени в първите две десетилетия на XX век, беше последното, чието мислене е образувано и от средновековни хрумвания. И не приказвам единствено за суеверия, а за качества на мозъка като усърдие, почтеност и добрина. Моята баба Васила от село Пресяка, Ловешко, се опасяваше от самодиви. И може би семенцето на този разказ е посадено в мозъка ми тъкмо в дребната къщурка в края на селото, където баба ми разказваше за самодивските хорà.
В „ Домът на пчелите “ се преплитат детайли на тайнственост, приказка, фентъзи, трилър. Защо решихте да съчетаете действителното с фантазното, предишното с сегашното и смятате ли, че този прийом ще притегли вниманието и на по-младото потомство читатели?
Аз съм образуван като четец по класическия способ. Първо с приказки, след това с детски и авантюристичен романи – с значимото конкретизиране, че велики създатели като Джонатан Суифт и Виктор Юго попадаха в тези категории. (Днес мисля, че Юго е съвършеният пример за публицист. Оказа се, че съм постромантик.) Помня, че цялото ми потомство четеше ненаситно. Нямахме смарт телефони, компютри, интернет и даже доста телевизия. Май имахме единствено ток. При общуването си с литературата още тогава развих едно главно условие – да ми е забавно. Или в случай че би трябвало да обобщя през днешния ден своя опит: с цел да бъде забавно на читателя, би трябвало да ми е забавно на мен, до момента в който пиша. От тази основа нагоре текстът се гради съгласно опциите и уменията на създателя. Каквото сабя покаже. Не писателят обаче дефинира постигнатото, а читателят. Мисля, че младежите биха харесали тази романова игра. Как биха се почувствали, в случай че внезапно попаднат в неуместно друго минало, където безусловно би трябвало да се борят за живота си?!
Днес живеем в свят, където границите сред „ нещата “ към този момент са размити. Промените на всичко са по този начин стремителни, че човек на 60 години – като мен, към този момент е живял два или три изцяло разнообразни живота и не, не приказвам за другите възрасти. Това не се е случвало в никакъв случай в човешката история. Затова си мисля, че е обикновено и границите сред литературните жанрове да изчезват. А точна граница сред действителност и фикция в никакъв случай не е съществувала.
Метафора на какво е „ Домът на пчелите “?
Простият отговор е: Домът на пчелите е Раят, където всички живели хора се събират. Това е блестяща метафора от старогръцки апокрифен текст, преведен на старобългарски, евентуално от богомили, преди хиляда години. Сигурен съм, че няма математически ред, който да съотнесе индивида по отношение на Безкрая към нас. Каква част сме от него? Една колколионна? Но не щеш ли положителните християни са намерили отговора. Всички хора ще бъдат като пчели, идентични по форма, което за мен значи, че всички ние имаме енергиен запис на съществото ни (душа), който отива в Дома на пчелите, Кошера или Облака. Аз изпитвам неспокойствие и от време на време радостна вяра от тази антична загадка, известна на всяка вяра. Познавали са я траките и обществата преди и след тях. Човешката душа е безсмъртна, а с нея и индивидът е вечен и обвързван с това, което дефинираме като Добро. Александър Фол е писал доста за тази религия и даже се сбогува със земния свят посредством обред, осъществен през мегалитна врата. Каменната врата високо в планината е един от първите съответни облици, от които се породи романът ми.
Героите ви минават през редица тествания, а повествованието е извънредно динамично. Как успяхте толкоз добре да съхраните ритъма на обособените сюжетни линии?
Действието в романа се развива стремглаво сред лятното слънцестоене и Еньовден – събитията в тези четири дни се случват в предишното и сегашното. Тази огледалност е нещо като песъчлив часовник, единствено че зрънцата в двете колбички изтичат по едно и също време една към друга. Нуждата от изясняване на героите и събитията от предишното ме накара да включа и „ Сините тетрадки “ – мемоари, подбудени от идеален богомил. Те са историческата рамка, която държи двете половини на пясъчния часовник.
Динамика и темп са извънредно значими характерности на един разказ. Мога да кажа, че в „ Домът на пчелите “ те произтичат от алхимичната реакция сред трите детайла на романа: история, фолклор и персонален опит. След като години работих по текста и даже съумях да го завърша, се появи една убеденост, че съм намерил персонална формула за писане, мой метод, мои тематики. Оказа се, че целият ми интерес към фолклора и историята, интерес, който не се трансформира в моя специалност, а е някаква пристрастеност, си е имал цел. Да обезпечи изобилен извор на истории. И аз желая да върша това, което правят писателите в целия свят – да описвам истории.
Откъс
ВЪЛЧАТА ПОРТА
Димитър Лазаров се разсъни рано, не спеше добре нито в София, нито в планината. Нощната паника изплува в съзнанието му и както нормално, мъдрото утро му сервира подготвен отговор. Това се случваше постоянно и в научната му работа. Мъжът реши, че на Никола се е присънил обликът на фея с лък – фантастично творение, за което Ралица постоянно бе разказвала на децата си. Едно от преимуществата да имаш майка, илюстрирала няколко книги с български фолклор.
В мозъка му се появи и първата задача за деня. Трябваше да затвори вратите на плевнята, без да споделя на Яна същинската причина. Потопена в сивкав здрач, скромната селска стая изглеждаше доста тъжно, по тази причина якият мъж уверено отметна одеялото и слезе на двора. Изми си лицето и отиде да огледа плевнята. По прашния под се виждаха нежните вълнообразни следи от смока. С огромно изпитание Димитър затвори двете изкривени крила на огромната врата. Яна не биваше да влиза в плевнята, а не вярваше смокът да излезе на двора, до момента в който си тръгнат. После стартира да прибира във вестибюла на първия етаж найлоновите чували, натъпкани с изхвърлените през прозорците облекла и парцали. Беше решил да остави в спалните единствено металните рамки на леглата. Всички гладки, мъхести и искрено бодливи тъкани, събрани от втория етаж, щяха да изчакат присъдата на Ралица. Не искаше да изхвърля на боклука нещо, което жена му не е видяла.
Яна и Никола също се разсъниха. Бащата направи чай и кафе на дребния газов котлон. Хапнаха на масата в кухнята самун с масло и френски конфитюр от праскови. През прозореца природата нахлуваше неудържимо като гъста течност – кобалтовосиньо и изумруденозелено, разбъркани с цвъртежа на цяла гора птици. Сякаш къщата бе понесена във въртоп от цветове, звуци и миризми. Тримата на масата обаче нямаха време и предпочитание за лирични прекарвания. Изнесоха завивките и твърдите като дървени дюшеци на чардака. После измиха с четки и препарат дъсчения под на целия етаж, а водата се стичаше и изчезваше в тъмните процепи. Замириса на мокро дърво и напарфюмирана химия. Яна опита да измие и прозорците. Те обаче се отваряха мъчно, а рамките пукаха по този начин, като че ли щяха да се счупят при дърпането. Оставиха ги за идващия път.
– Починете си и тръгваме – сподели Димитър. – Аз имам още работа. Искам да огледам елинсталацията.
– Близо ли е светилището? – попита Никола.
Бащата го погледна ненадейно.
– Това е добра концепция. Стига се за по-малко от час. Пътят е елементарен. Преди се вървеше около реката, а в този момент има черен път съвсем до скалите.
Никола изсипа движимостите си от раницата на масата, постави вътре две леки якета за преходи, купени от „ Декатлон “, шише с вода и едно малко поларено одеяло. Препаса на колана си огромния ловен нож с лъскаво като огледало острие, с който се гордееше от дете. Още помнеше първия път, когато татко му позволи да го вземе при един излет на Витоша.
– Сега е 10 и половина – сподели Димитър Лазаров. – Приберете се към един, с цел да тръгнем в точния момент. Ще хапнем в някоя бензиностанция по пътя.
В чистия въздух младежите виждаха ясно върха над селото, където беше светилището. Скалните зъбери, въздушно синкави в този час на деня, се издигаха над гъстите зелени талази. През гората нагоре водеше неравномерен път, прокаран от дървосекачи. Камионите бяха издълбали дълбоки коловози, превърнати от дъждовната вода в дребни каньони. На места в най-дълбоките улеи водачите бяха нахвърляли цели дънери и дебели клони.
По ръбчетата на пясъчните наноси слюдата светеше като златен прахуляк. Яна не се стърпя, клекна и по детски изпълни шепите си с мекия жълт пясък. В полумрака на мощната букова гора искряха яркозелени клончета, топнати в слънчева светлина. Постепенно пътят стана напълно неприятен – и с камион към този момент не можеше да се мине.
Светилището беше непознато за туристите и нямаше никакви указателни табели. Преди години в репортаж по доста гледана телевизия възторжена журналистка го назова Вратата. В книжката си Михаил Бъчваров бе измислил новото име като по-неутрално и литературно, тъй като не искаше да основава неприятна популярност на родното си място. Той и баба Васила бяха от последните поданици на селото, които знаеха същинското му име – Вълчата врата.
През последните години България се отвори като сандък, цялостен със скъпоценности. Златните украшения бяха разграбени бързо от мними колекционери, които в действителност оглавяваха иманярската мафия. Те нахално парадираха със съкровищата, извлечени от ограбени и разрушени гробници. Димитър Лазаров доста се ядосваше.
– Всички са за пандиза – споделяше той. – И колекционерите, и помагачите им измежду археолозите и политиците.
Планинските светилища бяха по-трудни за разтрошаване, а и там нямаше погребални блага от злато. Все отново иманярите понякога взривяваха някоя странна канара, с цел да потвърдят на процедура, че въпреки всичко мафията им се състои основно от тъпаци.
Младежите вървяха бързо, пътят бе елементарен измежду прохладната и чиста гора. Скоро наближиха каменните грамади, излети напряко от голямата топилня на Бог. При изстиването си магмата се беше втвърдила в странни форми, подредени като че ли съзнателно и по прелиминарен проект.
Никола и Яна стопираха пред висока над 10 метра канара, разцепена надве от стеснен процеп. Стените бяха гладки и на равно разстояние по цялата му дължина. Явно хора бяха отворили или дооформили този проход в скалата. Дребничката Яна потегли по равното му дъно, покрито със дребен бял пясък. Никола спря за малко да прегледа големия мравуняк на безчет черни мравки, повдигнат на завет до друга канара, надвиснала над главата му. Тя се разширяваше към върха си като гъба. Суровите воини трескаво влизаха и излизаха в пясъчния си палат.
Никола спря при започване на прохода. Двете половини на скалата притискаха и изцеждаха пейзажа от другата ѝ страна в бликам тънка зеленикава светлина. Младежът почувства припадък на клаустрофобия. Направи няколко крачки и се усети приклещен вътре в камъка. Извика с подправена жизненост „ Ехооо! “, само че тук нямаше ехтене, а гласът му прозвуча слаб и някак не негов. За момент се почувства малък като изгубила се черна мравка. С няколко бързи крачки мина прохода. От другата му страна имаше още странни скали – една продълговата и плоска като голямо легло, а върху нея друга, издълбана като арка.
– Тук са полагали телата на мъртвите – сподели Яна. – Вероятно на принесените в жертва на боговете.
Въпреки забележимата човешка интервенция, скалите в светилището бяха разхвърляни от силата на сътворението. Хората единствено бяха дооформяли грандиозния фон. Но имаше нещо, което не можеше да се изясни с естествените сили. На най-високата точка на върха се издигаше Вълчата врата. Тя бе построена от два отвесни блока, свързани от горната страна с голяма канара. Ако някой минеше през отвора ѝ, щеше да падне в стръмната урва надолу. А единствено създание с криле можеше да премине в противоположната посока и да кацне на обраслата с мащерка поляна до разсечената канара.
– Днес е 20 юни. Помниш ли по какъв начин като дребни се чудехме на думата слънцестоене. Вероятно тъкмо през днешния ден слънцето залязва в очертанията на вратата. – Никола бе чел за астрономическите знания на траките, закодирани в светилищата им.
Яна се развълнува.
– Може да се върнем тук вечерта.
Изведнъж и двамата усетиха доста ясно по какъв начин времето спря. Никой от тях след това не можеше да изясни какво тъкмо се случи, само че всичко ненадейно застина по този начин, като че ли в никакъв случай не е имало време, а единствено един-единствен безконечен момент. Във Вълчата врата се усети нещо като оживление на въздуха, лека смяна в светлината, като че ли транспарантна вълна нахлу през каменния отвор. Младежите усетиха по какъв начин тази сила мина през тях.
– Видя ли? – извика Никола.
Яна стоеше пребледняла и се бореше с суматохата, която я обземаше.
– Хей, няма ужасно! – Никола я притегли към себе си с две ръце. – Хайде да се прибираме!
Двамата бързо потеглиха надолу, като заобиколиха разцепената канара. Всичко изглеждаше променено – от пътя нямаше и диря. Никола си намерения, че са се объркали и са тръгнали в друга посока. Все отново гората обграждаше светилището в полукръг.
– Не се тревожи! – успокои още веднъж сестра си. – Момчилци е надолу. Не може да се загубим.
Обърна се да огледа Вратата и се уплаши. От нея се спускаше мъгла, млечнобяла и плътна като облак. Тя бързо покри скалите и потече към тях. И двамата усетиха, че изведнъж застудя. Небето леко побеля и като че ли се покри с ципа. Ставаше все по-студено с невероятна скорост. Топлината изтичаше от гората, като че ли през някакъв незабележим отвор Космосът я изсмукваше.
Двамата се затичаха надолу, само че пътят, изровен от коловози, не се виждаше. Никола беше сигурен, че са пристигнали от тази посока, само че очевидно грешеше. Пред него се издигаше гора, по-буйна и по-голяма отпреди. Изглеждаше необикновено, само че дърветата бяха пораснали. И нещо, което още веднъж го изплаши. По клоните се виждаха доста жълти листа като в ранна есен. Подухна леден вятър…
п редставя
ДОМЪТ НА ПЧЕЛИТЕ
от Цанко Лалев
размер: 304 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2290-1
Ако има врата сред времената, ще посмееш ли да я отвориш?
Очаквайте „ Домът на пчелите “ на 31 октомври!
За книгата
В болничната стая Ралица Лазарова научава от малкия екран, че децата ѝ – Никола и Яна, на 17 и 15 години, са изчезнали край антично светилище покрай къщата, която изненадващо е получила в завещание. Макар и да наподобява налудничаво, тя знае тъкмо какво е станало. Въпреки подлата болест, майката се включва в издирването. В къщата, пристроена към остаряла каменна кула, тя открива изписани тетрадки и ковьори със странни подиуми, които би трябвало да изследва и разбере, с цел да избави децата си.
Миналото не свършва в никакъв случай, а съществува като обособен свят и попадналите в него Никола и Яна, дружно със Съвършения – богомилски лидер, и неговия сателит Гайдаря, пристигнал от земите на френското кралство, преодоляват невероятни рискове, с цел да се завърнат вкъщи.
Сюжетът на „ Домът на пчелите “ е непрекъсната игра сред напрегнатото настояще и Средновековието в България от времето на първите Асеневци и завладяването на Константинопол от латините. И макар че историята се оказва тъкмо такава, каквато са учили в клас, двамата младежи откриват плашеща разлика. В този успореден свят самодивите и върколаците от фолклора не са небивалица, а действителни създания, доста по-страшни и по-силни от индивида.
Интервю с създателя
Цанко Лалев e роден през 1962 година в София. Завършва Немската езикова гимназия и Софийския университет – специалности „ Българска лингвистика “ и „ История и доктрина на културата “. От 2010 година е съучастник в Издателска къща „ Пан “. Автор е на две стихосбирки: „ Тежки улици “ (1988, премия „ Владимир Башев “) и „ Майстор на окови “ (1994). За деца разгласява шест поеми и книга със стихове. Цанко Лалев написа и научнопопулярни книги за българска история и фолклор.
„ Домът на пчелите “ е първият му разказ.
Г-н Лалев, в края на месеца излиза дебютният ви разказ – „ Домът на пчелите “. В него повеждате читателя на едно удивително пътешестване през времена и светове. Какви са главните тематики и проблеми, които разглеждате в книгата ?
Думата „ пътешестване “ добре обобщава сюжета на романа. В него има три линии. Брат и сестра, на 17 и 15 години, възпитаници от София, ненадейно и необяснимо пропадат във времето на средновековна България малко преди възцаряването на Иван Асен II. Озовават се измежду дребна група богомили и несъзнателно вземат участие в борбите им със зли хора и страшни фолклорни създания. Историческото време в романа е границата сред XII и XIII век, а географската рамка на текста е обрисувана от Френското кралство и Окситания до възобновеното царство България и имперския град Константинопол.
За да бъде по-пълна картината на това основано и поддържано с принуждение общество, в романа са включени като втори слой и записките („ Сините тетрадки “) на един духовник за живота му измежду елементарните българи и невероятния свят на византийската столица и на един френски гайдар, тръгнал с латинските рицари, които я завладяват и разграбват. И третата сюжетна линия е издирването на изчезналите младежи, изпълнено също със загадъчни знаци и събития, по време на което майката повежда своя борба, с цел да избави децата си. Наистина в романа има разнообразни времена и светове.
Чак откакто приключих книгата, си дадох сметка, че може би „ пропадането във времето “ не е инцидентно скимване, а в действителност е нещо, което през днешния ден се случва на всички нас. Човечеството се озова, също ненадейно и необяснимо, в пропаст – климатична, здравна, политическа, военна, морална, и то с дълбочини, непознати в историята. Това е проваляне в света на Злото и както в романа, по този начин и в действителния свят, има единствено един метод да излезем от него – със силата на Доброто. Това е опростена богомилска теза.
Не се тормозя, че мога да бъда упрекнат в интелектуален мелодраматизъм или в инфантилност. Опазването на скъпата ни, неизразимо красива планета и правото на благополучие за всеки човек са към момента достижими, само че не с оръжия и гибелен нарцисизъм. Някой четец може да възрази, че и в романа ми нещата се подреждат не по кротичък метод, а едвам след борба. Ще отбележа единствено, че тя се печели благодарение на фантастични създания, които също са сили на Доброто. Хората обаче имат решаващата роля в тази победа. Бог дава, но в кошара не вкарва.
В романа демонстрирате съществени знания по средновековна история и фолклор, а описанията са извънредно безапелационни. Много време ли ви беше нужно, с цел да се подготвите?
В деня на лятното слънцестоене Яна и Никола попадат в чудноват успореден свят, който е вид на Българското средновековие. Той е подобен, какъвто ни го разкрива историческата просвета. Описал съм го съгласно наученото от обобщаващи проучвания и публикации, писмени извори и материали от археологията. (Написал съм доста научнопопулярни книги за деца, отдадени на българската история.) Имам и – по този начин да се каже – персонални усещания от Средновековието. Бил съм в рицарски и катарски крепости в Южна Франция, в манастирите замъци на Света гора, в скрития под ислямските здания, само че към момента отличим Константинопол. Винаги с неспокойствие навестявам оживелите дребни здания съкровища от Българското средновековие.
Различното в „ Домът на пчелите “ е, че това, което през днешния ден възприемаме като фолклор, в романа е действителността, породила фолклора. Самодивите и змейовете съществуват дружно с хората и постоянно държат цялата власт над тях. Средновековните хора биха се съгласили с тази мисъл. В продължение на години подготвях книгата си „ Български легенди и митове “ (2020), тъй че съм очарован и преклонен от чудото на националните песни, приказки и предания. Те образуват едно общо информационно-естетическо схващане, с което хилядолетие са живели всички българи. И колкото и необичайно да звучи, поколението на моите баба и дядо, родени в първите две десетилетия на XX век, беше последното, чието мислене е образувано и от средновековни хрумвания. И не приказвам единствено за суеверия, а за качества на мозъка като усърдие, почтеност и добрина. Моята баба Васила от село Пресяка, Ловешко, се опасяваше от самодиви. И може би семенцето на този разказ е посадено в мозъка ми тъкмо в дребната къщурка в края на селото, където баба ми разказваше за самодивските хорà.
В „ Домът на пчелите “ се преплитат детайли на тайнственост, приказка, фентъзи, трилър. Защо решихте да съчетаете действителното с фантазното, предишното с сегашното и смятате ли, че този прийом ще притегли вниманието и на по-младото потомство читатели?
Аз съм образуван като четец по класическия способ. Първо с приказки, след това с детски и авантюристичен романи – с значимото конкретизиране, че велики създатели като Джонатан Суифт и Виктор Юго попадаха в тези категории. (Днес мисля, че Юго е съвършеният пример за публицист. Оказа се, че съм постромантик.) Помня, че цялото ми потомство четеше ненаситно. Нямахме смарт телефони, компютри, интернет и даже доста телевизия. Май имахме единствено ток. При общуването си с литературата още тогава развих едно главно условие – да ми е забавно. Или в случай че би трябвало да обобщя през днешния ден своя опит: с цел да бъде забавно на читателя, би трябвало да ми е забавно на мен, до момента в който пиша. От тази основа нагоре текстът се гради съгласно опциите и уменията на създателя. Каквото сабя покаже. Не писателят обаче дефинира постигнатото, а читателят. Мисля, че младежите биха харесали тази романова игра. Как биха се почувствали, в случай че внезапно попаднат в неуместно друго минало, където безусловно би трябвало да се борят за живота си?!
Днес живеем в свят, където границите сред „ нещата “ към този момент са размити. Промените на всичко са по този начин стремителни, че човек на 60 години – като мен, към този момент е живял два или три изцяло разнообразни живота и не, не приказвам за другите възрасти. Това не се е случвало в никакъв случай в човешката история. Затова си мисля, че е обикновено и границите сред литературните жанрове да изчезват. А точна граница сред действителност и фикция в никакъв случай не е съществувала.
Метафора на какво е „ Домът на пчелите “?
Простият отговор е: Домът на пчелите е Раят, където всички живели хора се събират. Това е блестяща метафора от старогръцки апокрифен текст, преведен на старобългарски, евентуално от богомили, преди хиляда години. Сигурен съм, че няма математически ред, който да съотнесе индивида по отношение на Безкрая към нас. Каква част сме от него? Една колколионна? Но не щеш ли положителните християни са намерили отговора. Всички хора ще бъдат като пчели, идентични по форма, което за мен значи, че всички ние имаме енергиен запис на съществото ни (душа), който отива в Дома на пчелите, Кошера или Облака. Аз изпитвам неспокойствие и от време на време радостна вяра от тази антична загадка, известна на всяка вяра. Познавали са я траките и обществата преди и след тях. Човешката душа е безсмъртна, а с нея и индивидът е вечен и обвързван с това, което дефинираме като Добро. Александър Фол е писал доста за тази религия и даже се сбогува със земния свят посредством обред, осъществен през мегалитна врата. Каменната врата високо в планината е един от първите съответни облици, от които се породи романът ми.
Героите ви минават през редица тествания, а повествованието е извънредно динамично. Как успяхте толкоз добре да съхраните ритъма на обособените сюжетни линии?
Действието в романа се развива стремглаво сред лятното слънцестоене и Еньовден – събитията в тези четири дни се случват в предишното и сегашното. Тази огледалност е нещо като песъчлив часовник, единствено че зрънцата в двете колбички изтичат по едно и също време една към друга. Нуждата от изясняване на героите и събитията от предишното ме накара да включа и „ Сините тетрадки “ – мемоари, подбудени от идеален богомил. Те са историческата рамка, която държи двете половини на пясъчния часовник.
Динамика и темп са извънредно значими характерности на един разказ. Мога да кажа, че в „ Домът на пчелите “ те произтичат от алхимичната реакция сред трите детайла на романа: история, фолклор и персонален опит. След като години работих по текста и даже съумях да го завърша, се появи една убеденост, че съм намерил персонална формула за писане, мой метод, мои тематики. Оказа се, че целият ми интерес към фолклора и историята, интерес, който не се трансформира в моя специалност, а е някаква пристрастеност, си е имал цел. Да обезпечи изобилен извор на истории. И аз желая да върша това, което правят писателите в целия свят – да описвам истории.
Откъс
ВЪЛЧАТА ПОРТА
Димитър Лазаров се разсъни рано, не спеше добре нито в София, нито в планината. Нощната паника изплува в съзнанието му и както нормално, мъдрото утро му сервира подготвен отговор. Това се случваше постоянно и в научната му работа. Мъжът реши, че на Никола се е присънил обликът на фея с лък – фантастично творение, за което Ралица постоянно бе разказвала на децата си. Едно от преимуществата да имаш майка, илюстрирала няколко книги с български фолклор.
В мозъка му се появи и първата задача за деня. Трябваше да затвори вратите на плевнята, без да споделя на Яна същинската причина. Потопена в сивкав здрач, скромната селска стая изглеждаше доста тъжно, по тази причина якият мъж уверено отметна одеялото и слезе на двора. Изми си лицето и отиде да огледа плевнята. По прашния под се виждаха нежните вълнообразни следи от смока. С огромно изпитание Димитър затвори двете изкривени крила на огромната врата. Яна не биваше да влиза в плевнята, а не вярваше смокът да излезе на двора, до момента в който си тръгнат. После стартира да прибира във вестибюла на първия етаж найлоновите чували, натъпкани с изхвърлените през прозорците облекла и парцали. Беше решил да остави в спалните единствено металните рамки на леглата. Всички гладки, мъхести и искрено бодливи тъкани, събрани от втория етаж, щяха да изчакат присъдата на Ралица. Не искаше да изхвърля на боклука нещо, което жена му не е видяла.
Яна и Никола също се разсъниха. Бащата направи чай и кафе на дребния газов котлон. Хапнаха на масата в кухнята самун с масло и френски конфитюр от праскови. През прозореца природата нахлуваше неудържимо като гъста течност – кобалтовосиньо и изумруденозелено, разбъркани с цвъртежа на цяла гора птици. Сякаш къщата бе понесена във въртоп от цветове, звуци и миризми. Тримата на масата обаче нямаха време и предпочитание за лирични прекарвания. Изнесоха завивките и твърдите като дървени дюшеци на чардака. После измиха с четки и препарат дъсчения под на целия етаж, а водата се стичаше и изчезваше в тъмните процепи. Замириса на мокро дърво и напарфюмирана химия. Яна опита да измие и прозорците. Те обаче се отваряха мъчно, а рамките пукаха по този начин, като че ли щяха да се счупят при дърпането. Оставиха ги за идващия път.
– Починете си и тръгваме – сподели Димитър. – Аз имам още работа. Искам да огледам елинсталацията.
– Близо ли е светилището? – попита Никола.
Бащата го погледна ненадейно.
– Това е добра концепция. Стига се за по-малко от час. Пътят е елементарен. Преди се вървеше около реката, а в този момент има черен път съвсем до скалите.
Никола изсипа движимостите си от раницата на масата, постави вътре две леки якета за преходи, купени от „ Декатлон “, шише с вода и едно малко поларено одеяло. Препаса на колана си огромния ловен нож с лъскаво като огледало острие, с който се гордееше от дете. Още помнеше първия път, когато татко му позволи да го вземе при един излет на Витоша.
– Сега е 10 и половина – сподели Димитър Лазаров. – Приберете се към един, с цел да тръгнем в точния момент. Ще хапнем в някоя бензиностанция по пътя.
В чистия въздух младежите виждаха ясно върха над селото, където беше светилището. Скалните зъбери, въздушно синкави в този час на деня, се издигаха над гъстите зелени талази. През гората нагоре водеше неравномерен път, прокаран от дървосекачи. Камионите бяха издълбали дълбоки коловози, превърнати от дъждовната вода в дребни каньони. На места в най-дълбоките улеи водачите бяха нахвърляли цели дънери и дебели клони.
По ръбчетата на пясъчните наноси слюдата светеше като златен прахуляк. Яна не се стърпя, клекна и по детски изпълни шепите си с мекия жълт пясък. В полумрака на мощната букова гора искряха яркозелени клончета, топнати в слънчева светлина. Постепенно пътят стана напълно неприятен – и с камион към този момент не можеше да се мине.
Светилището беше непознато за туристите и нямаше никакви указателни табели. Преди години в репортаж по доста гледана телевизия възторжена журналистка го назова Вратата. В книжката си Михаил Бъчваров бе измислил новото име като по-неутрално и литературно, тъй като не искаше да основава неприятна популярност на родното си място. Той и баба Васила бяха от последните поданици на селото, които знаеха същинското му име – Вълчата врата.
През последните години България се отвори като сандък, цялостен със скъпоценности. Златните украшения бяха разграбени бързо от мними колекционери, които в действителност оглавяваха иманярската мафия. Те нахално парадираха със съкровищата, извлечени от ограбени и разрушени гробници. Димитър Лазаров доста се ядосваше.
– Всички са за пандиза – споделяше той. – И колекционерите, и помагачите им измежду археолозите и политиците.
Планинските светилища бяха по-трудни за разтрошаване, а и там нямаше погребални блага от злато. Все отново иманярите понякога взривяваха някоя странна канара, с цел да потвърдят на процедура, че въпреки всичко мафията им се състои основно от тъпаци.
Младежите вървяха бързо, пътят бе елементарен измежду прохладната и чиста гора. Скоро наближиха каменните грамади, излети напряко от голямата топилня на Бог. При изстиването си магмата се беше втвърдила в странни форми, подредени като че ли съзнателно и по прелиминарен проект.
Никола и Яна стопираха пред висока над 10 метра канара, разцепена надве от стеснен процеп. Стените бяха гладки и на равно разстояние по цялата му дължина. Явно хора бяха отворили или дооформили този проход в скалата. Дребничката Яна потегли по равното му дъно, покрито със дребен бял пясък. Никола спря за малко да прегледа големия мравуняк на безчет черни мравки, повдигнат на завет до друга канара, надвиснала над главата му. Тя се разширяваше към върха си като гъба. Суровите воини трескаво влизаха и излизаха в пясъчния си палат.
Никола спря при започване на прохода. Двете половини на скалата притискаха и изцеждаха пейзажа от другата ѝ страна в бликам тънка зеленикава светлина. Младежът почувства припадък на клаустрофобия. Направи няколко крачки и се усети приклещен вътре в камъка. Извика с подправена жизненост „ Ехооо! “, само че тук нямаше ехтене, а гласът му прозвуча слаб и някак не негов. За момент се почувства малък като изгубила се черна мравка. С няколко бързи крачки мина прохода. От другата му страна имаше още странни скали – една продълговата и плоска като голямо легло, а върху нея друга, издълбана като арка.
– Тук са полагали телата на мъртвите – сподели Яна. – Вероятно на принесените в жертва на боговете.
Въпреки забележимата човешка интервенция, скалите в светилището бяха разхвърляни от силата на сътворението. Хората единствено бяха дооформяли грандиозния фон. Но имаше нещо, което не можеше да се изясни с естествените сили. На най-високата точка на върха се издигаше Вълчата врата. Тя бе построена от два отвесни блока, свързани от горната страна с голяма канара. Ако някой минеше през отвора ѝ, щеше да падне в стръмната урва надолу. А единствено създание с криле можеше да премине в противоположната посока и да кацне на обраслата с мащерка поляна до разсечената канара.
– Днес е 20 юни. Помниш ли по какъв начин като дребни се чудехме на думата слънцестоене. Вероятно тъкмо през днешния ден слънцето залязва в очертанията на вратата. – Никола бе чел за астрономическите знания на траките, закодирани в светилищата им.
Яна се развълнува.
– Може да се върнем тук вечерта.
Изведнъж и двамата усетиха доста ясно по какъв начин времето спря. Никой от тях след това не можеше да изясни какво тъкмо се случи, само че всичко ненадейно застина по този начин, като че ли в никакъв случай не е имало време, а единствено един-единствен безконечен момент. Във Вълчата врата се усети нещо като оживление на въздуха, лека смяна в светлината, като че ли транспарантна вълна нахлу през каменния отвор. Младежите усетиха по какъв начин тази сила мина през тях.
– Видя ли? – извика Никола.
Яна стоеше пребледняла и се бореше с суматохата, която я обземаше.
– Хей, няма ужасно! – Никола я притегли към себе си с две ръце. – Хайде да се прибираме!
Двамата бързо потеглиха надолу, като заобиколиха разцепената канара. Всичко изглеждаше променено – от пътя нямаше и диря. Никола си намерения, че са се объркали и са тръгнали в друга посока. Все отново гората обграждаше светилището в полукръг.
– Не се тревожи! – успокои още веднъж сестра си. – Момчилци е надолу. Не може да се загубим.
Обърна се да огледа Вратата и се уплаши. От нея се спускаше мъгла, млечнобяла и плътна като облак. Тя бързо покри скалите и потече към тях. И двамата усетиха, че изведнъж застудя. Небето леко побеля и като че ли се покри с ципа. Ставаше все по-студено с невероятна скорост. Топлината изтичаше от гората, като че ли през някакъв незабележим отвор Космосът я изсмукваше.
Двамата се затичаха надолу, само че пътят, изровен от коловози, не се виждаше. Никола беше сигурен, че са пристигнали от тази посока, само че очевидно грешеше. Пред него се издигаше гора, по-буйна и по-голяма отпреди. Изглеждаше необикновено, само че дърветата бяха пораснали. И нещо, което още веднъж го изплаши. По клоните се виждаха доста жълти листа като в ранна есен. Подухна леден вятър…
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ