Лекарите не правят разлика между хората, а между това, което е важно и неважно!
Имаше време в моят живот като доктор. Когато бях станал по наложителност участъков доктор в Несебър. Беше след пандиза в Стара Загора и тъй като не се нуждаех от специфична инспекция от Държавна сигурност, съумях да стартира работа. Всъщност, бях работил в този тогава толкоз сантиментален град и преди, през летните си отпуски, тъй като в никакъв случай като млад доктор в България нямах задоволително пари, с цел да си разреша летна почивка. Както и да е. Беше същинско знамение, че въпреки всичко, аз, “бившият лекар ”, както ме наричаше в Държавна сигурност следователят, съумях да стартира работа като общ доктор, след политическата си присъда като “враг на народа ”. Наистина, странна е ориста да си зложелател на своя народ и да го лекуваш. Но както споделят комунистите и сегашните им потомци — такива бяха времената.
Защо описвам това?
Не поради тогавашното младо море, мъчителният блян по свободата, самотата си и съкрушеният си живот, без вяра за бъдеще. Просто си припомням една преживелица, която можеше да ми коства доста. Аз летях из целият тогавашен град от общо 50 хиляди души, дружно с курортистите, по цяла нощ, като някакъв сомнамбул с бяла престилка, здравна чанта и с правилният си водач на колата за спешна помощ. Друсайки я из калдъръмените сокаци на античния град, неуморно поставях инжекции против бъбречни колики, лекувах детските ангини и диарии, изпращах към огромната болница апандисити и тъй като бях виновен и за родилния дом на втория етаж над лечебницата, от време на време ставах и акушер-гинеколог непредпазливо. Но на едно нощно дежурство имах най-малко 3 или 4 случаи на деца с температура и разнообразни недоволства от повръщания, зной, посиняване и допустима дихателна непълнота, пневмония и прочие Естествено, с бай Иван, водача, се втурнахме да оказваме помощ, съгласно целите на позвъняванията по телефона. Първо, най-критичните, доколкото можех да преценява по позвъняването и признаците. Колелата на остарялата кола за спешна помощ тракаха по калдъръмите на Несебър, по никакъв начин не беше елементарно да се шмугнем в тесните улички, около сергиите с пирографирани бъклици и провесени дантелени покривки, до момента в който се доберем до адреса. Средствата ми за лекуване на място бяха оскъдни, само че когато можех, поставях нужните инжекции, написвах рецептите за денонощната аптека и още веднъж развявах бялата си престилка, облечена на голо в горещата лятна нощ до идващият случай. Това беше дете с 41 градуса температура и с данни за гърчове заради фебрилитета. Мисля, че беше към 3 годишно. Хукнахме нататък, аз въображаемо планирайки какво би трябвало да направя в този случай. Внезапно се обади властнически глас и говорейки ми на ти, изиска неотложно да обслужа някаква личност, която беше настанена в една от господарските къщи на тогавашният комунистически Несебър. Господарите по това време, комунистическите дерибеи, бяха завладяли или построили хубави солидни къщи в обичаен жанр, имитирайки от дълго време изчезналите понтийци от древността и създавайки арт нуво в традиция Балкантурист. Господарката беше настанена в една от тези “резиденции ”. Беше ѝ станало неприятно, стопаните, локални велможи, които бяха положили всички старания да ѝ угодят, бяха прекалили с яденето и пиенето и тя беше повърнала. Началството се беше издрайфало пребледняло и изпотено беше полегнало на пода, за смут на локалните властници, които евентуално се бяха надявали на височайше снизхождение “там горе ” за някакви свои проекти. Беше настъпила суматоха. Местният плебей —дежурен доктор, беше извикан по най-категоричен метод. По неотложност! Това бях аз. Бившият пандизчия, към момента мирищещ на килия и на контрареволюция. Макар и с бяла престилка, напълно покриващ обликът на национален зложелател, съгласно катехизиса на тогавашните показа за “свой ” и “чужд ”. Хазяите бяха разтревожени и угодливи към “другарката ”. Те не ме познаваха, нито познаваха моята биография. Аз бях ядосан, доста изтощен и надълбоко погнусен от тези хора, от отношението им и от арогантността им. Не желая да се представям за воин, само че споделих на всичките тези подли локални дерибеи, които ме бяха извикали като локален прислужник за персонално прилагане, скупчени към тлъстия корпус на другарката, полегнала върху дивана, следното:
“Съжалявам, аз имам същински незабавен случай с дете, което има потребност от мен. Това дете е тежък случай и има приоритет пред вашата близка. Оставете я да изтрезнее и разберете, че лекарите не вършат разлика сред хората, а сред това, което е значимо и неважно! ”.
Тръгнах си из калдъръмите с колата за спешна помощ към детето, което имаше потребност да бъде прегледано. Чух след себе си съскаща закана, че ще си получа заслуженото от Окръжния Здравен Отдел.
Детето имаше пневмония. Мисля, че направих нужното за него тази нощ. И за още няколко души, които се нуждаеха от помощ — бъбречни камъни, изгаряния, под паника рецесии и прочие.. Никой не ми потърси сметка за отношението към велможата. Вероятно тя беше изтрезняла. А аз съм към момента тук, с цел да опиша тази преживелица от преди доста години, тъй като може би има смисъл.
Един някогашен участъков доктор.
Защо описвам това?
Не поради тогавашното младо море, мъчителният блян по свободата, самотата си и съкрушеният си живот, без вяра за бъдеще. Просто си припомням една преживелица, която можеше да ми коства доста. Аз летях из целият тогавашен град от общо 50 хиляди души, дружно с курортистите, по цяла нощ, като някакъв сомнамбул с бяла престилка, здравна чанта и с правилният си водач на колата за спешна помощ. Друсайки я из калдъръмените сокаци на античния град, неуморно поставях инжекции против бъбречни колики, лекувах детските ангини и диарии, изпращах към огромната болница апандисити и тъй като бях виновен и за родилния дом на втория етаж над лечебницата, от време на време ставах и акушер-гинеколог непредпазливо. Но на едно нощно дежурство имах най-малко 3 или 4 случаи на деца с температура и разнообразни недоволства от повръщания, зной, посиняване и допустима дихателна непълнота, пневмония и прочие Естествено, с бай Иван, водача, се втурнахме да оказваме помощ, съгласно целите на позвъняванията по телефона. Първо, най-критичните, доколкото можех да преценява по позвъняването и признаците. Колелата на остарялата кола за спешна помощ тракаха по калдъръмите на Несебър, по никакъв начин не беше елементарно да се шмугнем в тесните улички, около сергиите с пирографирани бъклици и провесени дантелени покривки, до момента в който се доберем до адреса. Средствата ми за лекуване на място бяха оскъдни, само че когато можех, поставях нужните инжекции, написвах рецептите за денонощната аптека и още веднъж развявах бялата си престилка, облечена на голо в горещата лятна нощ до идващият случай. Това беше дете с 41 градуса температура и с данни за гърчове заради фебрилитета. Мисля, че беше към 3 годишно. Хукнахме нататък, аз въображаемо планирайки какво би трябвало да направя в този случай. Внезапно се обади властнически глас и говорейки ми на ти, изиска неотложно да обслужа някаква личност, която беше настанена в една от господарските къщи на тогавашният комунистически Несебър. Господарите по това време, комунистическите дерибеи, бяха завладяли или построили хубави солидни къщи в обичаен жанр, имитирайки от дълго време изчезналите понтийци от древността и създавайки арт нуво в традиция Балкантурист. Господарката беше настанена в една от тези “резиденции ”. Беше ѝ станало неприятно, стопаните, локални велможи, които бяха положили всички старания да ѝ угодят, бяха прекалили с яденето и пиенето и тя беше повърнала. Началството се беше издрайфало пребледняло и изпотено беше полегнало на пода, за смут на локалните властници, които евентуално се бяха надявали на височайше снизхождение “там горе ” за някакви свои проекти. Беше настъпила суматоха. Местният плебей —дежурен доктор, беше извикан по най-категоричен метод. По неотложност! Това бях аз. Бившият пандизчия, към момента мирищещ на килия и на контрареволюция. Макар и с бяла престилка, напълно покриващ обликът на национален зложелател, съгласно катехизиса на тогавашните показа за “свой ” и “чужд ”. Хазяите бяха разтревожени и угодливи към “другарката ”. Те не ме познаваха, нито познаваха моята биография. Аз бях ядосан, доста изтощен и надълбоко погнусен от тези хора, от отношението им и от арогантността им. Не желая да се представям за воин, само че споделих на всичките тези подли локални дерибеи, които ме бяха извикали като локален прислужник за персонално прилагане, скупчени към тлъстия корпус на другарката, полегнала върху дивана, следното:
“Съжалявам, аз имам същински незабавен случай с дете, което има потребност от мен. Това дете е тежък случай и има приоритет пред вашата близка. Оставете я да изтрезнее и разберете, че лекарите не вършат разлика сред хората, а сред това, което е значимо и неважно! ”.
Тръгнах си из калдъръмите с колата за спешна помощ към детето, което имаше потребност да бъде прегледано. Чух след себе си съскаща закана, че ще си получа заслуженото от Окръжния Здравен Отдел.
Детето имаше пневмония. Мисля, че направих нужното за него тази нощ. И за още няколко души, които се нуждаеха от помощ — бъбречни камъни, изгаряния, под паника рецесии и прочие.. Никой не ми потърси сметка за отношението към велможата. Вероятно тя беше изтрезняла. А аз съм към момента тук, с цел да опиша тази преживелица от преди доста години, тъй като може би има смисъл.
Един някогашен участъков доктор.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ