So 2010`s: Георги Тенев
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Надежда Чипева Смаляване
Десетилетията през ХХ имат друг почерк и дух, само че ХХI век стартира с съмнение в идентичността си. Прогнозите за бъдещето мъчно се откъсват от ежедневните проблеми, персоналните и международните рецесии от време на време са свързани, винтидж носталгията завладява поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем осведомително и физически все по-лесно - въпреки и с цената смарт телефонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, мъчно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и упованията към бъдещето, в този момент лимитирани до скептични прогнози. Какво в действителност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да приказваме за страховете си в един от ден на ден образен свят?
В поредицата от есета за последните 10 години и по какъв начин те се отразяват върху метода ни на живот вземат участие персони, които гравитират към няколко специалности и имат изчерпателен взор по какъв начин те се свързват с сякаш все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, уредник на фестивала " Фотофабрика " ), Петър Денчев (писател и сценичен режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на модерно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Местата, на които приказваме
Какво се случи за 10 години с думите и с местата, на които приказваме. Там, където (би трябвало) да не сме единствено демографски контур, само че да греем с аурата на своите хрумвания. Ето някои такива " места ": спектакъл, литература, медии, храмове.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Театърът – място, деяние или постройка?
" Театърът попадна дефинитивно в областта на обществените услуги. " Думите са на режисьора Явор Гърдев. Трябва да се съглася с него. Театърът у нас се утвърди като бизнес насочена промишленост, която обаче си остава държавна благосъстоятелност. И с това влече проблемите на административна тежест и самоцензура. Няма там продуктивна полемика сред жители със средствата на изкуството. Смелостта спада. Издигане " нагоре " посредством изкуство – тези неща са оставени в предишното. Сякаш те са били приоритет на предходната тоталитарна власт...
Броя вестниците. Намаляват.
Възможна ли е пълноценна културна система без пресата въобще? И допустима ли е пресата без съществени всекидневници? Измряха някои всекидневници от нетаблоиден вид. Изчезна " Класа " единствено след три години активност (яви се с упоритост да споделя наличие от " Уолстрийт джърнъл " ). През 2011 година спря да излиза на хартия и " Дневник ". Днес не съществуват ежедневници, най-малко почти съответни на наличието и стила на немския " Тагесшпигел " или на английския " Гардиън ". Къде тогава да си откри място обявата за просвета, сериозната рецензия? Гаснат изданията от профилираната преса. Професия сценичен, книжовен или кинокритик към този момент не съществува. Интересни и потребни публикации за нови спектакли се появяват тук и там, само че това е част от персонални начинания, блогове, медийно-академични системи. Една културна традиция към този момент не съществува.
Нова ли е новата българска литература?
" Ние единствено видимо имаме един живот и един свят, ние единствено видимо приказваме на еднакъв език, споделя проф. Георги Каприев. В реалност обитаващите " модерна България " живеят в разнообразни времена, техните светове са в разнообразни исторически пластове, държанието им се базира на нееднакви ценностни йерархии и в последна сметка приказват разнообразни български езици. "
Може би " Възвишение " (2011) и " Чамкория " (2017) се оказаха явлението, което извършва рецептата за самостоятелен текст, кодиращ груповите разкази? Монологичният глас на неговите книги се лее, гласът на дребния Герой от периферията на историята, който може да се окаже център на системата. Читатели от всякакви " ценностни йерархии " съпреживяват метатекста на Русков в " Чамкория ". Някои – в сложния размер на романа, други през живото слово на Захари Бахаров. Има нещо естетизирано и страшновато в книгата – това, което още веднъж Каприев ще отбелязя като " духовните " въздигания на простака. А може би то точно е акция по вертикала – въздигане, което свързва непретенциозния и анонимен персонаж на историята с интелектуално настроения, самолюбив постмодерен съвременник...
Обаче: извличането на патриотично-героични обертонове (и оттова деформациите), до които може да докара маркетингът на една романна екранизация, също се натрупат в сметката на явлението Русков. Едни мимолетни 90 секунди от кино лентата " Възвишение " прокънтяха в праймтайма. В тези секунди с изненада някой трябваше да преглътне, че киноверсията на " Възвишение " (сюжет от сакралната биография на Възраждането) май съществено отделя сили да се занимава с не просто пиперливи, а напряко с грозно нецензурни смехории на гърба на българските монаси от XIX век.
Културна ли е актуалната литературна просвета?
През 2015 година в превод на Анджела Родел романът " Физика на тъгата " на Георги Господинов излиза в необятна орбита по света. За българския постмодернизъм се написа във водещи американски и европейски издания. Върната назад на родна сцена обаче, новината за триумфа добива изкривявания. Написаното от тукашната рецензия и казаното в медии и обществени платформи постоянно хипертрофира до екзалтации. По-грозното е, че то става мотив и за обществено споделени озлобления (от завист). Чаканият пробив на международната литературна карта не можа да се показа групово. И донесе в критическото и креативното поле повече тъга и жал, в сравнение с наслада и ентусиазъм. Проблемът още веднъж е, че това поле прекомерно тъкмо повтаря очертанията на общо заложеното медийно поле, в което работят некрасиви закони...
Припомням думи на писателя и режисьор Иван Станев: " Членовете на мафиотски групировки се разстрелват. Между литератори или режисьори човек може да си показа същото – те не го вършат просто тъй като нямат оръжие или ги е боязън, само че другояче се псуват по същия метод. С една комбинация от несъзнателни, само че и съзнателни трендове, напълно се подмени културният подтекст на страната. Това стартира с таблоидите, които още при започване на 90-те години подмениха целия български език със селско-хулигански... " Иска ми се Иван Станев да не беше прав.
Надежда има.
Ново потомство български интелектуалци, облечени в расо – това е феноменът на последното десетилетие. През тези години безшумно и ненатрапливо те заеха местата си. Издания, в които да четем техните текстове, не са доста, само че имат качество - списание " Християнство и просвета " да вземем за пример. Няколко имена: свещеникът и лекар на науките Сава Кокудев от Богословския факултет в София; доктор Добромир Димитров – духовник и учител във Велико Търново. И, несъмнено, протойерей Николай Нешков, богослов, публицист, просветител, който провокира непредвидена за България тишина, до момента в който приказва... Те пишат и поддържат връзка на езика на съвременността, подготвени са да превеждат и поясняват както текста на богослужението, по този начин и проблемите, родени от всекидневието, конфликтите на душата с контузиите на деня. Ако в действителност се нуждаете от нещо свястно, в случай че ви липсва нещо значимо – търсете тези хора.
Възторжено посрещнахме и събитието на литературната 2017-а, дебютиращия романист Петър Крумов. Но, радвайки се на зрелия му жанр и бурната фикция, се запитвам не липсва ли още някой. Да, липсват млади български писатели, излезли всред българските турци и пишещи на български за нашата България, от своя позиция. Все още ние като културен народ нямаме шанса да огледаме комплицираната си и многопластова " заедност " през очите на обособените културни, етнически групи. Да усилим чувството си за обединен народ и за заварката, наричана нация.Георги Тенев e публицист и режисьор. В началото на годината излезе новия му разказ " Балкански обред ".
Увеличаване
Автор: Надежда Чипева Смаляване
Десетилетията през ХХ имат друг почерк и дух, само че ХХI век стартира с съмнение в идентичността си. Прогнозите за бъдещето мъчно се откъсват от ежедневните проблеми, персоналните и международните рецесии от време на време са свързани, винтидж носталгията завладява поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем осведомително и физически все по-лесно - въпреки и с цената смарт телефонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, мъчно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и упованията към бъдещето, в този момент лимитирани до скептични прогнози. Какво в действителност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да приказваме за страховете си в един от ден на ден образен свят?
В поредицата от есета за последните 10 години и по какъв начин те се отразяват върху метода ни на живот вземат участие персони, които гравитират към няколко специалности и имат изчерпателен взор по какъв начин те се свързват с сякаш все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, уредник на фестивала " Фотофабрика " ), Петър Денчев (писател и сценичен режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на модерно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Местата, на които приказваме
Какво се случи за 10 години с думите и с местата, на които приказваме. Там, където (би трябвало) да не сме единствено демографски контур, само че да греем с аурата на своите хрумвания. Ето някои такива " места ": спектакъл, литература, медии, храмове.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Театърът – място, деяние или постройка?
" Театърът попадна дефинитивно в областта на обществените услуги. " Думите са на режисьора Явор Гърдев. Трябва да се съглася с него. Театърът у нас се утвърди като бизнес насочена промишленост, която обаче си остава държавна благосъстоятелност. И с това влече проблемите на административна тежест и самоцензура. Няма там продуктивна полемика сред жители със средствата на изкуството. Смелостта спада. Издигане " нагоре " посредством изкуство – тези неща са оставени в предишното. Сякаш те са били приоритет на предходната тоталитарна власт...
Броя вестниците. Намаляват.
Възможна ли е пълноценна културна система без пресата въобще? И допустима ли е пресата без съществени всекидневници? Измряха някои всекидневници от нетаблоиден вид. Изчезна " Класа " единствено след три години активност (яви се с упоритост да споделя наличие от " Уолстрийт джърнъл " ). През 2011 година спря да излиза на хартия и " Дневник ". Днес не съществуват ежедневници, най-малко почти съответни на наличието и стила на немския " Тагесшпигел " или на английския " Гардиън ". Къде тогава да си откри място обявата за просвета, сериозната рецензия? Гаснат изданията от профилираната преса. Професия сценичен, книжовен или кинокритик към този момент не съществува. Интересни и потребни публикации за нови спектакли се появяват тук и там, само че това е част от персонални начинания, блогове, медийно-академични системи. Една културна традиция към този момент не съществува.
Нова ли е новата българска литература?
" Ние единствено видимо имаме един живот и един свят, ние единствено видимо приказваме на еднакъв език, споделя проф. Георги Каприев. В реалност обитаващите " модерна България " живеят в разнообразни времена, техните светове са в разнообразни исторически пластове, държанието им се базира на нееднакви ценностни йерархии и в последна сметка приказват разнообразни български езици. "
Може би " Възвишение " (2011) и " Чамкория " (2017) се оказаха явлението, което извършва рецептата за самостоятелен текст, кодиращ груповите разкази? Монологичният глас на неговите книги се лее, гласът на дребния Герой от периферията на историята, който може да се окаже център на системата. Читатели от всякакви " ценностни йерархии " съпреживяват метатекста на Русков в " Чамкория ". Някои – в сложния размер на романа, други през живото слово на Захари Бахаров. Има нещо естетизирано и страшновато в книгата – това, което още веднъж Каприев ще отбелязя като " духовните " въздигания на простака. А може би то точно е акция по вертикала – въздигане, което свързва непретенциозния и анонимен персонаж на историята с интелектуално настроения, самолюбив постмодерен съвременник...
Обаче: извличането на патриотично-героични обертонове (и оттова деформациите), до които може да докара маркетингът на една романна екранизация, също се натрупат в сметката на явлението Русков. Едни мимолетни 90 секунди от кино лентата " Възвишение " прокънтяха в праймтайма. В тези секунди с изненада някой трябваше да преглътне, че киноверсията на " Възвишение " (сюжет от сакралната биография на Възраждането) май съществено отделя сили да се занимава с не просто пиперливи, а напряко с грозно нецензурни смехории на гърба на българските монаси от XIX век.
Културна ли е актуалната литературна просвета?
През 2015 година в превод на Анджела Родел романът " Физика на тъгата " на Георги Господинов излиза в необятна орбита по света. За българския постмодернизъм се написа във водещи американски и европейски издания. Върната назад на родна сцена обаче, новината за триумфа добива изкривявания. Написаното от тукашната рецензия и казаното в медии и обществени платформи постоянно хипертрофира до екзалтации. По-грозното е, че то става мотив и за обществено споделени озлобления (от завист). Чаканият пробив на международната литературна карта не можа да се показа групово. И донесе в критическото и креативното поле повече тъга и жал, в сравнение с наслада и ентусиазъм. Проблемът още веднъж е, че това поле прекомерно тъкмо повтаря очертанията на общо заложеното медийно поле, в което работят некрасиви закони...
Припомням думи на писателя и режисьор Иван Станев: " Членовете на мафиотски групировки се разстрелват. Между литератори или режисьори човек може да си показа същото – те не го вършат просто тъй като нямат оръжие или ги е боязън, само че другояче се псуват по същия метод. С една комбинация от несъзнателни, само че и съзнателни трендове, напълно се подмени културният подтекст на страната. Това стартира с таблоидите, които още при започване на 90-те години подмениха целия български език със селско-хулигански... " Иска ми се Иван Станев да не беше прав.
Надежда има.
Ново потомство български интелектуалци, облечени в расо – това е феноменът на последното десетилетие. През тези години безшумно и ненатрапливо те заеха местата си. Издания, в които да четем техните текстове, не са доста, само че имат качество - списание " Християнство и просвета " да вземем за пример. Няколко имена: свещеникът и лекар на науките Сава Кокудев от Богословския факултет в София; доктор Добромир Димитров – духовник и учител във Велико Търново. И, несъмнено, протойерей Николай Нешков, богослов, публицист, просветител, който провокира непредвидена за България тишина, до момента в който приказва... Те пишат и поддържат връзка на езика на съвременността, подготвени са да превеждат и поясняват както текста на богослужението, по този начин и проблемите, родени от всекидневието, конфликтите на душата с контузиите на деня. Ако в действителност се нуждаете от нещо свястно, в случай че ви липсва нещо значимо – търсете тези хора.
Възторжено посрещнахме и събитието на литературната 2017-а, дебютиращия романист Петър Крумов. Но, радвайки се на зрелия му жанр и бурната фикция, се запитвам не липсва ли още някой. Да, липсват млади български писатели, излезли всред българските турци и пишещи на български за нашата България, от своя позиция. Все още ние като културен народ нямаме шанса да огледаме комплицираната си и многопластова " заедност " през очите на обособените културни, етнически групи. Да усилим чувството си за обединен народ и за заварката, наричана нация.Георги Тенев e публицист и режисьор. В началото на годината излезе новия му разказ " Балкански обред ".
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ