120 години от рождението на Илия Бешков
Илия Бешков е роден на 24 юли 1901 година в Долни Дъбник. Негов брат е политикът Иван Бешков, наказан на гибел от комунистическия „ Народен” съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 година В интервала 1918 – 1920 година Бешков следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Завръща се за малко в Плевен като преподавател. През 1921 година стартира да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и приключва през 1926 година
Още като студент печата карикатури в сп. „ Маскарад “, „ Див дядо “, „ Българан “, „ Стършел “, „ Вик “. илюстрира изданията на издателствата „ Т. Ф. Чипев “ и „ Хемус “. От 1925 година сътрудничи на в. „ Пладне “ и редица други издания. На два пъти в този интервал е задържан: през 1923 година за присъединяване в юнското въстание и след априлските събития през 1925 година От 1930 година е член на сдружението „ Родно изкуство “. От 1945 година преподава в Академията изобразяване, илюстрация и оформление на книгата, постоянен професор там става през 1953 година, завежда катедра „ Графика “ до края на живота си. Умира в София на 23 януари 1958 година
В рубриката „ ПРОЧЕТЕНО ДНЕС” ви представяме фрагмент от дневника на огромния български художник и карикатурист Илия Бешков, писан в интервала 1950–1951 с добавена част през 1955 година " Черната тетрадка " вижда бял свят в този момент за пръв път отвън фамилията му в забавно ново издание паралелно до полицейското досие на художника, наблюдаван и неуместен от два режима - от 1925 година та и в комунистическо, чак до гибелта си през 1958 година
Страници от дневника на Илия Бешков (1950–1955)
* Днес един духовник ми сподели, че Русия щяла победи, тъй като съветският човек търсел постоянно правдата. Тази е най-употребяваната дума и в Русия, и у нас. Аз не зная една използвана дума до каква степен е притежание, блян или липса. Словото ще ни съди по-леко, когато ни липсва, в сравнение с когато е произнесено на вятъра. А за лъжата да не приказваме.
* Слушам съветските песни по радиото – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за Червената войска, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази любов поддържа живота им. Българинът от дълго време не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича изобщо – той бди за прехраната и живота си и се пробва да пее не свои песни. Но той не познава непознатата ария, която е непозната душа, и мълчи. Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната ария – изпята свободно – се трансформира в наслада, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на насладата. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скритом, милва ли децата си или пие, потопен в хулни мисли и в дълбоката си неизразена тъга. Не зная какво става с него, не го познавам към този момент – единствено със скръбта на сърцето си го чувствам.
* Всички би трябвало да подпишат петицията за мир. Защо? Защото всеки би трябвало да признае с подписа си, че мирът му липсва, че го няма в сърцето си, че го търси там, където му го оферират, и то подобен, какъвто му го оферират. Хората ще се увлекат незабелязано или принудително в измамата, че мирът е отвън тях, че им го подсигурява този или оня, а не е техен подарък, тяхна берекет.
* Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово. Няма нищо по-изумително и по- злокобно от това да чуете от устата на болшевик думата мир! Те слагат тази дума в устата на децата, майките и бащите, както слагат патрона в дулото на револвера. При всяко изговаряне на тази дума виждам мъртви – всички индивиди мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както вършат индивидите – те дояждат вселената, както ненаситният мрак гълтам видимостта.
* Не е належащо сравнението сред българина и русина, в случай че не беше основана нуждата да „ станем едно “. Не бива да се отхвърля разликата поначало. Русинът населява голямо земно пространство, което той не съумява да насели и да овладее – то господства над него. Оттук идва първото възприятие на зависимост. Един голям мъртвец, който търси за своята волност (пространственост) една глава, която да координира дейностите и придвижванията му, с цел да ги докара до какъвто и да е порядък, сходен на човешкия. И в случай че тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя.
Какво би правил този голям мъртвец без глава? Съвсем състоятелен боязън, защото не са задоволителни костният и мускулният мозък, с цел да подсигуряват безвредното битие на това живо туловище.
Русинът няма лична глава и постоянно намира такава, наложително непозната, на която той е зависещ и обуздан, а не свободен, рационален и уместен с нея. И естествено, най-вече се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е надълбоко и безусловно безверен – в нищо безверен, тъй като е надълбоко изопачен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрестанно лъже, лъже без мярка и без изгода, тъй като не знае какво му е потребно, нито защо е необходим на другите. Той убива, плаче, моли се и краде по едно и също време единствено с цел да не пропусне едно от тези неща, с цел да не наподобява непълен, повърхностен човек. Порочен и не набожен, той е в цялостна непълноценност, която точно желае да прикрие с смелост, неистина, сълзи и най-после самоубийство.
Русинът има единствената нужда – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „ най- “ и да заплашват света, което дава отговор таман на страха му от света.
Бои ли се русинът от света? Не, само че той осъзнава, че е омразен, нетърпим или в най-хубавия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво присъединяване в построяването му през вековете. Непоносимо страдалчество за русина е това схващане – да си през вековете една ръмжаща мечка отвън оградата на цивилизацията.
„ Православна “ Русия води единадесет „ освободителни “ войни, с цел да завоюва Полша, България и Турция, и като не съумя – това правоверно православие бе сменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което стартира нови „ освободителни “ войни против България, Полша, Турция... и целия свят.
Христос бе сменен със Сталин (досега сполучливо!). Иконките под ризите на мужика са сменени с татуировки с лика на „ бащицата” Сталин, без да се е направила някаква смяна в мозъка му. Църквите са цялостни с „ богомолци “ и всички те любят безрезервно своя водач и татко на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният клеветник на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, в случай че русинът можеше да мисли, само че той е неспособен за мислене – този развой за него е завършен или не е почнал.
Един прочут русин, избягал от революцията, стихотворец, пушкинист, образован и неокачествим долен човек, идва постоянно вкъщи, когато не съумявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско „ целувание”, само че не целува, а ме принуждава да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна потребност. След напиването му, на потегляне той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна потребност е пък тази? Напоследък изостави диалозите за Бога, стана комунист, преподавател по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе...
Кой е опорочил това нещастно създание? – то не е било на никое място, с изключение на в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, с изключение на на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от изгода, човек не би пропуснал да го вземе. Ако даже за самия съветски човек е от изгода, щеше да е налице резултат някакъв – само че там, в душата на този трагичен човек, грозотата се наслагва всеки ден.
Кой народ се е хвалил по този начин безсрамно с едно православие, взето назаем, с една писменост, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети с корен от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, коства единствено разноските по транспорта? Това се отнася до цялата съветска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжовен, неделикатен, блудствен, умишлен.
Русинът няма духовно положение. Той писа по подражателство дълго време за Бога и светия Дух, до момента в който убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, правдивост, истина, мир и благополучие, за международно водачество, до момента в който убеди света, че всичко това е цялостна негова липса.
Русинът е изобщо нуждаещ се – той няма подарък и когато е надълбоко уверен, че дава – той в действителност взема, тъй като от кое място ще вземе бездарният, с цел да даде? Защо русинът отхвърли с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, точно тъй като му липсва. Та дарът Божий в действителност не съществува за русина и у русина, и той ненужно бе длъжен и съкрушен с Него от властническата съветска черква.
Дарът Божий изисква страх и примирение, а русинът е кадърен за скотски боязън и смелост. „ Ради Христа “ – споделя вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си другар, взема му часовника и отпътува. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, с цел да се похвали с него, със сълзите си, с „ огромната “ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята низост, с безкрайната си богата „ душевна “ амплитуда. Това е голямото туловище на съветския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла. „ За Сталин! “ – споделя сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и отпътува без изражение, без позор, без несгода даже. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда 10 часовника, които цъ- кат радостно и безсистемно в шепите му, и предлага упорито, с надълбоко осъзната доброжелателност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго схващане, с изключение на на обиран и обирач.
Между тези две етапи стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „ до чертого “. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче. Един пийнал съветски боец сред жители и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак благ и добросърдечен – младежката конюнктура го радваше или спомняше за далечните му близки. Някакъв необикновен шеф го видя и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неясно, компрометиран и неудовлетворен... Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра револвера си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пийнал боец лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на обезпокоен и опозорен пред децата.
Децата, децата... те останаха с необятно отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след много време очите им се замрежиха от сълзи.
* Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който ненавижда Бога и индивида от сатанинска горделивост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то против целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, надълбоко и всестранно циничен, всмукал в себе си цялата земна жизнеспособност, лишен безусловно от небесен подарък, този „ човек “ стана публицист с чудовищна непримиримост от злоба към Шекспир, Сервантес и... Омир (дори), от злоба към Новия завет и персонално към Христос – този човек построи своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от съветската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за безконечни времена.
* Познавам персонално всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, сътрудници, познати, другари и неприятели, даже и неприятни, умни и глупави, само че те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та даже и чашата вино. За труда говореха намръщени и интензивно търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на безценен мъртвец (със извънреден страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха подготвени да убиват невярващите в „ труда “, тези, които си гледаха работата и от любов и невзискателност се стесняваха да приказват за нея. Мисля даже, че те ненавиждаха служащите и работливите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с същинските ленивци и симпатични безделници. И през днешния ден, ръководещи, те са същите, със същата фанатична ревнивост към своя Бог „ труда “, и тъй като е осквернение да се трудиш от наслаждение, от наслада и за пари, направиха труда принудителен и безвъзмезден, а те станаха негови жреци.
Още като студент печата карикатури в сп. „ Маскарад “, „ Див дядо “, „ Българан “, „ Стършел “, „ Вик “. илюстрира изданията на издателствата „ Т. Ф. Чипев “ и „ Хемус “. От 1925 година сътрудничи на в. „ Пладне “ и редица други издания. На два пъти в този интервал е задържан: през 1923 година за присъединяване в юнското въстание и след априлските събития през 1925 година От 1930 година е член на сдружението „ Родно изкуство “. От 1945 година преподава в Академията изобразяване, илюстрация и оформление на книгата, постоянен професор там става през 1953 година, завежда катедра „ Графика “ до края на живота си. Умира в София на 23 януари 1958 година
В рубриката „ ПРОЧЕТЕНО ДНЕС” ви представяме фрагмент от дневника на огромния български художник и карикатурист Илия Бешков, писан в интервала 1950–1951 с добавена част през 1955 година " Черната тетрадка " вижда бял свят в този момент за пръв път отвън фамилията му в забавно ново издание паралелно до полицейското досие на художника, наблюдаван и неуместен от два режима - от 1925 година та и в комунистическо, чак до гибелта си през 1958 година
Страници от дневника на Илия Бешков (1950–1955)
* Днес един духовник ми сподели, че Русия щяла победи, тъй като съветският човек търсел постоянно правдата. Тази е най-употребяваната дума и в Русия, и у нас. Аз не зная една използвана дума до каква степен е притежание, блян или липса. Словото ще ни съди по-леко, когато ни липсва, в сравнение с когато е произнесено на вятъра. А за лъжата да не приказваме.
* Слушам съветските песни по радиото – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за Червената войска, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази любов поддържа живота им. Българинът от дълго време не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича изобщо – той бди за прехраната и живота си и се пробва да пее не свои песни. Но той не познава непознатата ария, която е непозната душа, и мълчи. Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната ария – изпята свободно – се трансформира в наслада, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на насладата. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скритом, милва ли децата си или пие, потопен в хулни мисли и в дълбоката си неизразена тъга. Не зная какво става с него, не го познавам към този момент – единствено със скръбта на сърцето си го чувствам.
* Всички би трябвало да подпишат петицията за мир. Защо? Защото всеки би трябвало да признае с подписа си, че мирът му липсва, че го няма в сърцето си, че го търси там, където му го оферират, и то подобен, какъвто му го оферират. Хората ще се увлекат незабелязано или принудително в измамата, че мирът е отвън тях, че им го подсигурява този или оня, а не е техен подарък, тяхна берекет.
* Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово. Няма нищо по-изумително и по- злокобно от това да чуете от устата на болшевик думата мир! Те слагат тази дума в устата на децата, майките и бащите, както слагат патрона в дулото на револвера. При всяко изговаряне на тази дума виждам мъртви – всички индивиди мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както вършат индивидите – те дояждат вселената, както ненаситният мрак гълтам видимостта.
* Не е належащо сравнението сред българина и русина, в случай че не беше основана нуждата да „ станем едно “. Не бива да се отхвърля разликата поначало. Русинът населява голямо земно пространство, което той не съумява да насели и да овладее – то господства над него. Оттук идва първото възприятие на зависимост. Един голям мъртвец, който търси за своята волност (пространственост) една глава, която да координира дейностите и придвижванията му, с цел да ги докара до какъвто и да е порядък, сходен на човешкия. И в случай че тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя.
Какво би правил този голям мъртвец без глава? Съвсем състоятелен боязън, защото не са задоволителни костният и мускулният мозък, с цел да подсигуряват безвредното битие на това живо туловище.
Русинът няма лична глава и постоянно намира такава, наложително непозната, на която той е зависещ и обуздан, а не свободен, рационален и уместен с нея. И естествено, най-вече се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е надълбоко и безусловно безверен – в нищо безверен, тъй като е надълбоко изопачен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрестанно лъже, лъже без мярка и без изгода, тъй като не знае какво му е потребно, нито защо е необходим на другите. Той убива, плаче, моли се и краде по едно и също време единствено с цел да не пропусне едно от тези неща, с цел да не наподобява непълен, повърхностен човек. Порочен и не набожен, той е в цялостна непълноценност, която точно желае да прикрие с смелост, неистина, сълзи и най-после самоубийство.
Русинът има единствената нужда – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „ най- “ и да заплашват света, което дава отговор таман на страха му от света.
Бои ли се русинът от света? Не, само че той осъзнава, че е омразен, нетърпим или в най-хубавия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво присъединяване в построяването му през вековете. Непоносимо страдалчество за русина е това схващане – да си през вековете една ръмжаща мечка отвън оградата на цивилизацията.
„ Православна “ Русия води единадесет „ освободителни “ войни, с цел да завоюва Полша, България и Турция, и като не съумя – това правоверно православие бе сменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което стартира нови „ освободителни “ войни против България, Полша, Турция... и целия свят.
Христос бе сменен със Сталин (досега сполучливо!). Иконките под ризите на мужика са сменени с татуировки с лика на „ бащицата” Сталин, без да се е направила някаква смяна в мозъка му. Църквите са цялостни с „ богомолци “ и всички те любят безрезервно своя водач и татко на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният клеветник на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, в случай че русинът можеше да мисли, само че той е неспособен за мислене – този развой за него е завършен или не е почнал.
Един прочут русин, избягал от революцията, стихотворец, пушкинист, образован и неокачествим долен човек, идва постоянно вкъщи, когато не съумявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско „ целувание”, само че не целува, а ме принуждава да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна потребност. След напиването му, на потегляне той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна потребност е пък тази? Напоследък изостави диалозите за Бога, стана комунист, преподавател по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе...
Кой е опорочил това нещастно създание? – то не е било на никое място, с изключение на в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, с изключение на на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от изгода, човек не би пропуснал да го вземе. Ако даже за самия съветски човек е от изгода, щеше да е налице резултат някакъв – само че там, в душата на този трагичен човек, грозотата се наслагва всеки ден.
Кой народ се е хвалил по този начин безсрамно с едно православие, взето назаем, с една писменост, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети с корен от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, коства единствено разноските по транспорта? Това се отнася до цялата съветска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжовен, неделикатен, блудствен, умишлен.
Русинът няма духовно положение. Той писа по подражателство дълго време за Бога и светия Дух, до момента в който убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, правдивост, истина, мир и благополучие, за международно водачество, до момента в който убеди света, че всичко това е цялостна негова липса.
Русинът е изобщо нуждаещ се – той няма подарък и когато е надълбоко уверен, че дава – той в действителност взема, тъй като от кое място ще вземе бездарният, с цел да даде? Защо русинът отхвърли с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, точно тъй като му липсва. Та дарът Божий в действителност не съществува за русина и у русина, и той ненужно бе длъжен и съкрушен с Него от властническата съветска черква.
Дарът Божий изисква страх и примирение, а русинът е кадърен за скотски боязън и смелост. „ Ради Христа “ – споделя вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си другар, взема му часовника и отпътува. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, с цел да се похвали с него, със сълзите си, с „ огромната “ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята низост, с безкрайната си богата „ душевна “ амплитуда. Това е голямото туловище на съветския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла. „ За Сталин! “ – споделя сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и отпътува без изражение, без позор, без несгода даже. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда 10 часовника, които цъ- кат радостно и безсистемно в шепите му, и предлага упорито, с надълбоко осъзната доброжелателност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго схващане, с изключение на на обиран и обирач.
Между тези две етапи стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „ до чертого “. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче. Един пийнал съветски боец сред жители и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак благ и добросърдечен – младежката конюнктура го радваше или спомняше за далечните му близки. Някакъв необикновен шеф го видя и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неясно, компрометиран и неудовлетворен... Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра револвера си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пийнал боец лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на обезпокоен и опозорен пред децата.
Децата, децата... те останаха с необятно отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след много време очите им се замрежиха от сълзи.
* Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който ненавижда Бога и индивида от сатанинска горделивост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то против целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, надълбоко и всестранно циничен, всмукал в себе си цялата земна жизнеспособност, лишен безусловно от небесен подарък, този „ човек “ стана публицист с чудовищна непримиримост от злоба към Шекспир, Сервантес и... Омир (дори), от злоба към Новия завет и персонално към Христос – този човек построи своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от съветската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за безконечни времена.
* Познавам персонално всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, сътрудници, познати, другари и неприятели, даже и неприятни, умни и глупави, само че те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та даже и чашата вино. За труда говореха намръщени и интензивно търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на безценен мъртвец (със извънреден страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха подготвени да убиват невярващите в „ труда “, тези, които си гледаха работата и от любов и невзискателност се стесняваха да приказват за нея. Мисля даже, че те ненавиждаха служащите и работливите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с същинските ленивци и симпатични безделници. И през днешния ден, ръководещи, те са същите, със същата фанатична ревнивост към своя Бог „ труда “, и тъй като е осквернение да се трудиш от наслаждение, от наслада и за пари, направиха труда принудителен и безвъзмезден, а те станаха негови жреци.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ