Илинденско-Преображенското въстание в Османската империя, организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна

Илинденско-Преображенското въстание в Османската империя, проведено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), избухва на 2 август (Илинден) 1903 година в Македония и на 19 август (Преображение) 1903 година в Одринско.
Въстанието отбелязва връхна точка в националноосвободителната битка на македонските и тракийските българи - близо 26 000 са вдигналите се на протест, 30 000 души от засегнатите райони на Османската империя бягат в България.

Решението за образуване на това въстание е взето на Солунския конгрес на ВМОРО (тогава носеща името ТМОРО – Тайна македоно-одринска революционна организация) от 2-4 януари 1903 година, управляван от Иван Гарванов. Мястото е изпълнено с особена символика, това е Солунската българска гимназия, „ откърмила “ доста от българските революционери в Македония.

На конгреса по разнообразни аргументи не участват Гоце Делчев, Дамян Груев, Пере Тошев и други от всепризнатите водачи на Организацията, които показват противоречие с взетото решение. По думите на Гоце Делчев „ …лошо бихме се отплатили на България за многочислените жертви след нас, в случай че желаеме да я вкараме боса в огъня! “, визирайки вярата, че България би изпратила поддръжка на въстаниците.

Непосредствено по-късно представители на конгреса идват в София, където разискват Солунското решение и тактиката на бъдещото въстание с отсъствалите водачи. От последвалите събития може да се одобри тезата, че те дават единодушието си за повдигане на въстание единствено в най-подготвените региони, до момента в който на други места се заложи на засилена четническа активност без заслепение на популацията. Всеки окръг би трябвало самичък да дефинира датата на надигането и неговия темперамент.

Конкретните аргументи, довели до експлоадирането на въстанието, се състоят в цялостната конюнктура към оня интервал. Горноджумайското въстание от 1902 година ускорява към този момент съществуващото напрежение сред популацията и турските управляващи. Последните дават отговор с нова вълна от репресии, което тласка от ден на ден хора към революционни дейности. Освен това конфликтите из планинските елементи на Македония сред четите на Организацията и турската полиция са като че ли всекидневие. Обикновено се показва, че над 86 сражения се организират единствено през първата половина на 1903 година

В подготовката на въстанието се включват както членовете на ВМОРО и локални поданици, по този начин и български офицери от Княжеството, дейци на Македоно-одринската организация и нейният управителен орган Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), неразрешена от държавното управление на Стоян Данев при започване на 1903 година след напън от Великите сили. Въпреки безспорно по-добрата подготовка спрямо други български въстания, не може да се скрие, че някои области не са подготвени за въоръжено надигане от подобен мащаб най-малкото заради неналичието на задоволително оръжие. Както споделя Дамян Груев: „ считах за безумно да се премълчава, че някои региони по никакъв начин не са готови и че няма да вземат присъединяване “.

Сред събитията, трансформирали се в самобитни ускорители на въстанието са Солунските атентати от края на април 1903 година, когато на 28 (15 април – датите в скоби са по остарял жанр – б.а.) в Солун е взривен френският транспортен съд „ Гвадалкивир “. На идващия ден такава орис сполетява и тръбопроводът за светлинен газ, а вечерта е белязана от нанасянето на най-големия удар, този против „ Банк Отоман “. Сражения сред турската полиция и причинителите в лицето на групата на „ Гемиджиите “, измежду които Йордан Попйорданов-Орце, Павел Шатев, Константин Кирков и други се водят до зори. Резултатът е засилени репресии против българското население във Велес (откъдето са множеството от атентаторите), а в отговор четите на ВМОРО усилват своят интензивност в региона.

Не изминава и месец и Вътрешната организация понася нов удар. На 4 май (21 април), на път за конгреса на Серския революционен окръг, край с. Баница е погубен Гоце Делчев, дружно с още няколко четници и войводата Димитър Гущанов. Събитията са в детайли разказани от поета Пейо Яворов, който е част от четата на Делчев, само че съумява да се избави от проведената засада.

Въпреки неподходящата конюнктура водачите на ВМОРО вземат решение да се заемат с последните мерки към въстанието, като проведат конгреси из Македония и Одринско.

В Македония подобен конгрес се състои в Смилево от 30 април до 07 май (17-24 април). Това е конгресът на Битолския революционен окръг. Председател е завърналият се от пандиза в Подрумкале Дамян Груев. Мъдростта и решимостта на най-близкия сподвижник на Делчев вдъхват нов кураж на комитите. Избран е основен щаб с членове Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, а на 14 (1-ви) юли при с. Буф, Леринско се взема решение въстанието да избухне на празника Илинден.

На 11 юли (28 юни) в местността „ Петрова равнища “, Странджа Одринският революционен окръг организира своя конгрес. Определят се регионите, в които ще се водят всеобщи въстанически дейности и се избира Главно боево тяло в състав Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Изпълнението на проекта би трябвало да стартира след оповестяването на въстанието в Македония а за дата е определен празникът Преображение Господне.

Заради гибелта на Гоце Делчев конгресът на Серския революционен окръг е отсрочен и се привиква едвам на 2 август (20 август), когато въстанието в Битолско и Одринско върви към своя край. Решено е да се правят основно четнически дейности и подривни акции. В управителното боево тяло влизат Димитър Стефанов, Александър Радославов и Симеон Витанов.

В Скопския, Солунския и Струмишкия окръг не са свикани конгреси. Решено е дейностите на локалните комитети да се съобразени с общото развиване на въстанието.

Бунтът избухва по проект на 2 август (20 юли), когато се подвига популацията на Битолския революционен окръг. Най-ярко проявяване на въстаническите дейности тук съставлява трансформиралата се в ярък блян за генерации Крушевска република, прокламирана от „ Горското шефство “, отпред с учителя Никола Карев. Сформираното краткотрайно държавно управление работи на правилото на равното посланичество сред българи, власи и гъркомани.

Въстанически дейности стартират наоколо до Валовища, където работи фамозният челник Йордан Силянов-Пиперката и в Долна Преспа, отпред със Слави Арсов. Въстанието се разраства изключително в Костурско, където водачи са Васил Чекаларов, Митре Влаха и Лазар Поптрайков.

В Леринско излизат чети, водени от Георги Попхристов, в Охридско от Лука Групчев, Прилепско от Гьорче Петров, въстава и част от селата в Кичевско, където оперират Пере Тошев и Лука Джеров.

В разгара на сраженията в Битолско, на 19 август (6 август) оръжието сграбчва и Одринският окръг. Водачи тук са изтъкнатите войводи Михаил Герджиков и Кръстьо Българията, построили комитетската мрежа на ВМОРО в района, дружно със Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Решено е да се извърши обединена офанзива на Малко Търново, която обаче не съумява. Въпреки това са освободени доста от малкотърновските села, след което падат Царево и Ахтопол. На овладяната територия се образува Странджанската комуна.

Събитията допускат реакция на Княжество България, което към този момент граничи с въстанически територии, само че за военна поддръжка моментът е прекомерно несъответствуващ. Великите сили неведнъж предизвестяват държавното управление на ген. Рачо Петров за отрицателните последствия при възможна интервенция на България.

На 27 септември (14 септември) в Серско стартират да работят четите на Атанас Тешовски и Стоян Филипов. Тук идват и голям брой върховистки елементи, водени от български офицери. Междувременно дружините на Михаил Чаков и Никола Пазарджиклията атакуват Кремен и Обидим. В Демирхисарско акции реализират Любомир Стоенчов и Илия Кърчовалията, а в Мелник излизат четите на Яне Сандански и кап. Юрдан Стоянов. Най-мащабни са акциите в Разложко.

Османското държавно управление подхваща съществени ограничения против въстаниците, макар първичната изненада от развоя на събитията. Армия от към 80 000 души отпред с Назър паша навлиза в Македония и подхваща атака против Битолския окръг. Седалището на Главния щаб, Смилево, е нападнато от 10 000 корпус, който смазва въстанието в целия регион.

Крушевската република е ликвидирана след упорити боеве против 18 000 османска военна част. Най-продължителното стълкновение се води на „ Мечкин камен “, където именитият Питу Гули дружно с още 300 души удържа позицията съвсем през целия ден.

До края на месец септември въстанието в Долна Преспа и Демирхисарско също е потушено, макар упоритата опозиция на Борис Сарафов край с. Боища, където се бият към 1000 въстаници. Различно се развиват нещата в Костурско. Там силите на Васил Чекаларов заплашват самия Костур без значение от наличието на постоянна войска. Положението тук е овладяно едвам към края на октомври, а разбиването и на тези въстаническите сили предопределя потушаването на революционните огнища в Леринско, Охридско и Кичевско.

В Одринско настава 40 000 войска. Османските войскови елементи реализират системно нахлуване против въстаниците. Извършен е морски десант в гърба на четите. Така българите са нападнати от две страни и след голям брой неравни боеве четите са разрушени и турците се нахвърлят върху популацията.

Постоянните дейности на чети в Серския окръг приковават над 15 хиляди османски бойци. Водят се кръвопролитни сражения. В самия Разлог четниците и локалните въстаници се борят с нечувана смелост и дават доста жертви. В отговор, башибозукът прави същинска сеч против мирното популацията. След яростна битка е запалена Белица.

Равносметката от въстанието е близо тримесечна битка, смазана с нечувана свирепост и насилия. Както споделя Дамян Груев: „ Първият ден (след разгрома на Смилево – б.а.) някои дами и деца, застигнати, са били избити, па и изнасилвани. Влизат си в селото, което беше изгоряло. “ В кланетата се включват сръбски и гръцки чети.

Според данните на Мемоара на ВМОРО до Великите сили от 1904 година в сраженията умират близо 1000 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4696 души от мирното население, а нов бежански поток от над 30 000 потегля към България.

Външната реакция не закъснява. В Княжество България се основава Благодетелна комисия отпред с проф. Димитър Агура от Софийския университет, която се заема с ситуацията на бежанците, а неговите сътрудници проф. Любомир Милетич и проф. Иван Георгов подхващат обиколка из Европа, по време на която упорстват за промени във въстаналите вилаети. Дарение за бежанците прави и майката на княз Фердинанд, княгиня Клементина. Народното събрание гласоподава заем от 500 милиона лв. за подкрепяне на бежанците.

Особено мощен е отзвукът в Русия, където се събират помощи за потърпевшите. Ирландският публицист и сътрудник на в. „ Таймс “ на Балканите, Джеймс Баучер, показва пред публично мнение във Англия идеята на въстаниците и жестокостите на османските управляващи, а в Лондон даже се основава Балкански комитет отпред с Ноел Бъкстон. Неговите дейци провеждат задача в Македония за подкрепяне на потърпевшите отпред със сем. Брайлсфорд. Във Франция необятната общност осъжда дейностите на османските управляващи. Хора като Жан Жорес, Виктор Берар и Мишел Беров се изричат в отбрана на македонското и одринското население. В Съединени американски щати въстанието се приема като резултат от Берлинския контракт. Най-активен в описанието на турските зверства там е в. „ Ню Йорк Таймс “.

В последна сметка Илинденско-Преображенското въстание не съумява да реализира своите цели. Приетите промени (т. нар. Мюрцщегски реформи) действително не са приложени, Организацията е застрашена от ново разединение, а сръбската и гръцката агитация си отварят път за по-стабилни позиции в поробените вилаети.

Въпреки това въстаниците демонстрират, че българите в Македония и Тракия изцяло са узрели за битка против Османската империя и дейностите им не са безредни или недомислени. Тактиката на поредно експлоадиране на въстанието в другите региони съумява да затрудни османската войска, чиито елементи от Мала Азия нямат военен опит в планинските региони на Македония и Одринско. Същевременно помощта, оказана от български офицери е скъпа. С военния си опит те способстват за доста от въстаническите триумфи и оцеляването на огромна част от четниците.

Избухването на въстанието се оказва неизбежно. Това се дължи освен на репресиите от страна на управляващите, само че и на тежкото икономическо състояние на бъгарите в Македония и Тракия.

Последвалото възобновяване на ВМОРО и подновяването на битката обаче демонстрира решимостта на популацията от Охрид до Одрин да се бори за своята независимост или като гласи едно изречение от въстаническото възвание на Главния щаб на Битолския окръг: „ Хиляди пъти по-добре гибел, в сравнение с плътски живот! “