Митрополит Иларион Макариополски
Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски) e върховен български свещеник, митрополит (от 1872 г.), един от водачите на църковно-националната битка. Роден е през септември 1812 година в гр. Елена. Първоначално учи в родния си град, а по-късно - в гръцкото учебно заведение в с. Арбанаси. През 1831 година отива в Хилендарския манастир на Света Гора и на идната година приема монашество. Продължава образованието си в гръцките учебни заведения в Карея (столицата на Света Гора) и на о. Андрос, Гърция, след което приключва гръцка гимназия в Атина.
За да продължи образованието си, отпътува през 1841 година в Цариград. Там се среща с Неофит Бозвели и става негов непосредствен съмишленик и асистент в битката за извоюване на църковно-национална самостоятелност. В прошения до Високата врата излага българските претенции за независима българска черква. Заради това по искане на Цариградската патриаршия е заточен (1845-1850 г.) в Света Гора. Освободен е посредством застъпничеството на съветския академик Андрей Муравьов.
След завръщането си в Цариград разпростира още по-активна активност в църковно-националното придвижване. Избран е за нравствен глава на цариградските българи. За известно време подхваща обиколка из българските земи, взе участие и в битката на Търновската епархия срещу тамошния гръцки епископ.
В началото на 1858 година се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за свещеник и става предстоятел на Българската черква в столицата на Османската империя. Това му дава право да показва своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, по този начин и пред Високата врата.
На тържествената великденска литургия на 3 април 1860 година еп. Иларион не загатва цариградския патриарх и с тази си дръзка постъпка дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с гръцката църковна взаимозависимост и върховенството на Цариград. Отново е заточен, този път в Мала Азия (1861-1864 г.). Преди заминаването си насочва (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си самостоятелност.
Последните години от живота му са не по-малко наситени. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е определен във Временния екзархийски съвет и е член на първия ни Св. Синод. През 1872 година е определен за търновски митрополит. През 1874 година поставя основите и на първото богословско учебно заведение (Петропавловската духовна семинария) в манастира " Св. Петър и Павел " край Лясковец.
Умира 4 юни 1875 година в Цариград. Там, в двора на Желязната черква " Св. Стефан ", е заровен паралелно с Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски, Екзарх Йосиф и други.
Племенник на епископ Иларион е философът-поет Стоян Михайловски.
Pravoslavieto.com
За да продължи образованието си, отпътува през 1841 година в Цариград. Там се среща с Неофит Бозвели и става негов непосредствен съмишленик и асистент в битката за извоюване на църковно-национална самостоятелност. В прошения до Високата врата излага българските претенции за независима българска черква. Заради това по искане на Цариградската патриаршия е заточен (1845-1850 г.) в Света Гора. Освободен е посредством застъпничеството на съветския академик Андрей Муравьов.
След завръщането си в Цариград разпростира още по-активна активност в църковно-националното придвижване. Избран е за нравствен глава на цариградските българи. За известно време подхваща обиколка из българските земи, взе участие и в битката на Търновската епархия срещу тамошния гръцки епископ.
В началото на 1858 година се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за свещеник и става предстоятел на Българската черква в столицата на Османската империя. Това му дава право да показва своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, по този начин и пред Високата врата.
На тържествената великденска литургия на 3 април 1860 година еп. Иларион не загатва цариградския патриарх и с тази си дръзка постъпка дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с гръцката църковна взаимозависимост и върховенството на Цариград. Отново е заточен, този път в Мала Азия (1861-1864 г.). Преди заминаването си насочва (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си самостоятелност.
Последните години от живота му са не по-малко наситени. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е определен във Временния екзархийски съвет и е член на първия ни Св. Синод. През 1872 година е определен за търновски митрополит. През 1874 година поставя основите и на първото богословско учебно заведение (Петропавловската духовна семинария) в манастира " Св. Петър и Павел " край Лясковец.
Умира 4 юни 1875 година в Цариград. Там, в двора на Желязната черква " Св. Стефан ", е заровен паралелно с Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски, Екзарх Йосиф и други.
Племенник на епископ Иларион е философът-поет Стоян Михайловски.
Pravoslavieto.com
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ